Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (20)

20.
Трибунал

Съдебната зала не беше по-голяма от училищна стая. В единия й край имаше пет-шест пейки, на тях седяха телохранителите и пазачите и само тук-там сред зрителите можеха да се видят членове на Президиума и отбрани високопоставени служители. В другия край на стаята седяха тримата членове на Трибунала на столове с високи облегалки, поставени край неполирана дъбова маса. Над тях, спусната от тавана на три жици, висеше голяма червена звезда от шперплат. Стените на съдебната зала бяха бели като в затворническата килия на Лиймас.

От двете страни на масата, малко напред, седяха двама мъже. Столовете им бяха обърнати един срещу друг. Единият беше на средна възраст, може би около шестдесетте, със сива връзка и черен костюм, подобен на тези, с които хората от германската провинция ходят на църква. Другият мъж беше Фидлер.

Лиймас седеше на задните редове. От двете му страни стоеше по един пазач. Сред зрителите забеляза Мундт, който също бе обграден от полицаи. Русата му коса бе подстригана съвсем ниско, а широките рамене носеха познатата сива затворническа униформа. Според Лиймас обстоятелството, че той бе облечен в собствените си дрехи, докато Мундт носеше затворническа униформа, би могло да даде любопитно тълкуване за настроението на съда, или пък за влиянието на Фидлер.

Малко след като Лиймас се настани, председателят на Трибунала, който седеше в средата, удари звънеца. Звукът насочи вниманието на Лиймас нататък и той трепна, като разбра, че председателят е жена. Не беше изненадващо, че е пропуснал да забележи това. Тя беше около петдесетте, мургава жена, с малки очички. Подстригана беше като мъж — съвсем късо, и носеше една от онези тъмни и удобни туники, които бяха любимото облекло на рускините. Тя огледа строго стаята, кимна на един пазач да затвори вратата и — веднага, без да се церемони, се обърна към съда.

— Всички знаете защо сме тук. Не забравяйте, съдебната процедура е тайна. Президиумът свика този Трибунал по спешност. Ние сме отговорни единствено пред Президиума. Ще изслушаме свидетелите както сметнем за уместно — тя небрежно посочи с пръст към Фидлер. — Другарю Фидлер, започвайте.

Фидлер се изправи. Той кимна леко към масата и извади от куфарчето до него купчина листове, подшити в единия ъгъл с черен шнур. Говореше тихо и гладко, със стеснение, което Лиймас досега не бе забелязал у него. Смяташе, че играе добре ролята си на човек, на който за съжаление е отредено да стегне въжето около врата на своя началник.

— Преди всичко трябва да знаете, ако още не сте разбрали — започна Фидлер, — че в деня, в който Президиумът е получил моя доклад върху дейността на другаря Мундт, аз бях арестуван заедно с политическия емигрант Лиймас. И двамата ни хвърлиха в затвора, и двамата ни… поканиха по насилствен начин да признаем, че всички тези ужасни обвинения са просто фашистки заговор срещу един верен наш другар.

От доклада, който ви представих, виждате как стана така, че проявихме интерес към Лиймас: ние сами го потърсихме, принудихме го да избяга и накрая го доведохме в демократична Германия. Не би могло да има по-добро доказателство за безпристрастността на Лиймас от това, че той все още отказва, по причини, които по-късно ще ви разясня, да повярва, че Мундт е бил британски агент. Затова е абсурдно да се твърди, че той е подставено лице: инициативата беше наша, а откъслечните, но същевременно много важни сведения на Лиймас ни дават само последно доказателство в дългия списък от улики, събирани през последните три години.

Пред себе си имате писмено изложение по случая. От мен се иска само да разтълкувам фактите, с които вече сте запознати. Обвинението против другаря Мундт е, че той е агент на империалистическите сили. Бих могъл, да отправя и други обвинения — че е доставял информация на британските тайни служби, че е превърнал Отдела в несъзнателно оръжие на една буржоазна държава, че преднамерено е прикривал реваншистки антипартийни групировки и е приемал суми в чужда валута като възнаграждение. Всички тези обвинения произхождат от първото — че Ханс-Дитер Мундт е агент на империалистическите сили. Присъдата за такова престъпление е смърт. В нашето наказателно право няма по-сериозно престъпление от това, което излага държавата на опасност и срещу което органите на Партията да са по-бдителни. — Фидлер остави документите на масата.

— Другарят Мундт е на четиридесет и две години. Той е заместник-началник на Отдела за защита на народа. Неженен. Винаги е бил смятан за човек с изключителни способности, неуморим служител на партийните интереси и техен безмилостен защитник.

Нека да ви запозная с някои подробности от кариерата му. Привлечен е на работа в Отдела на двадесет и осем годишна възраст и е минал през обичайния инструктаж. След пробния период е бил натоварен със специални задачи в скандинавските страни — по-специално в Норвегия, Швеция и Финландия, — където успешно създава шпионска мрежа за борба срещу фашистките агитатори във вражеския лагер. Добре се е справил със задачата си и нямаме причини да предполагаме, че не е изпълнявал съвестно задълженията си като служител на Отдела. Но, другари, не бива да забравяте тази първа връзка със скандинавските страни. Мрежите, създадени от другаря Мундт, веднага след войната му осигуряват претекст след много години да пътува до Финландия и Норвегия, където задълженията му се превръщат в прикритие, осигуряващо му възможността да изтегли хиляди долари от чуждестранните банки като възнаграждение за предателската му дейност. Няма съмнение: другарят Мундт не е бил неволна жертва на тези, които се опитват да отрекат историята. Мотивите му са били на първо място страх, а после слабохарактерност и алчност. Мечтата му е била да натрупа огромно богатство. По ирония на съдбата точно тази сложна система, с помощта на която е задоволявал ненаситната си страст към парите, доведе до днешния процес, образуван от силите на справедливостта.

Фидлер спря и огледа стаята. Изведнъж очите му пламнаха. Лиймас го наблюдаваше с възхищение.

— Нека това бъде за урок — извика Фидлер — на всички врагове на държавата ни, чиито престъпления са толкова ужасни, че се зараждат само в тайна доба под прикритието на нощта! — Прилежен шепот се разнесе от малката групичка зрители в дъното на стаята. — Те няма да избегнат наказанието на бдителния народ, чиято кръв искат да продадат! — Фидлер говореше така, сякаш се обръща към огромна аудитория, а не към шепата служители и пазачи, събрани в тясната, боядисана в бяло стая.

В този момент Лиймас разбра, че Фидлер не искаше да рискува — поведението на Трибунала, на ищеца и свидетелите трябваше да бъде политически безукорно. Фидлер знаеше, че в подобни случаи несъмнено има голяма опасност от контраобвинение и се презастраховаше: полемиката щеше да се отрази в протокола и голям смелчага ще е този, който се заеме да я опровергае.

Фидлер отвори папката пред себе си.

— В края на 1956 — а Мундт бе изпратен в Лондон като служител в Представителството на източногерманските стоманолеярни заводи. Имаше и специална допълнителна мисия — да вземе мерки срещу подривната дейност на емигрантските групи. По време на работа той се излагаше на големи опасности — в това никой не се съмнява — и постигна ценни резултати.

Вниманието на Лиймас отново се насочи към трите фигури в средата на масата. Отляво на председателката — тъмнокос младолик мъж. Очите му сякаш бяха полузатворени. Имаше права буйна коса и сивкаво, измъчено аскетично лице. Ръцете му бяха тънки и дълги и нервно си играеха с крайчето на купчината листове, поставени пред него. Без да знае защо, Лиймас предположи, че това е човекът на Мундт. От другата страна на масата седеше малко по-възрастен мъж, леко плешив, с открито приятно лице. На Лиймас му изглеждаше малко глуповат. Реши, че ако съдбата на Мундт виси на косъм, младият ще го защити, а жената ще го осъди. Смяташе също, че другият мъж ще се притесни от различието в мненията и ще подкрепи председателката.

Фидлер заговори отново:

— Вербуването е станало някъде към края на службата му в Лондон. Вече споменах, че той поемаше големи рискове и по този начин попада под ударите на тайната полиция, която издава заповед за арестуването му. Мундт, който нямаше дипломатически имунитет (Великобритания като членка на НАТО не признава нашия суверенитет), започва да се крие. Пристанищата и аерогарите били под наблюдение. Снимката и описанието му са разпространени из цялата страна. И все пак, след като се крие два дни, другарят Мундт взима такси до аерогарата в Лондон и отлита за Берлин. Блестящо — бихте казали и наистина е така. При положение че е алармирана цялата британска полиция, всички пътища, железопътни гари, морски и въздушни линии са под непрекъснато наблюдение, другарят Мундт взима самолет от лондонското летище. Блестящо наистина. Или може би ще ви дойде наум, другари, като използвате и шестото си чувство, че е малко прекалено блестящо, прекалено лесно, че без съдействието на британските власти това никога не би могло да се случи! — От задната част на стаята, този път по-спонтанно, отново се разнесе шепот. Ето истината: англичаните залавят Мундт. В един кратък, но паметен разговор те са му предложили класическите възможности. Какво да избере — да прекара години в империалистическия затвор, да сложи край на тази блестяща кариера или да се завърне най-неочаквано и драматично в родината и да разгърне многообещаващите си възможности? Англичаните, разбира се, поставят условие за завръщането му — да ги снабдява с информация, а те ще го възнаграждават с големи суми. И така с морковче за примамка и с пръчка, скрита зад гърба, Мундт е завербуван.

Оттук нататък англичаните имат интерес да го лансират в службата. Още не можем да докажем, че ликвидирането на някои дребни западни разузнавачи се дължи на господарите империалисти, които са предали собствените си сътрудници — тези, които са могли да пожертвуват, — за да повишат престижа на Мундт. Не можем да го докажем, но това е догадка, която доказателствата позволяват.

От шестдесета година насам — годината, в която другарят Мундт стана началник на секция Контрашпионаж в Отдела — от всички краища на света до нас стигнаха сведения, че в редовете ни на най-висок ранг има внедрен шпионин. Всички знаете, че Карл Римек беше шпионин. Смятахме, че като го премахнем, ще унищожим злото. Но слуховете упорствуваха.

В края на 1959 г. бивш наш сътрудник се свърза в Ливан с един англичанин, за когото се знае, че е посредник на тяхната разузнавателна служба. Той му предлага — разбрахме малко след това — пълно описание на двете секции на Отдела, в които е работил. Предложението му, след като го предали в Лондон, е отхвърлено. Много странно. Това може да означава единствено, че англичаните вече притежават тези сведения и че те са съвсем пресни.

Някъде от средата на 60 — те години започнахме да губим сътрудниците си в чужбина със застрашителна скорост. Често те биваха арестувани само седмици след пристигането им. Понякога, макар и не много често, враговете се опитваха да обърнат собствените си агенти срещу нас. Като че ли това не ги интересуваше особено И после — беше в началото на 1961, ако не ме лъже паметта — късметът ни заработи. Получихме по начини, които няма да описвам сега, обобщение на цялата информация за Отдела, с която разполага британското разузнаване. Тя беше пълна, точна и изумително нова. Показах я на Мундт, разбира се — той ми беше началник. Каза ми, че съвсем не е изненадан, но правел някои разследвания и за да не им навредя, не бивало да предприемам нищо. Признавам, в този момент ми хрумна мисълта, колкото неясна и фантастична да изглеждаше тя, че самият Мундт е предавал сведенията. Имаше и други признаци…

Надали е нужно да ви казвам, че последният, ама най-последният човек, когото можеш да заподозреш в шпионаж, е началникът на секция Контрашпионаж. Идеята е толкова ужасяваща, толкова мелодраматична, че малцина биха я допуснали до съзнанието си, камо ли да я изразят на глас! Признавам, че аз самият се чувствувам гузен заради огромната неохота, с която достигнах до това на пръв поглед фантастично заключение. Сгреших.

Но, другари, последното доказателство е в ръцете ни. Предлагам да повикаме свидетеля веднага — той се обърна и погледна към задните редове. — Доведете Лиймас.

 

Пазачите от двете му страни се изправиха и Лиймас се промъкна до криволичещата пътека в средата на залата, широка не повече от седемдесетина сантиметра. Един пазач му направи знак, че трябва да застане с лице към масата. Фидлер беше само на около два метра от него. Първа започна председателката:

— Свидетеля, как се казвате? — попита тя.

— Алек Лиймас.

— На колко сте години?

— Петдесет.

— Женен ли сте?

— Не.

— Но сте били?

— Не съм женен в момента.

— Професия?

— Помощник-библиотекар. Фидлер го прекъсна ядосано:

— Но преди работеше в британската разузнавателна служба, нали? — тросна се той.

— Така е. Допреди една година.

— Трибуналът е прочел докладите от твоя разпит — продължи Фидлер. — Искам да им кажеш пак за разговора си с Питър Гилъм през май миналата година.

— Имаш предвид, когато говорихме за Мундт?

— Да.

— Казах ти. Беше в Цирка, Службата в Лондон, Главното управление, което се намира на Кеймбридж Съркъс. Срещнах Питър в коридора. Знаех, че работи по случая Фенън и го попитах какво е станало с Джордж Смайли. После заговорихме за смъртта на Дитер Фрей и за Мундт, който беше забъркан в тази история. Питър каза, че според него Мастън — тогава Мастън на практика ръководеше случая — в действителност не искал Мундт да бъде заловен.

— Ти как изтълкува това? — попита Фидлер.

— Знаех, че Мастън нещо е объркал конците със случая Фенън. Затова не иска Мундт да се появи в Оулд Бейли и да изкара на повърхността цялата мръсотия.

— Ако бяха заловили Мундт, щеше ли да има законно обвинение? — намеси се председателката.

— Зависи от това, кой ще го залови. Ако го беше хванала полицията, щяха да докладват за него в Хоум Офис. След това за нищо на света не биха могли да предотвратят съдебния процес.

— А ако го бе заловила твоята служба? — запита Фидлер.

— О, това е друга работа. Предполагам, че или щяха да го подложат на разпит и да се опитат да го заменят с някой наш човек в затвора там, или пък щяха да му дадат билета.

— Какво означава това?

— Да се отърват от него.

— Да го ликвидират? — сега Фидлер задаваше всички въпроси, а членовете на Трибунала съвестно си водеха бележки в палките.

— Не знам какво правят. Никога не съм бил замесен в тия неща.

— Нямаше ли да се опитат да го вербуват за техен агент?

— Да, но не успяха.

— Откъде знаеш?

— О, Господи! Колко пъти ще ти повтарям. Аз да не съм някой проклет дресиран тюлен. Бях шеф на берлинската команда в продължение на четири години. Ако Мундт е бил от нашите, щях да знам. Нямаше начин да не знам.

— Добре.

Фидлер изглеждаше доволен от отговора и вероятно беше сигурен, че останалите от Трибунала не са. Той насочи вниманието си кьм операция „Ролинг Стоун“, накара Лиймас да разкаже още веднъж за специалните и сложни разпоредби за безопасност, прилагани при разнасянето на архива, за писмата до банките в Стокхолм и Хелзинки и за единствения отговор, който Лиймас бе получил.

Фидлер се обърна към Трибунала и обясни:

— От Хелзинки не получихме писмо. Не зная защо. Но нека да обобщя. Лиймас е внесъл пари в Стокхолм на петнадесети юни. Един от документите пред вас е копие от писмото на Ройъл Скандинейвиън Банк, адресирано до Робърт Ланг. Робърт Ланг е името, което Лиймас е използвал, за да открие депозитната сметка в Копенхаген. От него (дванадесетото поред във вашите папки) ще разберете, че цялата сума — десет хиляди долара — е била изтеглена от собственика на сметката след една седмица. Надявам се — продължи Фидлер, като посочи с глава неподвижната фигура на Мундт, седнал на първия ред, — че обвиняемият не отрича посещението си в Копенхаген на двадесет и първи юни, чиято цел официално е била свързана със секретната работа на Отдела.

Той спря и след малко пак продължи:

— Лиймас е бил в Хелзинки — втория път, когато е внасял пари — някъде около двадесет и четвърти септември. — Той повиши глас, обърна се и погледна право в Мундт. — На трети октомври другарят Мундт направи тайнствено пътешествие до Финландия — официално пак по служба от Отдела.

Настъпи тишина. Фидлер се обърна бавно и отново отправи въпрос към Трибунала. Попита с приглушен и същевременно заплашителен глас:

— Оплаквате се, че доказателствата са косвени? Да ви припомня още нещо. — Той се обърна към Лиймас. — По време на работата си в Берлин ти беше във връзка с Карл Римек, бившия секретар на Президиума на Единната социалистическа партия. Какъв характер имаха вашите отношения?

— Беше мой агент до момента, в който хората на Мундт го застреляха.

— Точно така. Беше убит от хората на Мундт. Един от неколцината шпиони, които бяха ликвидирани набързо от другаря Мундт, без да могат да бъдат разпитани. Но преди хората на Мундт да го застрелят, той беше агент на британските тайни служби?

Лиймас кимна.

— Би ли описал срещата между Римек и мъжа на име Кънтроул?

— Кънтроул дойде в Берлин от Лондон, за да се срещне с Карл. Мисля, че Карл беше един от най-продуктивните ни агенти и Кънтроул искаше да го види.

Фидлер го прекъсна:

— Беше и един от най-доверените, нали?

— О, да! В Лондон обичаха Карл, той беше безпогрешен. Когато Кънтроул дойде, уредих така, че Карл да дойде в моя апартамент и тримата вечеряхме заедно. Всъщност не ми беше много приятно Карл да идва там, но не можех да кажа това на Кънтроул. Трудно е да се обясни, но понякога имат разни прищевки в Лондон, толкова са изолирани от действителността, че много ме беше страх да не би да намерят някакво извинение и сами да поемат Карл — способни са на това.

— И така ти уреди тримата да се срещнете — рязко се намеси Фидлер. — Какво се случи после?

— Кънтроул предварително ме беше помолил да направя така, че двамата с Карл да прекарат петнадесетина минути насаме, затова по едно време се престорих, че скочът ми е свършил и излязох. Отбих се у Де Джонг. Изпих няколко чашки там и взех на заем бутилка. После се върнах.

— Как ги намери?

— Какво имаш предвид?

— Кънтроул и Римек още ли разговаряха? И ако е така, за какво?

— Когато се върнах, изобщо не говореха.

— Благодаря. Можеш да седнеш.

Лиймас се върна на мястото си в дъното на стаята. Фидлер се обърна към тримата членове на Трибунала и започна:

— Първо искам да говоря за шпионина Римек, който бе застрелян — Карл Римек. Пред себе си имате списък на цялата информация, която той е предал на Алек Лиймас в Берлин, дотолкова, доколкото си спомня Лиймас. Предателството му е страхотно. Нека да обобщя. Римек е дал на господарите си подробно описание на функциите и персонала на целия Отдел. Бил е в състояние, ако вярваме на Лиймас, да опише работата дори по време на тайните сесии. Като секретар на Президиума той е могъл да им предоставя и протоколите за най-секретната им дейност. Това не го е затруднило. Той лично прибираше докладите от всяко събрание. Но достъпът на Римек до секретната дейност на Отдела е друг въпрос. Кой в края на 1959 г. включи Римек в Комитета за защита на народа, тази толкова важна подкомисия на Президиума, която координира и обсъжда дейността на органите за сигурност? Кой предложи Римек да има привилегията да разполага с архивите на Отдела? Кой го поддържаше във всеки етап от кариерата му от 1959 — а насам (годината, в която Мундт се завърна от Англия, спомняте ли си), кой го избираше за постове, свързани с изключителна отговорност? Ще ви кажа — заяви Фидлер. — Същият този човек, който заемаше най-подходящото място да го прикрива в шпионската му дейност — Ханс-Дитер Мундт. Да си спомним как Римек се свърза със западните разузнавателни служби в Берлин — как откри колата на Де Джонг по време на пикник и сложи в нея филма. Не сте ли изумени от осведомеността на Римек? Как е можел да знае къде ще намери колата, и то точно в този ден? Самият Римек нямаше кола, не би могъл да проследи Де Джонг от дома му в Западен Берлин. Би могъл да знае само по един начин — чрез службата на собствената ни полиция за сигурност, която автоматически е започнала да докладва за появата на Де Джонг веднага щом колата е преминала през пропускателния пункт на междинния сектор. Тези сведения се предаваха на Мундт, а Мундт ги е съобщил на Римек. В това се състои обвинението срещу Мундт, повтарям — Римек беше негов човек, връзка между Мундт и господарите му от империалистическия лагер.

Фидлер поспря, след това добави тихо:

— Мундт — Римек — Лиймас: това са били командните звена, а основно правило в шпионските методи в цял свят е, че всяка брънка от веригата се държи в неведение, доколкото това е възможно, за останалите. Съвсем правилно е Лиймас да твърди, че не знае нищо за предателството на Мундт — това е просто доказателство за ефективните мерки за сигурност, които началниците му в Лондон са взели.

Казаха ни също, че цялата операция „Ролинг Стоун“ е била проведена при особено секретни условия, че Лиймас има много бегла информация за съществуването на разузнавателната секция под ръководството на Питър Гилъм, за която се предполага, че изследва икономическите условия в нашата република, — секция, която изненадващо фигурира в списъка за достъп на „Ролинг Стоун“. Нека ви припомня, че същият този Питър Гилъм бе един от английските офицери, привлечени в разследването на дейността на Мундт по време на престоя му в Англия.

По-младият мъж на масата вдигна молива си и попита, като се втренчи във Фидлер със студените си, широко отворени очи:

— Защо тогава Мундт ликвидира Римек, щом той е бил негов агент?

— Не е имал друг избор. Римек беше заподозрян. Любовницата му се е похвалила и проявявайки недискретност, го е издала. Мундт наредил да го застрелят на място. Съобщил му, че трябва да бяга и опасността от предателство била премахната. По-късно Мундт ликвидирал и жената.

Искам да се спра за момент върху методите на Мундт. След завръщането му в Германия през 1959 г. британското разузнаване играе на изчакване. Съгласието на Мундт да им сътрудничи е трябвало тепърва да се доказва на практика, затова те му дават инструкции и чакат, готови да плащат и да се надяват на добри резултати. По това време Мундт нямаше висш ранг в нашата служба — нито пък в Партията, — но доста неща е забелязвал и е започнал да докладва за тях. Разбира се, той е поддържал връзка с началниците си без чужда помощ. Можем да предполагаме, че са се срещали в Западен Берлин, че по време на кратките му пътувания до скандинавските страни и другаде те са влизали във връзка с него и са го разпитвали. Първоначално англичаните сигурно са били предпазливи — кой няма да бъде? Много старателно са съпоставили всичко, което той им предавал, с това, което вече знаят. Бояли се, че ще ти играе двойна игра. Постепенно разбрали, че са открили златна мина. Мундт се заел с своята предателска дейност с онази систематична деловитост, с която е пословичен. В началото — това мое предположение, то се разбира, другари, на дългогодишния ми опит в тази работа, а и на свидетелството на Лиймас, — през първите няколко месеца не са посмели да създадат мрежа, в която да участва Мундт. Оставят го като вълк единак, обслужват го, плащат му и му дават нареждания отделно от берлинската организация. В Лондон основават под ръководството на Гилъм (защото той вербува Мундт в Англия) миниатюрни секции с двойни функции, чиито задачи са тайна дори за хората от Службата. Изключение прави само един отбран кръг от служители. Те плащали на Мундт по специална система, наречена „Ролинг Стоун“, и без съмнение приемали информация от него с безкрайна предпазливост. Както виждате, всичко това съвпада с протестите на Лиймас, че съществуването на Мундт му е било неизвестно, макар че както ще видите по-нататък — той не само му плащал, но към края буквално получавал от Римек и предавал на Лондон сведенията, до които се е добрал Мундт.

Към края на 1959 г. Мундт съобщава на лондонските си началници, че в Президиума е открил човек, който би им служил като посредник. Този човек е Карл Римек.

Как Мундт е открил Римек? Как е посмял да говори с него, за да получи съгласието му за сътрудничество? Не забравяйте изключителната позиция на Мундт. Той имаше достъп до целия архив на службата за сигурност, можеше да подслушва телефони, да отваря писма, да поставя хора под наблюдение, имаше неоспорими права да разпитва всеки, когото пожелае, и е виждал като на длан техния личен живот. Преди всичко можеше за секунди да потуши възникнало съмнение, като обърне срещу хората точно това оръжие — гла сът на Фидлер трепереше от ярост, — чието предназначение бе да ги защитава. — Той продължи, като без усилие възвърна разумния си тон:

— Сега виждате какво е направил Лондон. Продължавайки да пазят личността на Мундт в тайна, те насърчават вербуването на Римек и успяват да създадат непряк контакт между Мундт и берлинската команда. Това е значението на връзката на Римек с Де Джонг и Лиймас. Така трябва да тълкувате свидетелствата на Лиймас, така трябва да преценявате предателството на Мундт.

Той се обърна и заставайки лице в лице с Мундт, изкрещя:

— Ето го вашия диверсант и терорист! Ето го човека, който продаде правата на хората!

Приключвам. Искам да кажа само още едно нещо. Мундт си създаде име на лоялен и безкомпромисен защитник на народа и накара завинаги да замлъкнат онези езици, които можеха да издадат тайната му. Така той убиваше в името на народа, за да прикрие фашисткото си предателство, и градеше кариера в нашата Служба. Невъзможно е да си представим по-ужасно престъпление от това. Затова накрая, след като правел всичко възможно да защити Карл Римек от подозренията, които постепенно започват да го обграждат, той издава заповед да го застрелят при първа възможност. Ето защо организира убийството на неговата любовница. И когато дойде време да дадете своята присъда на Президиума, не се колебайте да разкриете цялата жестокост на неговото престъпление. За Ханс-Дитер Мундт смъртта би била милостиво наказание.