Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (25)

25.
Стената

— Ако е така — каза тя накрая, — каква е моята роля в тази история? — Гласът й бе съвсем спокоен, почти делови.

— Мога само да се досещам, Лиз, от това, което знам, и от нещата, които Мундт ми каза, преди да тръгнем. Фидлер го подозирал, започнал да го подозира още от момента, в който той се върнал от Англия. Смятал, че Мундт играе двойна игра. Естествено мразел го — съвсем разбираемо, — но освен това бил прав, че Мундт е човек на Лондон. Фидлер имал прекалено голяма власт, за да може Мундт да го елиминира сам. И ето Лондон решил, че ще свърши това вместо него. Представям си ги как планират всичко — такива теоретици са — сякаш ги виждам насядали около огъня в някой от проклетите си снобски клубове. Знаели са, че не им е достатъчно просто да ликвидират Фидлер — може да се е доверил на приятели, да е публикувал обвинения — нужно било да премахнат подозренията. Публична реабилитация, ето какво организирали те за Мундт.

Той завъртя волана и влезе в лявото платно, за да зад мине един камион с ремарке. В този момент камионът пред него неочаквано се изтегли вляво и той трябваше рязко да натисне спирачки по неравния път, за да не бъде принуден да се блъсне о мантинелата.

— Казаха ми да натопя Мундт — обясни той простичко, — казаха ми, че трябва да го убият и аз съм примамката. Щеше да е последната ми задача. Затова се оставих така да изпадна и ударих бакалина — знаеш тази част.

— И затова правеше любов? — тихичко попита тя. Лиймас поклати глава. — Но там е работата, разбираш ли — продължи той, — Мундт е знаел всичко, знаел е плана, наредил е да ме вербуват — той и Фидлер, после го е оставил да се занимава с това, защото е знаел, че накрая сам ще си постави капан. Моето задължение е било да ги накарам да мислят това, което всъщност е истина: че Мундт е английски шпионин. — Той се поколеба. — А теб са те използвали, за да ме дискредитираш. Фидлер е разстрелян, а Мундт е спасен, най-милостиво избавен от фашисткия заговор. Прастарият принцип — да се влюбиш като реакция на това, че си бил отхвърлен.

— Но откъде са могли да знаят за мен? Откъде са могли да знаят, че между нас ще се получи нещо — извика Лиз. — Господи, Алек, биха ли могли дори да предвидят кога хората ще се влюбят?

— Това не е имало значение — нищо не е зависело от това. Избрали са теб, защото си млада и хубава и си член на Партията. Защото са знаели, че ще дойдеш в Германия, ако ти уредят покана. Онзи мъж от Трудовата борса, Пит, той ме изпрати там. Те са знаели, че ще работя в библиотеката. Пит беше в Службата по време на войната и, предполагам, са го подкупили. Просто е трябвало да ни свържат, дори само за един ден, без значение, за да могат после да те потърсят, да ти пратят пари, да му придадат вид на любовна връзка, дори и да не е така, не разбираш ли? Да ни изкарат влюбени може би. Единственото важно нещо е било, че след като са ни събрали, ще могат да ти пратят пари, все едно, че аз съм ги помолил. Всъщност ние много ги улеснихме.

— Да, наистина. — После тя добави: — Чувствай се мръсна, Алек, сякаш са ме водили на бик.

Лиймас не продума.

— Дали твоят отдел е успокоил съвестта си. Ето експлоатират не кой да е, а човек от Партията — продължи Лиз.

Лиймас рече:

— Може би. Всъщност те не преценяват нещата по този начин. Просто им е било по-удобно така да проведат операцията.

— Но можех да си остана в онзи затвор, нали? На Мундт така му се щеше. Не виждаше смисъл да поема риска — може да съм чула прекалено много, да съм се досетила. В крайна сметка Фидлер е невинен, нали. Но пък е евреин — добави тя възбудено, — затова няма толкова голямо значение.

— О, за Бога! — възкликна Лиймас.

— Все пак изглежда странно, че Мундт ме пусна дори като част от уговорката с теб — разсъждаваше тя на глас — Сега аз представлявам риск, нали? Имам предвид, като се върнем в Англия: член на Партията, който знае толкова много… Няма логика да ме пусне да си вървя.

— Предполагам — отвърна Лиймас, — че той ще използва нашето бягство, за да покаже на Президиума, че в Отдела има още Фидлеровци, които трябва да разкрие.

— И още евреи?

— Това ще му даде възможност да затвърди позициите си — сряза я Лиймас.

— Като убива още невинни хора. Но този факт сякаш не те безпокои много.

— Естествено притеснява ме. Чак ми призлява от срам и яд и… Но аз съм възпитан по друг начин, Лиз. Не виждам нещата само в черно и бяло. Хората, които участват в тази игра, поемат рискове. Фидлер загуби, а Мундт спечели. Лондон спечели — това е важното. Беше една много гадна операция. Но си струваше труда, при нас важи единствено този закон. — Гласът му се засилваше постепенно, накрая той почти закрещя.

— Опитваш се да убедиш себе си — извика Лиз. — Те направиха нещо ужасно. Как можахте да убиете Фидлер? Той беше добър човек, Алек, зная това. А Мундт…

— По дяволите, от какво се оплакваш? — грубо попита Лиймас. — Твоята Партия винаги води война, нали? Жертва индивида в името на масите. Нали така твърди? Социалистическата действителност: да се биеш ден и нощ — нестихващата битка — така казват, нали? Ти поне оцеля. Не съм чувал комунистите да проповядват, че човешкият живот за тях е свят — може би нещо не съм разбрал — саркастично добави той. — Съгласен съм, да, че можеше и да загинеш. Можеше така да ти е съдено. — Мундт е отвратителна свиня, той не виждаше смисъл да те оставя жива. Обещанието му — предполагам, че е обещал да положи всички усилия заради теб — няма кой знае каква стойност. Така че можеше да си умреш — днес, догодина или пък след двадесет години — в някой затвор в този рай за работниците. А също и аз. Но спомням си, че партията ви се стремеше да ликвидира една цяла класа. Или греша? — Той извади пакет цигари от сакото си и й подаде две, заедно с кутия кибрит. Пръстите й трепереха, когато ги запали. Едната върна обратно на Лиймас.

— Всичко си бил обмислил, нали? — попита тя.

— Ние случайно се вместихме в калъпа — настояваше Лиймас, — съжалявам за това. Съжалявам и за останалите, за другите, които се вместиха в готовите образи. Но не се оплаквай от условията, Лиз. Те са на Партията. Ниска цена и големи печалби. Един човек, жертван заради мнозинството. Не е красиво, знам, когато избираш кой да бъде — когато го обръщаш от теория в истински хора.

Тя слушаше в тъмнината. Известно време не осъзнаваше нищо друго освен пътя, който изчезваше зад тях и вцепенението и ужаса, завладели съзнанието й.

— Но те ме оставиха да се влюбя в теб — каза тя накрая. — И ти ми остави да ти повярвам и да те обичам.

— Те се възползваха от нас — отвърна Лиймас безмилостно. — Измамиха и двама ни, защото се налагаше. Нямаше друг начин. Фидлер беше дяволски близо до истината, не виждаш ли? Щяха да разкрият Мундт, не можеш ли да разбереш?

— Как можете да обърнете света наопаки — внезапно извика Лиз. — Фидлер беше добър и свестен, просто си вършеше работата, а ето, вие го убихте. Мундт е шпионин и предател, а вие го защитавате. Мундт е нацист, знаеш ли това. Той мрази евреите. На чия страна си? Как можеш да…

— В тази игра има само едно правило — грубо отвърна Лиймас. — Мундт е техният човек — дава им това, от което имат нужда. Никак не е трудно да се разбере, нали? Ленинизмът — необходимостта от временни сдружения. Какви са според теб шпионите — свещеници, светии и мъченици? Те са просто едно жалко шествие от суетни глупаци, а също и предатели. Да — педерасти, садисти, пияници, мъже, които си играят на каубои и индианци, за да разнообразят малко скапания си живот. Да не мислиш, че седят като монаси в Лондон и теглят доброто и злото. Ако можех, бих убил Мундт, мразя го от цялата си душа, но не сега! Моментът е такъв, че те имат нужда от него. Нуждаят се от него, за да могат огромните и слабоумни маси, на които ти се възхищаваш, да спят спокойно в леглата си нощем. Нуждаят се от него заради обикновените хорица от втора ръка като нас двамата.

— А Фидлер — не те ли гризе съвестта за него?

— Това е война — отвърна Лиймас. — Тя има схема и е неприятна, защото се води в изключително тесен мащаб и от много близко разстояние. Понякога в нея стават жертва невинни хора, признавам. Но това е нищо, абсолютно нищо в сравнение с другите войни — последната и следващата.

— О, Господи — каза Лиз меко. — Не ме разбираш! Не искаш да ме разбереш. Опитваш се да убедиш себе си. Много по-ужасно е това, което те правят — да открият човешкото у някого, у мен или някой друг, който използват, и да го превърнат в оръжие, да си служат с него, за да раняват или убиват.

— Господи, Боже мой! — извика Лиймас — Какво друго са правили хората откак свят светува? Не разбираш ли, аз не вярвам на нищо — дори не вярвам в разрушението и анархията. Повръща ми се от убийства наистина, но не виждам какво друго могат да направят. Те не се опитват да спечелят привърженици на своето учение, не стоят на амвона или на партийните платформи, за да ни казват да се борим за Мира или за Господа или каквото и да е там. Те са само едни нещастници, които се мъчат да попречат на проповедниците в стремежа им да се унищожават взаимно.

— Грешиш — заяви Лиз обезкуражена, — те са по-ужасни от всички нас.

— Защото се любих с теб, когато ти ме смяташе за бездомник? — настървено запита Лиймас.

— Заради пренебрежението им — отвърна Лиз. — Пренебрежението им към всичко, което е истинско и добро, пренебрежение към любовта, към…

— Да — съгласи се Лиймас, внезапно изтощен, — ето цената, която плащат, че презират Господ и Карл Маркс, и то в едно и също изречение — ако това имаш предвид.

— Ти си като тях — продължи Лиз, — като Мундт и останалите… Аз трябва да знам, нали аз бях подритваната? От тях и от теб, защото на теб не ти пука. С изключение на Фидлер… но останалите… вие всички се отнасяхте с мен като че ли бях… нищо… просто валута, с която да платите… вие всички сте еднакви, Алек.

— О, Лиз — отчаяно промълви той, — за Бога, повярвай ми. Мразя всичко това. Мразя го! Уморен съм. Но светът, човечеството са полудели. Ние сме само нищожна жертва… навсякъде е едно и също, измамени и заблудени души, чийто живот е отишъл на вятъра; хора, застреляни или хвърлени в затвора, цели групи и класи отписани безпричинно. И ти, твоята Партия — Господ е свидетел, тя е изградена върху телата на обикновените хора. Ти не си виждала като мен как умират хора, Лиз…

Докато говореше той, Лиз си спомни мръсния затворнически двор и думите на жената: Затворът е за тези, които забавят нашия ход… за тези, които смятат, че имат право да грешат.

Изведнъж Лиймас се напрегна, вгледа се в предното стъкло. На светлината на фаровете Лиз различи някаква фигура на пътя. Човекът държеше в ръката си малко фенерче, което включваше и изключваше с приближаването на колата.

— Това е той — прошепна Лиймас, изгаси светлините и двигателя и се спусна тихо напред. Колата спря. Лиймас се пресегна и отвори задната врата.

Лиз не се обърна да го види, когато влизаше. Стоеше неподвижна, втренчила поглед напред към улицата и падащия дъжд.

 

— Карай с тридесет километра — рече мъжът. Гласът му бе напрегнат, уплашен. — Аз ще ти показвам пътя. Щом стигнем мястото, трябва да излезете и да бягате към Стената. Прожекторът ще свети точно там, където трябва да се катерите. Стойте в лъча му. Когато той се премести, започнете да се изкачвате. Ще имате на разположение деветдесет секунди, за да се прехвърлите. Ти тръгни пръв — каза той на Лиймас, — а след теб момичето. В долния край има железни стъпала — по-нататък трябва да се изтеглите по някакъв начин. Ще трябва да седнеш отгоре и да дърпаш момичето. Разбирате ли?

— Разбираме — рече Лиймас, — колко ни остава?

— Ако караш с тридесет километра, ще бъдем там след около девет минути. Прожекторът ще освети Стената точно в един и пет. Дават ти деветдесет секунди. Не повече.

— Какво ще стане след деветдесет секунди? — попита Лиймас.

— Могат да ти дадат само деветдесет секунди — повтори мъжът, — иначе става прекалено опасно. Информиран е само един отряд. Те мислят, че пропускат наш шпионин в Западен Берлин. Казано им е да действат така, че да не изглежда много лесно. Деветдесет секунди са достатъчни.

— По дяволите, надявам се — рече Лиймас сухо, — как си с времето?

— Сверих си часовника със сержанта, който командва отряда — отговори мъжът. На задната седалка за малко проблесна светлина, после изчезна. — Дванадесет и четиридесет и осем. Трябва да тръгнем в един без пет. Още седем минути.

Седяха като онемели, единственият звук идеше от дъжда, който барабанеше по покрива. Калдъръменият път се простираше точно пред тях, очертан от мръсни улични лампи на всеки стотина метра. Наоколо нямаше хора. Дъговите лампи осветяваха небето над тях някак си неестествено. От време на време отпред проблесваше лъч на прожектор, после изчезваше. Далеч вляво, точно над линията на хоризонта, Лиймас видя пулсираща светлина. Тя непрекъснато променяше силата си, подобно на отражението на запален огън.

— Какво е това? — попита той, като посочи натам.

— Информационната служба — отвърна мъжът. — Светлинна конструкция. По нея се предават заглавията на новините към Източен Берлин.

— Разбирам — прошепна Лиймас. Бяха много близо до края на пътя.

— Не можете да се върнете — продължи мъжът, — той ви каза това, нали? Нямате друга възможност.

— Знам — отговори Лиймас.

— Ако нещо се случи — ако паднете или се нараните, — не се обръщайте. В района на Стената стрелят на месо. Трябва да се прехвърлите.

— Знаем — повтори Лиймас, — той ме предупреди.

— Щом излезете от колата, вече сте в района.

— Знаем. Сега млъкни — тросна се Лиймас. После добави: — Ще върнеш ли колата?

— Веднага щом излезете, ще я откарам. И за мен е опасно — отвърна мъжът.

— Колко неприятно — отбеляза Лиймас сухо. Пак настъпи тишина. После Лиймас попита:

— Имаш ли оръжие?

— Да — рече мъжът, — но не мога да ти го дам. Той ме предупреди да не ти го давам… каза, че сигурно ще го поискаш.

Лиймас се засмя тихо.

— Да, разбира се — каза той.

Лиймас дръпна стартера. С шум, който сякаш изпълни улицата, колата потегли бавно напред. След като изминаха около триста метра, мъжът прошепна възбудено:

— Тук завий надясно, после наляво — свърнаха по една тясна пресечка. От двете й страни имаше празни сергии и колата едва минаваше между тях. — Тук вляво.

Завиха отново, много бързо, този път между две високи сгради, в улица, която изглеждаше задънена. Отгоре ят пресичаха въжета с пране и Лиз се зачуди дали ще успеят да минат под тях. Когато стигнаха мястото, където улицата свършваше, човекът се обади: — Отново вляво — по алеята.

Лиймас се качи на бордюра, пресече тротоара и подкара по широка пешеходна пътека, обточена от лявата страна с изпотрошена ограда. Отдясно се издигаше сграда без прозорци. Някъде отгоре се чу вик, женски глас и Лиймас промърмори: О, затваряй си устата, докато тромаво завиваше надясно, следвайки алеята. Почти веднага след това се озова на главния път.

— Накъде? — попита той.

— Напред, покрай аптеката — между аптеката и пощата — ето! — Мъжът се бе навел толкова силно напред, че лицето му беше почти изравнено с техните. Сега той сочеше през Лиймас, пресегнат с пръст, опрян в предното стъкло.

— Отдръпни се — изсъска Лиймас. — Махни си ръката. Как, по дяволите, мога да виждам, ако ръкомахаш. — И като превключи рязко на първа, бързо пресече широкия път. Погледна наляво и с изненада забеляза на около триста метра от тях закръгления силует на Бранденбургската врата и Злокобната групичка военни коли, спрели пред нея.

— Къде отиваме — внезапно попита Лиймас.

— Почти пристигнахме. Карай бавно сега — ляво, ляво, завий наляво! — извика той и Лиймас на секундата обърна кормилото. Минаха под тесен свод и попаднаха в някакъв вътрешен двор. Половината от прозорците липсваха или пък бяха заковани с дъски. Празните входове зейнаха срещу тях като тъмни дупки. В отсрещния край на двора видяха отворен портал.

— Мини през него — чу се заповед, прошепната настоятелно в тъмнината. — После съвсем надясно. Ще видиш улични лампи. Щом стигнеш до втората, изключи мотора и се спусни по инерция до пожарния хидрант. Това е мястото.

— По дяволите, защо не караш ти?

— Той ми каза, че трябва да шофираш ти. Било по-сигурно. Минаха през портала и рязко завиха надясно. Озоваха се в тясна уличка. Беше тъмно като в рог.

— Изгаси фаровете.

Лиймас изключи всички светлини и подкара бавно напред към първата лампа. В далечината зърна беглите очертания на следващата. Не беше запалена. Изгасиха мотора и я отминаха тихо по инерция, докато двадесетина метра по-нататък различиха пожарния хидрант. Лиймас удари спирачката — колата спря.

— Къде сме? — прошепна той. — Пресякохме Лениналее, нали?

— Грайфсвалдерщрасе. После тръгнахме на север. Сега сме на север от Бернауерщрасе.

— Панкоф?

— Някъде там. Гледай. — Мъжът посочи към една пресечка отляво. В далечния й край се виждаше малък отрязък от Стената, сивкаво-кафява под бледите дъгови лампи. По върха й минаваха три реда бодлива тел.

— А момичето как ще прехвърли жицата?

— Вече е прерязана там, където ще се катерите. Има малка пролука. Разполагате с една минута, за да стигнете до Стената. Довиждане.

Излязоха от колата и тримата. Лиймас хвана Лиз за ръката. Тя се дръпна, сякаш й бе причинил болка.

— Довиждане — рече пак немецът. Лиймас само прошепна — Не пали колата, преди да преминем.

Лиз се вгледа за миг в германеца на бледата светлина. Първото й впечатление беше за едно младо, обезпокоено лице, лице на момче, което се опитва да бъде храбро.

— Довиждане — каза Лиз. Тя освободи ръката си и тръгна след Лиймас. Пресече пътя и влезе в тясната уличка, която водеше към Стената.

Щом навлязоха в улицата, чуха как колата зад тях потегли, как завива и тръгва бързо по пътя, по който бяха дошли.

— Дръпни стълбата, копеле такова — измърмори Лиймас, хвърляйки поглед към отдалечаващата се кола.

Лиз почти не го чу.