Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (7)

7.
Кийвър

На следващия ден Лиймас закъсня с двадесет минути за обяда с Аш и вонеше на уиски. Ентусиазмът на Аш обаче, когато го съзря, съвсем не намаля от това. Заяви, че и той самият пристигнал току-що, защото се позабавил на път за банката. Подаде на Лиймас плик.

— По една лира са — рече той. — Така е добре, надявам се.

— Благодаря — отвърна Лиймас. — Хайде да изпием по едно.

Беше небръснат и яката му бе замърсена. Извика келнера и поръча голямо уиски за себе си и коктейл с джин за Аш. Когато ги донесоха, си наля сода. Ръката му трепереше и едва не преобърна чашата.

Хапнаха добре и пиха много. Аш пое инициативата. Както Лиймас предполагаше, първо започна да говори за себе си — стар трик, но нелош.

— Да ти кажа право напоследък попаднах на нещо доста привлекателно — рече Аш. — Пиша на хонорар статии за Англия за чуждестранната преса. След Берлин малко пообърках конците — Корпорацията не искаше да поднови договора ми и започнах да издавам един скучен захаросан седмичник за хобитата на хора, прехвърлили шейсетте. Можеш ли да си представиш нещо по-ужасно? Фалира при първата печатарска стачка — не мога да ти опиша как ми олекна. След това отидох за известно време да живея при мама в Челтънхъм — тя има антикварен магазин, всъщност чудесно се справя, благодаря. После получих писмо от един стар приятел, казва се Сам Кийвър, който тъкмо основал нова агенция за кратки статии на тема живота в Англия, специално пригодени за чуждестранните вестници. Сещаш се за какво говоря — шестстотин думи за танците на Морис. Сам обаче бе измислил нов номер, продаваше ги вече преведени и, знаеш ли, разликата е огромна. Човек все си представя, че винаги може да плати на преводач или да се справи сам, но ако ти трябва да попълниш половин колона на международната страница, не искаш да си губиш времето или парите за преводачи. Сам направи удар, защото се свърза директно с редакторите — обикаля Европа като циганин, Горкичкият, но пък парите валят.

Аш спря, изчаквайки Лиймас да се възползва от поканата и да заговори за себе си, ала той не поде. Само мрачно поклати глава и каза: Страхотно. Аш искаше да поръчат вино, но Лиймас заяви, че продължава с уиски, и докато дойде време за кафето, вече бе изпил четири големи. Изглежда беше в лоша форма. Имаше пиянския навик да навежда устните си към ръба на чашата точно преди да отпие, сякаш ръката може да му изневери и пиенето да избяга.

Аш замълча за момент.

— Не познаваш Сам, нали? — попита той.

— Сам?

В гласа на Аш прозвуча нотка на раздразнение.

— Сам Кийвър, шефът ми. Приятелчето, за което ти говорих.

— И той ли беше в Берлин?

— Не. Добре познава Германия, но никога не е живял в Берлин. Направи в Бон няколко журналистически проучвания на хонорар. Може и да си го срещал. Сладур е.

— Съмнявам се. Настъпи пауза.

— С какво се занимаваш напоследък, приятелю? — попита Аш. Лиймас вдигна рамене.

— Пратиха ме в резервите — отвърна той и се захили малко глуповато. — Вън от играта и в резервите.

— Забравих с какво се занимаваше в Берлин. Не беше ли един от онези мистериозни воини на студената война?

Боже мой, помисли Лиймас, май доста поизбързваш. Той се поколеба, после се изчерви и рече настървено:

— Само едно от многото момчета за всичко на скапаните американци.

— Знаеш ли — каза Аш, сякаш обмисляше идеята от известно време, — трябва да се запознаеш със Сам. Ще ти хареса. — И после самата загриженост — Всъщност, Алек, дори не знам къде да те открия.

— Не можеш — отговори Лиймас апатично.

— Не те разбирам, приятелю. Къде живееш?

— Тук и там. Живея как да е. Нямам работа. Копелетата не ми дадоха свястна пенсия.

Аш изглеждаше потресен.

— Но, Алек, това е ужасно, защо не ми каза? Слушай, я ела да живееш при мен. Жилището е съвсем мъничко, но има място за още един човек, ако нямаш нищо против да спиш на походно легло. Не можеш просто да живееш по дърветата, скъпи приятелю!

— Известно време ще съм наред — отвърна Лиймас, потупвайки джоба, в който бе пъхнал плика. — Ще си намеря; работа — той решително тръсна глава, — може би до седмица-две. Ще се оправя.

— Каква работа?

— О, не знам. Каквато и да е.

— Но не можеш да се дадеш ей-тъй, за нищо, Алек. Говориш немски като роден език, помня, че е така. Сигурно има куп неща, които можеш да вършиш.

— Работих какво ли не. Продавах енциклопедии за някаква скапана американска фирма, подреждах книги в една библиотека по психология, продупчвах работни карти в някаква воняща фабрика за лепило. Какво, за Бога, мога да направя?

Той не гледаше Аш, а масата пред себе си, възбудените устни се движеха бързо. Аш отвърна на вълнението му, наклони се напред през масата и заговори категорично, едва ли не триумфално.

— Но, Алек, трябват ти връзки, не разбираш ли? Знам какво е, аз самият съм бил на опашката за помощи. В такива моменти човек има нужда от хора. Не зная какво си правил в Берлин, не искам да зная, но службата ти не е била такава, че да срещаш влиятелни хора, нали? Ако преди пет години не се бях запознал със Сам в Познан, още щях да се редя за безплатна храна. Слушай, Алек, остани да живееш при мен седмица-две. Ще поканим Сам, може би и неколцина от старите приятели от Берлин, момчетата от пресата, ако са в града.

— Но аз не мога да пиша — рече Лиймас. — Не бих могъл да напиша и една скапана статия.

Аш сложи длан върху ръката на Лиймас.

— Хайде, не се притеснявай — успокои го той. — Да обмисляме нещата едно по едно. Къде са ти парцалите?

— Какво?

— Нещата ти: дрехи, багаж и разните там?

— Нямам такива. Продадох всичко, което имах — освен пакета.

— Какъв пакет?

— Кафявият книжен пакет, който ти прибра в парка. Този, дето се опитвах да изхвърля.

Аш имаше апартамент на Долфин Скуеър. Беше точно такъв, какъвто си го представяше Лиймас — малък и анонимен, с няколко набързо събрани сувенира от Германия, бирени халби, селска лула и две-три долнокачествени фигурки от нимфенбургски порцелан.

— Събота и неделя прекарвам при майка ми в Челтънхъм — рече той. — Използвам това жилище само през седмицата. Удобно е — добави умолително.

Разтегнаха походното легло в миниатюрната дневна. Беше към четири и половина.

— Откога живееш тук?

— О, почти от година.

— Имаш ли затруднения?

— Нали ги знаеш тия апартаменти, винаги имаш шанс за тях. Записваш се и някой ден ти звънват и ти казват, че ти е дошъл редът.

Аш направи чай и те го изпиха; Лиймас беше мрачен, като човек, който не е свикнал на удобства. Дори Аш малко попритихна. След като свършиха чая, той каза:

— Ще изляза да купя туй-онуй преди да затворят магазините, а после ще решим какво да предприемем. Може да звънна на Сам довечера — смятам, че колкото по-бързо ви запозная, толкова по-добре. Защо не подремнеш — изглеждаш доста уморен.

Лиймас кимна.

— Страшно мило от твоя страна — и направи непохватен жест с ръка, — всичко това.

Аш го потупа по рамото, взе войнишката си мушама и излезе.

Щом прецени, че Аш е на безопасно разстояние и е напуснал сградата, Лиймас слезе долу в централното фоайе, където имаше две телефонни кабини, като остави входната врата открехната.

Набра номер в Майда Вейл и попита за секретарката на мистър Томас. Веднага млад женски глас изпя:

— Говори секретарката на мистър Томас.

— Обаждам се от името на мистър Сам Кийвър — рече Лиймас. — Той прие поканата и се надява да се види лично с мистър Томас тази вечер.

— Ще предам това на мистър Томас. Той знае ли как да се свърже с вас?

— Долфин Скуеър — отвърна Лиймас и даде адреса. — Довиждане.

След като зададе няколко въпроса на рецепцията, той се върна в апартамента на Аш, седна на походното легло и се загледа в сключените си ръце. След малко се излегна. Реши да последва съвета на Аш и да си почине. Щом затвори очи, си спомни как Лиз лежеше до него в квартирата на Бейзуотър и смътно се зачуди какво е станало с нея.

 

Събуди го Аш, придружен от някакъв дребен, възпълничък мъж с дълга, сивееща коса, сресана назад, и с двуреден костюм. Говореше с лек средноевропейски акцент. Германец може би, трудно бе да се каже. Представи се като Кийвър — Сам Кийвър.

Изпиха по един джин с тоник. Говореше предимно Аш. Точно както едно време в Берлин, твърдеше той — момчетата, събрани заедно и цялата нощ пред тях. Кийвър каза, че не иска да закъснява, на другия ден го чакала работа. Решиха да хапнат в някакъв китайски ресторант, за който се сети Аш — бил точно срещу полицейското управление в Лаймхаус и клиентите си носели сами виното. Невероятно, но Аш имаше в кухнята си бургундско вино. Взеха го със себе си в таксито.

Вечерята беше много вкусна и те изпиха и двете бутилки. На втората Кийвър се поотпусна. Тъкмо се върнал от обиколка из Западна Германия и Франция. Във Франция всичко било с главата надолу, Де Гол си отивал и един Господ знае какво щяло да стане по-нататък. Смяташе, че със завръщането на сто хиляди деморализирани войници от Алжир, фашизмът им е в кърпа вързан.

— А Германия? — попита Аш, за да го насочи.

— Там въпросът е в това, дали янките могат да ги задържат — Кийвър погледна подканящо към Лиймас.

— Какво имаш предвид? — запита Лиймас.

— Точно това, което казвам. С едната ръка Дълес^[1] им даде външна политика, а Кенеди с другата им я отнема. Започват да се озлобяват.

Лиймас кимна рязко и каза:

— Типично за скапаните американци.

— Алек май не си пада много по американските ни братовчеди — мрачно се намеси Аш, а Кийвър промърмори с абсолютна незаинтересованост:

— Наистина ли?

Кийвър играе дълга игра, помисли си Лиймас. Като човек, свикнал с коне, чака те сам да отидеш при него. До съвършенство играе ролята на някой, който подозира, че ще му искат услуга и не се оставя лесно да го убедят.

След вечеря Аш каза:

— Знам едно местенце на Уордър Стрийт — бил си там Сам. Добре се грижат за клиентите. Хайде да вземем такси и да отскочим.

— Чакай малко — обади се Лиймас и в гласа му прозвуча нещо, което накара Аш бързо да погледне към него. — Само едно ми кажи, моля. Кой ще плаща за тия удоволствия?

— Аз — побърза да отговори Аш — Сам и аз.

— Обсъдили ли сте въпроса?

— Е, не.

— Защото аз нямам пукната пара. Знаеш това, нали? Поне нямам толкова, че да пръскам.

— Разбира се, Алек. Досега съм се грижил за теб, нали?

— Да — отвърна Лиймас. — Да, наистина. — Сякаш искаше да добави още нещо, но в последния момент се отказа. Аш изглеждаше притеснен, но не и обиден, а Кийвър бе все така непроницаем.

В таксито Лиймас мълчеше. Аш се опита да каже нещо за помирение, но той само раздразнено вдигна рамене. Пристигнаха на Уордър Стрийт и освободиха таксито, като нито Лиймас, нито Кийвър направиха опит да платят. Аш ги поведе. Минаха покрай някаква витрина, отрупана с „голи“ списания и по тясна уличка, в дъното на която светеше безвкусна неонова реклама: КЛУБ „ВЪРБА“ — само за членове. От двете страни на вратата имаше снимки на момичета и на всяка от тях диагонално бе забодена тънка хартиена лентичка с ръкописен надпис: Изследване от натура — само за членове.

Аш натисна звънеца. Огромен мъж в бяла риза и черни панталони отвори веднага.

— Аз членувам тук — рече Аш. — Двамата господа са с мен.

— Картата ви.

Аш извади от портфейла си жълтеникаво-кафява карта и му я даде.

— Гостите ви трябва да платят по една лира за временно членство. Вие сте поръчител, нали?

Той подаде обратно картата и в същия миг Лиймас се пресегна и я взе. Разгледа я бързо и я върна на Аш.

Извади от страничния джоб на панталона си две лири и ги сложи в протегната ръка на мъжа до вратата.

— Две лири — рече Лиймас — за гостите — и без да обръща внимание на протестите на изненадания Аш, ги поведе през входа със спуснати завеси към полумрачния салон на клуба. Той се обърна към портиера:

— Намери ни маса и бутилка скоч. Погрижи се да сме сами. Портиерът се поколеба за секунда, реши да не спори и ги заведе на долния етаж. Докато слизаха, те доловиха приглушените стонове на някаква неопределена музика. Получиха самостоятелна маса в дъното на помещението. Свиреше камерен оркестър от два инструмента, а момичетата се бяха разположили по масите на двойки и на тройки. Две от тях станаха при влизането им, но огромният портиер поклати отрицателно глава.

Докато чакаха уискито, Аш хвърли към Лиймас притеснен поглед, а Кийвър изглеждаше леко отегчен. Келнерът донесе бутилка и три чаши и те мълчаливо го наблюдаваха как налива по малко от питието във всяка от тях. Лиймас взе бутилката и наля по още толкова. След като приключи, се приведе над масата и каза на Аш:

— Сега може би ще ми обясниш какво, по дяволите, става.

— Какво искаш да кажеш, Алек — запита Аш, но гласът му прозвуча неуверено. — Какво искаш да кажеш?

— Проследи ме от затвора в деня, в който ме освободиха — започна той тихо — с някаква скапана и глуповата история, че си ме срещнал в Берлин. Даде ми пари, които не ми дължиш. Плащаш за скъпи обеди и вечери и после ме настаняваш в жилището си.

Аш се изчерви и промълви:

— Ако това е…

— Не ме прекъсвай — рече Лиймас свирепо. — По-добре изчакай, да те вземат мътните, докато свърша, нали така? Членската ти карта за този клуб е издадена на името Мърфи. Това ли е истинското ти име?

— Не, не е.

— Предполагам, че някой твой приятел с това име ти е дал картата си?

— Всъщност не е така. Ако искаш да знаеш, идвам тук понякога, за да си намеря момиче. Използвах фалшиво име, за да стана член на клуба.

— Тогава защо — продължи Лиймас безмилостно — е регистриран и като наемател на твоя апартамент?

Накрая се обади Кийвър.

— Ти се прибирай — каза той на Аш. — Аз ще имам грижата.

Едно момиче изпълни стриптийз — младо, безцветно същество с тъмнееща синина на бедрото. Притежаваше онази източена, предизвикваща съжаление голота, която предизвиква неудобство, защото не е еротична, защото е непохватна и не буди желание. То се въртеше бавно, като от време на време размахваше ръце и крака, сякаш дочуваше музиката само на пресекулки, и непрекъснато гледаше към тях с преждевременно развития интерес на дете, попаднало в компанията на възрастни. Музиката рязко увеличи темпото и момичето реагира като куче на свирка, подскачайки нагоре-надолу. При последния тон то свали сутиена и го вдигна над главата си, излагайки на показ мършавото си тяло, на три места украсено с евтини дрънкулки, които висяха като ланшна декорация на коледна елха.

Двамата наблюдаваха безмълвно, Лиймас и Кийвър.

— Предполагам ще ми кажеш, че сме гледали по-добри неща в Берлин — най-после се обади Лиймас и Кийвър усети, че все още е много ядосан.

— Ти сигурно си гледал — любезно отвърна той. — Често ходя в Берлин, но за съжаление не обичам нощните заведения.

Лиймас не каза нищо.

— Не съм пуритан, да сме наясно, просто съм рационален. Ако искам жена, знам по-евтини начини да си набавя. Ако искам да танцувам, познавам по-добри места за тази цел.

По нищо не личеше, че Лиймас го слуша.

— Може би ти ще ми кажеш защо този женчо ме преследва — обади се той.

Кийвър кимна.

— Разбира се. Аз го накарах.

— Защо?

— Интересуваш ме. Искам да ти направя предложение, предложение от журналистически характер. Настъпи пауза.

— Журналистически характер — повтори Лиймас. — Разбирам.

— Ръководя една агенция, която осигурява статии в международен мащаб. Заплащането е добро — много добро — за интересните материали.

— Кой публикува материалите, Кийвър?

Гласът на Лиймас прозвуча рязко и заплашително и за миг, само за миг през гладкото лице на Кийвър сякаш премина сянка от страх!

— Чуждестранни клиенти. Имам кореспондент в Париж, който пласира голяма част от материалите ми. Често дори не знам кой в действителност ги публикува. Признавам — добави той с обезоръжаваща усмивка, — не ме и интересува чак толкова. Плащат ми и искат още. Видиш ли, Лиймас, това са хора, които не вдигат шум около неудобните подробности, плащат веднага и нямат нищо против това да става например в чуждестранни банки, където никой не се притеснява за такива дреболии като данъци.

Лиймас не каза нищо. Държеше чашата си с две ръце и се взираше в нея.

Господи, помисли си той, удариха го през просото, чак е неприлично. Спомни си една глупава шега от някакъв мюзикъл: Никое свястно момиче не би приело такова предложение — и освен това, не знам дали си заслужава. Тактически, размишляваше той, прави са да настъпват. Аз съм в безизходица, току-що излязъл от затвора и отвратен от обществото. Старо куче съм, не е нужно да ме въвеждат в играта, не е нужно да се преструвам, че са накърнили достойнството ми на английски джентълмен.

От друга страна, те очакват практически възражения. Очакват, че ще се страхувам. Службата преследва предателите така, както Божието око е следяло Каин през пустинята. И накрая трябва да са наясно, че винаги има риск. Би трябвало да знаят, че човешката природа е непостоянна и това може да провали и най-внимателно обмислената шпионска тактика; че често мошеници, лъжци и престъпници устояват на всяко ласкателство, докато воднистото зеле във ведомствения стол подтиква уважавани джентълмени към ужасно предателство.

— Ще трябва доста да се поизръсят — промърмори Лиймас накрая. Кийвър му наля още уиски.

— Предлагат да платят в брой петнадесет хиляди лири. Сумата е вече депозирана в Банк Кантонал в Берн. Можеш да я изтеглиш, ако представиш необходимите документи за самоличност, с които моите клиенти ще те снабдят. Те си запазват и правото да ти задават въпроси в период от една година след това, като ти изплатят още пет хиляди. Ще ти помогнат, при положение че възникнат някакви проблеми около евентуалното ти постъпване на нова работа.

— В какъв срок трябва да дам отговор?

— Веднага. Не е необходимо да записваш спомените си. Ще се срещнеш с клиента и той ще уреди материалът да излезе под чуждо име.

— Къде трябва да се срещнем?

— Смятаме, че е в интерес на всички това да стане извън Великобритания. Моят клиент предлага Холандия.

— Нямам паспорт — рече Лиймас мрачно.

— Позволих си да ти осигуря документи — любезно отвърна Кийвър. Нищо в гласа му не издаваше, че се занимава с друго, освен да посредничи в една солидна търговска сделка. — Ще излетим за Хага утре сутрин в 9.45. Хайде да отидем у нас и да обсъдим подробностите.

Кийвър плати. Взеха такси и се отправиха към някакъв адрес в един доста добър квартал, недалеч от Сейнт Джеймс парк.

Апартаментът на Кийвър беше луксозен и скъп, но всичко в него някак си оставяше впечатлението, че е обзаведен набързо. Говори се, че в Лондон има магазини, които продават подвързани книги на метраж, и декоратори, които нагласяват цветовата гама на стените в хармония с някоя картина. Лиймас, който не бе особено чувствителен към подобни изтънчености, непрекъснато забравяше, че се намира в частен апартамент, а не в хотел. Когато Кийвър го заведе в стаята му (тя гледаше към мрачен вътрешен двор, а не към улицата), той запита:

— Откога живееш тук?

— О, отскоро — небрежно отговори Кийвър, — от няколко месеца, не повече.

— Сигурно струва куп пари. Все пак смятам, че ти подхожда.

— Благодаря.

В стаята му върху посребрен поднос имаше бутилка скоч и сифон със сода. В отсрещния край се намираха самостоятелна баня и тоалетна, преградени от помещението със завеса.

— Какво хубавичко гнезденце. И всичко това за сметка на пролетариата.

— Млъквай — обади се Кийвър и добави. — Ако ти трябвам, има вътрешен телефон за спалнята ми. Ще съм буден.

— Е, смятам, че ще мога да се съблека сам.

— Тогава, лека нощ — отсече Кийвър и напусна стаята.

И той е напрегнат, помисли си Лиймас.

Лиймас се събуди от звъна на телефона до леглото. Беше Кийвър.

— Шест часът е — рече той. — Закуската е в и половина.

— Добре — отговори Лиймас и затвори. Болеше го глава.

Кийвър сигурно бе повикал такси, защото в седем часа на вратата се позвъни и той попита Лиймас:

— Готов ли си?

— Нямам друг багаж — отвърна Лиймас — освен самобръсначката и четката за зъби.

— За това съм се погрижил. Иначе готов ли си? Лиймас вдигна рамене.

— Предполагам. Имаш ли цигари?

— Не — рече Кийвър, — но в самолета можеш да си купиш. По-добре разгледай това — добави той и му подаде един британски паспорт. Беше издаден на негово име със собствената му снимка отгоре и подпечатан в ъгъла с релефния печат на Форин офис. Не беше нито нов, нито стар: според него Лиймас беше чиновник, семейно положение — неженен. Държейки го в ръце, той за пръв път се почувствува малко нервен. Сякаш се женеше — каквото и да се случеше, нищо вече нямаше да е както преди.

— А пари? — попита Лиймас.

— Не са ти необходими. Фирмата плаща.