Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (8)

8.
Льо Мираж

Утрото беше студено, леката мъгла, влажна и сивкава, щипеше кожата. Аерогарата напомни на Лиймас за войната: самолети, полускрити в мъглата, които очакваха господарите си; кънтящи гласове и тяхното ехо; неочакван вик и нелепо потракване на дамски токчета върху каменната настилка, бумтежа на мотор, който сякаш се намира досами рамото ти. И навсякъде една атмосфера на съзаклятничество, витаеща около тези, които са станали в ранни зори — нещо едва ли не като превъзходство, идещо от това, че са видели как нощта се стопява в утрото. Персоналът имаше онзи вид на знаещи хора, които са запознати с тайнството на зората и оживени от студа. Отнасяха се с пътниците и багажа им с надменността на мъже, завърнали се от фронта: обикновени смъртни, на които тази сутрин няма да се случи нищо особено.

Кийвър беше осигурил багаж за Лиймас. Малка подробност, която възхити Лиймас. Пътниците без багаж привличат внимание, а това не влизаше в сметките на Кийвър. Минаха през гишето на авиолиниите и се отправиха, водени от табелите, към паспортната проверка. Имаше един нелеп момент, когато се загубиха и Кийвър се държа грубо с някакъв носач. Лиймас предположи, че се притеснява за паспорта. — Няма защо, помисли той, всичко е наред.

Полицаят, който проверяваше документите, беше млад дребен мъж с вратовръзка на разузнавателния корпус и с някаква тайнствена значка на ревера. Имаше рижи мустаци и акцент от северните области, който явно беше смъртен враг за кариерата му.

— Дълго ли ще отсъствате, сър? — попита той.

— Няколко седмици — отговори Лиймас.

— Трябва да внимавате, сър. Паспортът ви изтича на тридесет и първи.

— Знам — рече Лиймас.

Тръгнаха рамо до рамо към чакалнята. Лиймас каза:

— Няма що, мнително копеле си, Кийвър — а другият тихичко се изсмя.

— Не можем да те оставим без надзор, нали? Не влиза в договора — отвърна той.

Имаше още двадесет минути до полета. Седнаха на една маса и поръчаха кафе.

— И махнете тези неща — каза Кийвър на келнера, като посочи мръсните чаши, чинийки и пепелници върху масата.

— Сега ще ги съберат с количката — отговори келнерът.

— Вдигнете ги — повтори Кийвър, отново раздразнен. — Отвратително е да оставяте мръсните съдове по този начин.

Келнерът само се обърна и се отдалечи Дори не приближи до щанда за сервиране, за да поръча кафето им. Побеснял от ярост, Кийвър пребледня като платно.

— За Бога — прошепна Лиймас, — не се впрягай. Животът е кратък.

— Нахално копеле такова — рече Кийвър.

— Добре, добре, направи скандал. Хубав момент си избрал, никога няма да ни забравят тук.

Формалностите на летището в Хага не им създадоха проблеми. Кийвър, изглежда, бе преодолял притесненията си. Оживи се и започна да бъбри, докато пресичаха краткото разстояние от самолета до митничарските бараки. Младият холандец в униформа едва погледна багажа и паспортите им и заяви на гърлен нескопосан английски:

— Надявам се, че ще прекарате добре в Холандия.

— Благодаря — рече Кийвър едва ли не с признателност. — Много благодаря.

Оттам тръгнаха по един коридор към приемната в другия край на сградата. Кийвър го поведе към главния изход, лавираше между малките групички пътници, втренчени с празен поглед в магазинчетата, чиито витрини излагаха парфюми, фотоапарати и плодове. Като минаваха през въртяща се стъклена врата, Лиймас погледна назад. До Павильона за вестници, потънало в един брой на „Континентъл Дейли Мейл“, стоеше дребно човече с очила и подобна на жаба фигура, със сериозен и притеснен вид. Приличаше на чиновник или нещо подобно.

 

На паркинга ги чакаше кола — „Фолксваген“ с холандска регистрация. Зад волана му седеше жена, която не им обръщаше никакво внимание. Караше бавно и спираше на жълта светлина. Лиймас подозираше, че са й дали такива инструкции и че някой ги следва отзад. Той гледаше в страничното огледало и се опитваше да разпознае колата, която ги следи, но не успя. За миг зърна черно „Пежо“ с дипломатически номер, но когато завиха, след тях се показа само една камионетка за превозване на мебели. Познаваше доста добре Хага от войната и се опита да се ориентира в каква посока отиват. Струваше му се, че се движат на северозапад към Шевенинген. Скоро предградията останаха зад тях и те наближиха група вили, разположени зад дюните край морския бряг.

Тук спряха. Жената излезе сама, оставяйки ги в колата, и позвъни на вратата на малко кремаво бунгало в края на редицата от постройки. До покрития вход висеше табела от ковано желязо, на която имаше бледосин надпис с готически шрифт „Льо Мираж“. На прозореца бе закачена бележка, която съобщаваше, че всички стаи са заети.

Вратата отвори приветлива пълна жена. Погледът й мина покрай шофьорката и се спря на колата. Загледана в нея, тя тръгна към тях по алеята, усмихната и доволна. Напомни на Лиймас за една стара негова леля, която веднъж го наби, защото бе похабил някакво парче връв.

— Колко мило, че дойдохте — възкликна тя. — Така се радваме, че дойдохте!

Последваха я и влязоха. Кийвър водеше. Шофьорката се върна в колата. Лиймас погледна към пътя, по който бяха дошли — на около триста метра по-надолу видя паркирана черна кола, може би „Фиат“ или „Пежо“. От нея излизаше мъж, облечен в мушама.

След като влязоха в салона, жената сърдечно се здрависа с Лиймас.

— Добре дошли. Добре дошли в „Льо Мираж“. Приятно ли беше пътуването?

— Приятно — отвърна Лиймас.

— Със самолет ли дойдохте или по море?

— Със самолет — рече Кийвър, — полетът беше много лек. — Говореше така, сякаш бе собственик на авиокомпанията.

— Ще ви приготвя обяд — заяви тя. — Нещо специално. Ще сготвя нещо наистина вкусно. Какво да ви донеса?

— О, Господи — промърмори Лиймас и в този момент се чу звънецът. Жената бързо се скри в кухнята, а Кийвър отвори вратата.

 

Той носеше мушама с кожени копчета. На ръст бе колкото Лиймас, но беше по-стар от него — Лиймас му даваше около петдесет и пет. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, имаше сурови черти и сивкав оттенък. Приличаше на човек, който е служил в армията. Подаде ръка.

— Казвам се Питърс — Пръстите му бяха тънки и добре гледани. — Добре ли пътувахте?

— Да — бързо отвърна Кийвър, — съвсем спокойно.

— Ние с мистър Лиймас имаме да говорим за доста неща. Няма смисъл да те задържаме, Сам. Би могъл да върнеш фолксвагена в града.

Кийвър се усмихна. Лиймас забеляза, че го стори с облекчение.

— Довиждане, Лиймас — рече той и гласът му прозвуча весело. — Късмет, приятели.

Лиймас кимна, но не пое ръката му.

— Довиждане — повтори Кийвър и тихичко излезе.

Питърс заведе Лиймас в една от задните стаи. На прозореца висяха тежки дантелени пердета, богато украсени с драперии и волани. На перваза бяха наредени саксии — огромни кактуси, тютюн и някакво странно дърво с широки, сякаш каучукови листа. Мебелировката беше тежка, в псевдостаринен стил. В средата на стаята имаше маса и два стола, украсени с дърворезба. Масата бе застлана с покривка в ръждив цвят, която приличаше по-скоро на килим. Върху нея пред всеки стол бе поставен бележник и молив. Върху бюфета имаше уиски и сода. Питърс отиде и наля по чаша за двамата.

— Слушай — рече Лиймас изведнъж. — Оттук-нататък мога да мина и без цялата тази добронамереност, нали ме разбираш? И двамата знаем за какво става дума, и двамата сме професионалисти. Ти ми плащаш, аз ти продавам сведения — дано останеш доволен. Но, за Бога, не се преструвай, че си се влюбил в мен. — Звучеше напрегнат, несигурен. Питърс кимна.

— Кийвър ми каза, че си горд човек — отбеляза той равнодушно и след това добави без усмивка. — В края на краищата, каква друга причина може да има, за да се нахвърлиш върху един продавач?

Лиймас предположи, че е руснак, но не беше сигурен. Английският му бе почти съвършен, имаше свободните маниери и навиците на човек, който е свикнал да се ползва от удобствата на цивилизования живот.

Настаниха се на масата.

— Кийвър ти е казал колко ще ти платя? — започна Питърс.

— Да, петнадесет хиляди лири, които мога да изтегля от някаква банка в Берн.

— Да.

— Каза, че може би ще имаш допълнителни въпроси през следващата година — рече Лиймас — и ще платиш още пет хиляди, ако съм на разположение.

Другият кимна.

— Не приемам подобно условие — продължи Лиймас. — И двамата чудесно знаем, че така не става. Искам да си взема петнайсетте хиляди и да изчезна. Вашите хора пипат яко, щом става дума за агенти-предатели, нашите също. Нямам намерение да си седя на задника в Сен Мориц, докато ти ликвидираш една по една шпионските мрежи, за които съм ти дал сведения. Те не са глупави, ше знаят кого да търсят. Нищо чудно и сега да са по петите ни.

Питърс кимна.

— Разбира се, можем да те заведем на някое… по-безопасно място, нали?

— Зад завесата?

— Да.

Лиймас само поклати глава и продължи:

— Предполагам, че ще ти трябват около три дни за предварителен разпит. После ще искаш да започнем отначало с подробни сведения.

— Не е задължително — отговори Питърс.

Лиймас го изгледа с интерес.

— Аха — рече той, — изпратили са експерта. Или да не би центърът в Москва да не е информиран за това?

Питърс мълчеше, само наблюдаваше Лиймас и го измерваше с поглед. Накрая взе молива, който бе сложен пред него, и каза:

— Да започнем ли със службата ти по време на войната? Лиймас вдигна рамене.

— Както искаш.

— Добре. Ще започнем оттам. Просто разказвай.

 

Записах се в инженерните войски през 1939 година. Вече завършвах подготовката си, когато пристигна съобщение — приканваха всички лингвисти да кандидатстват за специалните служби в чужбина. Знаех холандски, немски и достатъчно френски, а и войниклъкът ми бе омръзнал, така че подадох молба. Познавах Холандия добре. Баща ми имаше представителство за машинни инструменти в Лайден, бях живял там девет години. Минах през стандартната беседа и след това ме изпратиха в една школа близо до Оксфорд, там се научих на обичайните маймунджилъци.

— Кой ръководеше школата?

— Чак по-късно разбрах. Запознах се със Стийд-Аспри и един преподавател от Оксфорд на име Филдинг. Те ръководеха училището. През 41 — ва ме пуснаха в Холандия и останах там почти две години. В ония времена губехме агентите си по-бързо, отколкото можехме да ги намерим — кръв се лееше тогава. Холандия е ужасна за този вид работа, няма истински височини, няма скришни места, където да установиш щаб или да сложиш радиостанция. Все в движение, все бягаш. Мръсна игра беше. Измъкнах се в 43 — та и прекарах няколко месеца в Англия, а после трябваше да отида в Норвегия — беше като на пикник в сравнение с Холандия. През 45 — а ми платиха и ме отпратиха, затова се върнах пак тук, в Холандия, и се опитах да възстановя бизнеса на баща ми. Не се получи. Станах съдружник на един стар приятел, който имаше пътническо бюро в Бристол. Издържахме осемнадесет месеца и банкрутирахме. После изневиделица получих писмо от Отдела — имал ли съм желание да се върна? Сметнах, че дотук ми стига, затова отговорих, че ще си помисля. Наех бунгало на Лънди Айлънд. Останах там една година и си угаждах на стомаха, после пак всичко ми омръзна и взех, че им писах. Към края на 49 — а бях отново в техните списъци. Естествено с прекъснат трудов стаж, намалени пенсионни права и обичайните затруднения. Да не би да приказвам много бързо.

— Засега не — отвърна Питърс и му наля още уиски. — Естествено пак ще говорим за това. С имена и дати.

На вратата се почука и жената донесе обеда — огромни порции мезета, хляб и супа. Питърс бутна настрана записките си и те започнаха да се хранят мълчаливо. Разпитът бе започнал.

 

Жената почисти остатъците от обеда.

— И така върна се в Цирка — заговори Питърс.

— Да. Известно време ме държаха на чиновническа работа, обработвах доклади, правех оценка на военната мощ в страните зад желязната завеса, проследявах части, ей такива работи.

— В коя секция?

— Сателит 4. Там бях от февруари 50 — а до май 51 — ва.

— Кои бяха колегите ти?

— Питър Гилъм, Брайън де Грей и Джордж Смайли. Смайли напусна в началото на 51 — ва и се прехвърли в контрашпионажа. През май 51 — ва ме изпратиха в Берлин като ЗКР — заместник-контрольор на района. Това означава, че движех цялата оперативна работа.

— Кои бяха подчинените ти — Питърс записваше бързо. Лиймас предположи, че си има свой собствен вид стенография.

— Хакет, Сароу и Де Джонг. Де Джонг загина в пътна злополука през 59 — а. Предположихме, че е убит, но не успяхме да го докажем. Всеки си имаше мрежа, а аз отговарях за тях. Искаш ли повече подробности? — попита той сухо.

— Разбира се, но по-късно. Продължавай.

— През 54 — та хванахме първата голяма риба в Берлин: Фритц Фегер, втория човек в Министерството на отбраната на ГДР. Дотогава нещата вървяха мудно — но през ноември 54 — та завербувахме Фритц. Използвахме го почти две години и после изведнъж изчезна. Чух, че умрял в затвора. Минаха още три години, докато успеем да намерим някой от неговия калибър. Тогава през 1959 се появи Карл Римек. Карл беше в Президиума на източногерманската комунистическа партия. Той беше най-добрият агент, когото съм срещал на света.

— Но сега е мъртъв — отбеляза Питърс.

Нещо като сянка от срам премина по лицето на Лиймас.

— Бях там, когато го застреляха — прошепна той. — Имаше любовница, която се прехвърли през границата точно преди Карл да умре. Беше й разказал всичко — по дяволите, тя знаеше наизуст цялата шпионска мрежа. Нищо чудно, че го разкриха.

— Ще се върнем на Берлин по-нататък. Кажи ми едно. След като Карл умря, ти се върна в Лондон. Там ли прекара останалата част от службата си?

— Да, малкото време, през което работих.

— В какво се състоеше работата ти?

— Бях в секция Банково дело. Надзор над възнагражденията на агентите, плащания отвъд океана за тайните мисии. И дете би могло да се справи с това. Получавахме ордери и подписвахме чекове. От време на време възникваха главоболия заради секретността.

— Директно ли работехте с агентите?

— Как бихме могли? Резидентът от дадена страна прави заявка. Дирекцията слага печат с благословията си и я препраща при нас, за да изплатим сумата. В повечето случаи превеждаме парите в някоя удобна чуждестранна банка, където резидентът може да я изтегли лично и да я предаде на агента.

— Как се означаваха агентите? С кодови имена?

— С номера. В Цирка ги наричат комбинации. На всяка мрежа се дава комбинация, всеки агент се обозначава с буква, прибавена към нея. Например Карл беше осем А чертичка едно.

Лиймас бе започнал да се изпотява. Питърс го наблюдаваше безстрастно и го преценяваше от отсрещния край на масата като професионален комарджия. Колко струва Лиймас? Какво може да го пречупи, да го примами или уплаши? Какво мрази и преди всичко какво знае? Ще запази ли най-силният си коз за накрая, за да го продаде възможно най-скъпо? Питърс не го допускаше. Лиймас беше загубил твърде много от душевното си равновесие, за да го разиграва. Той беше в конфликт със самия себе си, човек, който познава един живот и една вяра и им е изменил. Питърс се беше сблъсквал и преди с подобни случаи. Виждал бе това дори у хора, които са преживели пълно идеологическо превъплъщение, които са открили ново верую в тайните часове на нощта и сами, подтиквани от вътрешната сила на убежденията си, се отказваха от призвание, семейство, от родина. Дори те, макар и изпълнени с нов плам и нова вяра, трябваше да се борят с позора на предателството. Дори те едва можеха да потиснат почти физическото терзание да кажат това, което са били обучени никога, при никакви обстоятелства да не разкриват. Като отстъпници, които се страхуват да подпалят Разпятието, те се колебаеха между инстинктивното и материалното и Питърс, потопен в същата двойственост, трябваше да ги утеши и да пречупи гордостта им. И двамата съвсем ясно улавяха атмосферата. Заради това Лиймас бе отхвърлил така яростно възможността за човешки взаимоотношения с Питърс, гордостта не му позволяваше. Питърс съзнаваше, че всичко това ще накара Лиймас да излъже, да лъже, може би само като изпуска факти, но все пак да лъже, от гордост като предизвикателство или просто заради самото упорство, свойствено на професията му, и той, Питърс, трябва да хване лъжите. Освен това бе наясно — дори само обстоятелството, че Лиймас е професионалист можеше да накърни интересите му: той щеше да подбира сведенията си и тогава, когато Питърс не искаше това, щеше да предугажда какъв тип информация му е нужна и правейки го, би могъл да отмине някоя незначителна подробност, която би била от съществено значение за тези, дето ще я оценяват. И към всичко това трябваше да се прибави и капризната суета на един алкохолизиран несретник. — Мисля — рече Питърс, — че сега е време да разгледаме по-подробно службата ти в Берлин. Периода от май 1951 до март 1961 година. Налей си още пиене.

 

Лиймас го наблюдаваше как взима цигара от кутията на масата и как я пали. Забеляза две неща — че Питърс е левак и че отново е сложил цигарата в устата си така, че щемпелът с името на производителя да е от обратния край и да изгори пръв. Лиймас харесваше този жест: той показваше, че и Питърс като него е бил преследван.

Питърс имаше странно лице, сиво и безизразно Вероятно отдавна бе загубило цвета си — може би в някой затвор през първите дни на революцията. Чертите му бяха вече напълно завършени и той щеше да изглежда така, докато умре. Може би само твърдата сива коса щеше да побелее, но лицето нямаше да се измени. Лиймас смътно се чудеше какво е истинското му име, дали е женен. В него имаше нещо много последователно, което му харесваше Това бе последователността на силата, на самочувствието. Ако Питърс излъжеше, щеше да има основание за това. Лъжата щеше да бъде обмислена, необходима, много различна от непохватните извъртания на Аш Аш, Кийвър, Питърс — това беше градация на качеството, на властта, която за Лиймас бе нещо неоспоримо в йерархията на една разузнавателна мрежа. Подозираше, че е и градация в идеологията. Аш, наемникът, Кийвър придружителят, и сега Питърс, за когото целта и средствата бяха едно и също нещо.

Лиймас започна да разказва за Берлин. Питърс го прекъсваше рядко, от време на време задаваше въпрос или коментираше, и в тези случаи проявяваше техническо любопитство и вещина, които напълно отговаряха на темперамента на самия Лиймас. Лиймас бе сякаш отзивчив дори към безпристрастния професионализъм на своя разпитван — това бе качество, което и двамата притежаваха.

Много време било нужно, за да се изгради свястна мрежа в източната зона на Берлин, обясни Лиймас. По-рано градът гъмжал от второразредни агенти; разузнаването било дискредитирано и така било навлязло във всекидневието на града, че можело да завербуваш някой по време на коктейлите, да го инструктираш, докато трае вечерята, и до сутринта той да бъде разкрит. За професионалистите това било кошмар: десетки служби, в половината от които била проникнала и противниковата страна, хиляди безработни, прекалено много нишки, съвсем малко източници, ограничено пространство за опериране. Е, да, вярно, пробили с Фегер през 1954. Но около 56 — а когато всеки отдел на Службата плачел за висококачествени сведения, били в пълна безизходица. Фегер ги прекарвал с второразредна информация, която едва преварвала новините в пресата. Имали нужда от сериозни сведения и трябвало да чакат още три години, за да ги получат.

Един ден Де Джонг отишъл на пикник в някаква горичка в покрайнините на Източен Берлин. Колата му била с британски военен номер. Паркирал, заключил и я оставил на чакъления път край канала. След пикника децата му изприпкали напред, носейки кошницата. Щом стигнали до колата, спрели, поколебали се, пуснали кошницата и хукнали обратно. Някой бил разбил ключалката — дръжката била счупена, а вратата — леко открехната. Де Джонг изругал, защото се сетил, че е оставил фотоапарата си в жабката. Отишъл и прегледал колата. Ключалката била разбита. Предположил, че са използвали парче метална тръба, нещо, което лесно може да се скрие в рькава. Но фотоапаратът си бил на мястото, същото и палтото му, както и няколкото пакета на жена му. На шофьорската седалка имало кутия от тютюн, а в нея — малка метална касета. Де Джонг знаел точно какво съдържа — това била касета от филм за суперминиатюрна камера, вероятно „Минокс“.

Де Джонг се върнал в къщи и проявил филма. На него били заснети протоколите от последното събрание на Президиума на източногерманската комунистическа партия, ГЕСП. По странна случайност могъл да направи съпоставка с друг източник, снимките били автентични.

Тогава Лиймас поел случая. Имал страшна нужда от успех. На практика не бил постигнал абсолютно нищо, откакто дошъл в Берлин, а вече минавал средната възрастова граница за пълноценна оперативна работа. Точно след една седмица той закарал колата на Де Джонг на същото място и тръгнал да се разхожда.

Мястото, което Де Джонг избрал за своя пикник, било запустяло — канал с няколко разрушени от бомби бункера, изпръхнали песъчливи поля и от източната страна — рядка борова горичка, разположена на около 200 метра от чакълени път покрай канала. Преимуществото му било, че осигурява уединение — нещо, което рядко се намира в Берлин, а освен това било невъзможно да те наблюдават. Лиймас навлязъл в горичката. Не направил опит да следи колата, защото не знаел от коя посока може да дойде човекът. Ако го видел, че скришом я наблюдава, щял да провали шансовете си и да загуби доверието на своя информатор. Оказало се, че безпокойствата му са излишни.

Когато се върнал, в колата нямало нищо. Прибрал се в Западен Берлин и се проклинал, че се показал такъв глупак. Президиумът щял да заседава чак след петнадесет дни. След три седмици пак взел колата на Де Джонг заедно с една чанта за пикник, в която имало хиляда долара в банкноти от по двадесет. Оставил вратата отключена за два часа, а когато се върнал, в жабката имало кутия от тютюн. Чантата за пикник била изчезнала.

Филмите били пълни с първокачествен документален материал. През следващите шест седмици повторил процедурата още два пъти и всичко протекло по същия начин.

Лиймас разбрал, че е открил златна мина. Дал на източника си кодовото име „Мейфеър“ и изпратил песимистично писмо в Лондон. Съзнавал, че ако им открие дори половината от фактите, те ще поискат да контролират случая директно, а това той отчаяно се мъчел да предотврати. По всяка вероятност само подобна операция можела да го спаси от пенсиониране, а и значението й за Лондон било такова, че щели да поискат да му я отнемат. Дори да ги държи на почтено разстояние, все още съществувала опасност Циркът да налага свои теории, да прави предложения, да настоява за предпазливост, да изисква действие. Щели да го задължат да дава само нови доларови банкноти с надеждата да ги проследят, да поискат да им изпрати филмовите касети за изследване, да организират непохватни преследвачески акции и да ги разгласят по отделите. Най-вече щели да настояват да осведомят отделите, а това според Лиймас щяло да вдигне страхотен шум около случая. Работил като побъркан в продължение на три седмици. Преровил личните досиета на всеки член на Президиума, направил списък на целия чиновнически състав, който би могъл да има достъп до протоколите. От списъка на персонала на последната страница на факсимилетата той допълнил общия брой на възможни информатори до тридесет и един, включително чиновници и секретарки.

Изправен пред почти непосилната задача да идентифицира един информатор от непълните сведения за тридесет и един кандидати, Лиймас се върнал на оригиналния материал, а това, каза той, било нещо, което трябвало да направи много по-рано. Озадачил го фактът, че на никой от заснетите протоколи, които получил до този момент, нямало номерация, че никой нямал печат с класификация за секретност и че във второто и в четвъртото копие имало думи, зачеркнати с молив или пастел. Накрая стигнал до важно заключение: че фотокопията са свързани не със самите протоколи, а с проектите за тях. Това автоматично поставяло източникът на информация в Секретариата, а той бил много малък. Проектопротоколите били ясно и много внимателно снимани, което предполагало, че фотографът е имал достатъчно време и самостоятелна стая.

Лиймас прегледал отново списъка. В Секретариата имало някакъв мъж на име Карл Римек, бивш лекар в армията с чин полковник, който три години бил военнопленник в Англия, сестра му живеела в Померания по времето, когато руснаците я опустошили, и оттогава не бил чувал нищо за нея. Бил женен и имал дъщеря на име Карла.

Лиймас решил да рискува. Чрез Лондон открил военнопленическия номер на Римек — 29012, и датата на освобождаването му — 10 декември 1945. Купил някаква немска детска научнофантастична книжка и на титулната страница написал на немски с юношески почерк:

 

„Тази книга принадлежи на Карла Римек, родена на 10 декември 1945 година в Байдфърд, Северен Девън.

Подпис: Лунната Космонавтка 29012“

 

А отдолу добавил:

 

„Желаещите да летят в Космоса трябва да се представят за инструктаж лично пред К. Римек. Прилагаме молба-формуляр. Да живее Народната република на демократичния космос.“

Той разчертал на лист хартия няколко колонки за име, адрес и възраст и написал най-отдолу:

 

„Всеки кандидат ще бъде интервюиран лично. Пишете на обичайния адрес, като отбележите къде и кога желаете да се състои срещата. Молбите ще се разглеждат в седемдневен срок.

К.Р.“

 

Лиймас сложил листа в книгата. Пак с колата на Де Джонг отишъл до обичайното място и оставил книгата на предната седалка, като под корицата й сложил пет стари банкноти от по сто долара. Когато се върнал, книгата я нямало, а на седалката била оставена кутия от тютюн. В нея имало три филма. Лиймас ги проявил същата вечер: единият, както обикновено, съдържал протоколите от последното събрание на Президиума; вторият представлявал проекторезюме на отношенията между Източна Германия и СИВ; а третият бил подробен анализ на източногерманската разузнавателна служба, включително функциите на отделите и характеристика на отделни личности.

Питърс го прекъсна:

— Секунда — рече той. — Искаш да кажеш, че всичките тези сведения са идвали от Римек?

— А защо не? Знаеш на колко неща е бил свидетел.

— Струва ми се невъзможно — отбеляза Питърс едва чуто. — Сигурно е имал помощник.

— По-късно — да. Сега ще стигна дотам.

— Знам какво ще ми кажеш. Но не си ли имал чувството, че е получавал помощ и от горе, не само от агентите, които е вербувал след това.

— Не, никога. Не ми е минавало през ума.

— Сега, като погледнеш назад, не ти ли се струва вероятно?

— Не особено.

— Когато изпрати целия този материал в Цирка, не си ли помислиха, че дори за мъж с положението на Римек тази информация е феноменално всеобхватна?

— Не.

— Не са ли те питали откъде има Римек такъв фотоапарат, кой го е учил да снима документи?

Лиймас се поколеба.

— Не… Убеден съм, че не са питали.

— Невероятно — отбеляза сухо Питърс. — Съжалявам. Моля, продължавай. Нямах намерение да те карам да избързваш.

Точно след седмица, продължи Лиймас, отишъл при канала, но този път бил нервен. Още като завил по чакълестия път, видял три велосипеда, захвърлени на тревата, а двеста метра по-надолу — трима рибари. Както обикновено, излязъл от колата и се запътил към редицата от дървета в отсрещния край на полето. Не изминал и двадесетина метра и чул вик. Огледал се и видял, че единият мъж му маха с ръка. Другите двама се били обърнали и също го гледали. Лиймас носел стара мушама, ръцете му били в джобовете и вече било твърде късно, за да ги извади, знаел, че мъжете от двете страни пазят този в средата и че ако извади ръцете си от джобовете, те сигурно ще го застрелят: щели да помислят, че в джоба си държи пистолет. Лиймас спрял на десет метра от мъжа в средата.

— Искате ли нещо? — запитал той.

— Вие ли сте Лиймас?

Бил дребен, пълничък мъж, доста набит. Говорел английски.

— Да.

— Какъв е номерът на британската ви карта за самоличност?

— PRT чертичка L 58003 чертичка 1.

— Къде прекарахте нощта на победата над Япония?

— В Лайден, Холандия, в работилницата на баща ми с едни мои приятели холандци.

— Да се поразходим, мистър Лиймас. Мушамата няма да ви е нужна. Съблечете я и я оставете на земята, точно там, където сте застанали. Приятелите ми ще се погрижат за нея.

Лиймас се подвоумил, накрая вдигнал рамене и свалил мушамата. Двамата тръгнали с бързи крачки към гората.

— Не по-зле от мен знаеш кой беше това — рече Лиймас уморено. — Третият по власт човек в Министерството на вътрешните работи, секретар на Президиума на ГЕСП, завеждащ Координационния комитет за защита на народа. Предполагам, че е разбрал за Де Джонг и за мен: видял е в Разузнавателния отдел досиетата ни за контрашпионаж. Имал е три начина да постигне целта си: Президиума, достоверните вътрешнополитически и икономически доклади и достъп до досиетата на източногерманската служба за сигурност.

— Но достъпът му е бил ограничен. Никога не биха дали на външен човек да ползва всичките им досиета.

Лиймас вдигна рамене.

— Сторили са го — рече той.

— Какво е правел с парите си?

— От този следобед нататък престанах да му плащам. Циркът веднага пое това в свои ръце. Превеждаха парите в една западногерманска банка. Той дори ми върна сумите, които му бях дал. Лондон му ги депозира по сметка.

— Ти какво разказа на онези в Лондон?

— След този случай — всичко. Налагаше се. А после Циркът уведоми отделите. След това — добави Лиймас злостно — беше само въпрос на време, за да се провали всичко.

Началството, подтиквано от отделите, стана ненаситно, започнаха да изискват все повече и повече, да му предлагат повече пари. Накрая трябваше да накараме Карл да вербува нови източници на информация и образувахме мрежа. Идиотска история, Карл бе подложен на голямо напрежение, опасността се увеличи, доверието му в нас се разклати. Това беше началото на края.

— Какво научихте от него? Лиймас се зачуди.

— Какво ли? Боже мой, не знам. Историята продължи ненормално дълго. Смятам, че го разкриха много преди да го заловят. Качеството на информацията значително спадна през последните няколко месеца. Сигурно вече бяха започнали да го подозират и го държаха настрана от най-важните неща.

— Но в общи линии какви сведения ви даде? — настояваше Питърс.

Постепенно Лиймас възстанови всички подробности и от дейността на Карл Римек. Питърс със задоволство откри, че паметта му е забележително свежа, като се има предвид количеството на изпития алкохол. Цитираше дати и имена, спомняше си каква е била реакцията на Лондон, каква подкрепа е получил, ако е имало такава, възпроизвеждаше суми, поискани и платени, дати на внедряване на другите агенти в мрежата.

— Съжалявам — рече Питърс накрая, — но не мога да повярвам, че един човек, в каквато и изгодна позиция да се намира, колкото и да е предпазлив, колкото и да е усърден, е в състояние да се сдобие с подробна информация в такъв широк обхват. Но дори и да е така, той никога не би могъл да я заснеме.

— Но ето че успя — настоя Лиймас, изведнъж ядосан. — Успя, по дяволите, и това си е.

— И Циркът никога не ти нареди да го разпиташ точно как и кога е видял всичките тия материали?

— Не — тросна се Лиймас. Римек беше чувствителен на тази тема и Лондон се задоволяваше да не дълбае в подробностите.

— Хм…м — замислено изсумтя Питърс. След малко той се обади:

— Вероятно си чул за оная жена?

— Каква жена? — остро запита Лиймас.

— Любовницата на Карл Римек, тази, дето се прехвърли в Западен Берлин през нощта, в която го застреляха — Е?

— Намерили са я мъртва преди седмица. Убита. Застреляли я от някаква кола, когато излизала от апартамента си.

— Този апартамент беше мой едно време — автоматично рече Лиймас.

— Може би — продължи Питърс — е знаела повече от теб за мрежата на Римек.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — наостри се Лиймас.

Питърс вдигна рамене.

— Всичко това е много странно — отбеляза той. — Чудя се кой я е убил.

След като изчерпаха случая Карл Римек, Лиймас продължи да разказва за други не така забележителни агенти, после за похватите на берлинската Служба, за връзките и персонала й, за записващата и снимачната й техника. Говориха до късно през нощта и през целия следващ ден и когато вечерта Лиймас най-после се довлече до леглото, осъзна, че вече е издал всичко, което знае за съюзническото разузнаване в Берлин и че за два дни е изпил две бутилки уиски.

Озадачаваше го само едно: настоятелното твърдение на Питърс, че Карл Римек е имал помощник, че му е съдействал някой високопоставен сътрудник. Кънтроул беше задал същия въпрос — сега си спомняше, — Кънтроул бе попитал до какви материали има достъп Римек. Как можеха и двамата да бъдат толкова сигурни, че Карл не е действал сам? Естествено имаше помощници — например телохранителите при канала в деня, когато Лиймас го видя за пръв път. Ала те бяха дребни риби — Карл му беше разказал за тях. Но Питърс — а Питърс в крайна сметка знаеше точно до какво може да се докопа Карл, — Питърс отказваше да повярва, че той е действал сам. Очевидно по този въпрос Питърс и Кънтроул бяха единодушни.

Може би беше така. Може би е имало още някой. Може би това бе „специалният интерес“, който Кънтроул държеше да предпази от Мундт на всяка цена. В такъв случай Карл Римек е сътрудничел с този „специален интерес“ и е доставял информацията, която двамата заедно са събирали. Може би за това са говорили Кънтроул и Карл, когато останаха сами онази вечер в апартамента на Лиймас в Берлин.

Както и да е. Утре ще се разбере. Утре той ще изиграе коза си.

Чудеше се кой е убил Елвира. И също — защо е била убита. Разбира се, тук имаше нещо, имаше някакво възможно обяснение — Елвира е знаела кой е специалният сътрудник на Римек и е била ликвидирана от него самия. Не, това беше много далечно предположение. А и преминаването от Изток на Запад беше трудно: в края на краищата Елвира бе убита в Западен Берлин.

Чудеше се също защо Кънтроул не му каза, че Елвира е мъртва. За да реагира естествено, когато Питърс му съобщи? Тези размишления сега бяха безполезни. Кънтроул си имаше свои причини; обикновено те бяха така дяволски заплетени, че бе необходима поне седмица, за да се разгадаят.

Заспивайки, той промърмори: Карл беше такъв глупак. Тази жена го предаде, сигурен съм. Сега тя беше мъртва, падаше й се. Той си спомни за Лиз.