Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (2)

2.
Циркът

Той гледаше как пистата на летище Темпелхоф се изнизва под него.

Лиймас не беше човек на размишлението, нито пък беше склонен да философствува. Знаеше, че са го отписали — един неоспорим факт, с който трябваше да свикне оттук нататък, така както се свиква с рака или със затворническата килия. Наясно бе, че по какъвто и начин да се беше подготвил, нямаше да успее да хвърли мост между миналото и настоящето. Прие поражението, както един ден вероятно щеше да срещне смъртта, с цинично възмущение и с храбростта на самотник. Задържал се бе по-дълго от останалите. Сега беше победен. Според някои кучетата живеят, докато имат зъби. Образно казано, на него му бяха извадили зъбите; и Мундт бе човекът, който стори това.

Преди десет години можеше да поеме по друг път — предлагаха му чиновнически служби в онова безименно правителствено здание на Кеймбридж Съркъс, където би могъл да остане бог знае до каква дълбока старост. Но Лиймас не беше такъв човек. Да очакваш, че ще остави оперативната работа заради претенциозното теоретизиране и прикрития егоизъм на Уайтхол, бе все едно да накараш някой жокей да остане писар при облозите. Беше останал в Берлин, макар да знаеше, че в края на всяка година Личен състав отбелязва досието му за преразглеждане — упорит, без да зачита указанията, с тайната надежда, че все нещо ще изскочи. В разузнаването съществува един морален закон — резултатите оправдават всичко. Дори софистиката на Уайтхол уважаваше този закон, а Лиймас постигаше добри резултати. До момента, в който се появи Мундт.

Странно колко бързо разбра, че Мундт е лошо предзнаменование.

Ханс-Дитер Мундт, роден преди четиридесет и две години в Лайпциг. Лиймас бе запознат с досието му, познаваше снимката от вътрешната страна на папката, безизразното сурово лице под лененорусата коса; знаеше наизуст историята на неговия възход до втори човек в Отдела и в действителност ръководител на оперативната работа. Лиймас знаеше тези неща от показанията на избягалите политически емигранти, а също и от Римек, който като член на Президиума на Единната социалистическа партия заседаваше в Комитета по сигурността заедно с Мундт и се страхуваше от него. Съвсем основателно, както се оказа впоследствие, защото Мундт го уби.

До 1959 г. Мундт заемаше незначителен пост в Отдела и работеше в Лондон под прикритието на представителството на източногерманските стоманолеярни заводи. По спешност се завърна в родината, след като, за да спаси кожата си, уби двама от собствените си агенти, и повече от година нищо не се чу за него. После съвсем изненадващо се появи отново в Лайпциг в щаба на Отдела като началник на материалното снабдяване, където отговаряше за осигуряването на валута, оборудване и персонал за специалните задачи. В края на същата година започна голямата борба за власт в Отдела. Броят на офицерите за свръзка със Съветския съюз и тяхното влияние рязко намаля, неколцина от старата гвардия бяха уволнени по идеологически причини. Накрая на повърхността изплуваха трима души: Фидлер стана началник на контраразузнаването, Ян пое от Мундт длъжността началник на материалното снабдяване, а самият Мундт захапа лъвския пай — заместник-директор по оперативната работа — само на четиридесет и една години. След това бе въведен новият стил на работа. Първият агент, който Лиймас загуби, беше едно момиче. Тя беше само незначително звено в мрежата — служеше за куриер. Застреляха я на улицата на излизане от някакво кино в Западен Берлин. Полицията не откри убиеца и отначало Лиймас не бе склонен да приеме, че инцидентът няма нищо общо с работата и. Месец по-късно един носач от железопътна гара в Дрезден, агент, изхвърлен от мрежата на Питър Гилъм, бе намерен мъртъв и обезобразен до влаковата линия. Лиймас бе вече сигурен, че това не е съвпадение. Малко по-късно бяха арестувани и в крайна сметка осъдени на смърт още двама от членовете на друга мрежа под контрола на Лиймас. И нещата продължаваха по същия начин: безмилостно и съкрушително.

А ето сега убиха Карл и Лиймас напускаше Берлин така, както бе пристигнал — без нито един агент, който да струва и грош. Мундт бе победил. Лиймас беше нисък, с късо подстригана металносива коса и с телосложение на плувец. Беше много як. За силата му можеше да се съди най-вече по гърба и раменете, по врата и широките четвъртити длани и пръсти. Беше практичен по отношение на облеклото, както и почти във всичко останало. Дори очилата, които понякога слагаше, имаха метални рамки. Костюмите му бяха предимно от изкуствена материя и нямаха жилетки. Предпочиташе ризи американски тип, с копчета на яките и велурени обувки с гумени подметки.

Лицето му беше привлекателно, мускулесто, тънките му устни говореха за упорство. Очите му бяха малки и кафяви, ирландски, казваха някои. Трудно можеше да се каже що за човек е. Ако влезеше в някой лондонски клуб, портиерът в никакъв случай не би го взел за негов член, а в берлинските барове обикновено му даваха най-хубавата маса. Приличаше на човек, който може да създаде неприятности, човек, който държи на парите си и не е съвсем джентълмен.

На стюардесата й се стори интересен. Предположи, че е от Северна Англия, и може би наистина бе оттам, и че е богат, какъвто не беше. Сметна, че е около петдесетте и беше, общо взето, права. Реши, че е ерген, което бе наполовина вярно. По едно време преди много години имаше някакъв развод, някъде съществуваха деца, вече в юношеска възраст, които получаваха издръжката си от една доста странна частна банка в Сити.

— Ако желаете още уиски — каза стюардесата, — по-добре побързайте. Ще кацнем на лондонското летище след двадесет минути.

— Не, благодаря.

Не я погледна, разглеждаше през илюминатора сиво-зеленикавите поля на Кент.

Фоули го чакаше на аерогарата и го закара до Лондон с кола.

— Кънтроул е доста ядосан заради Карл — рече той, като гледаше настрани. Лиймас кимна.

— Какво се случи? — попита Фоули.

— Застреляха го. Мундт го разкри.

— Мъртъв ли е?

— Сигурно е вече мъртъв. Дано е така. Почти успя. Не биваше да бърза, невъзможно е да са били сигурни. Отделът стигна до пункта точно след като го пропуснаха. Надуха сирените и един военен полицай го застреля на двадесетина метра от линията. Известно време мърдаше на земята, после замря.

— Нещастник.

— Именно — рече Лиймас.

Фоули не харесваше Лиймас и ако Лиймас го чувствуваше, по нищо не личеше, че това го засяга. Фоули бе от хората, които членуват в клубове и носят представителни вратовръзки, говорят авторитетно за способностите на някой спортист и си придават важност в служебната кореспонденция. Той смяташе, че Лиймас е съмнителен, а Лиймас го смяташе за глупак.

— В коя секция си? — запита Лиймас.

— Личен състав.

— Доволен ли си?

— Прекрасно е.

— И какво е положението ми сега? На косъм?

— Най-добре Кънтроул да ти обясни, приятелю.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се.

— Защо тогава, по дяволите, не ми кажеш?

— Съжалявам, приятелю — отвърна Фоули и Лиймас едва се въздържа да не избухне. След това размисли и реши, че Фоули вероятно лъже.

— Е, добре, кажи ми поне едно нещо? Трябва ли, по дяволите, да търся жилище в Лондон?

Фоули се почеса по ухото:

— Не мисля, приятелю, не.

— Не? Слава богу.

Паркираха близо до Кеймбридж Съркъс до един брояч на паркинга и влязоха заедно в преддверието.

— Нямаш пропуск, нали? Най-добре попълни формуляр, приятелю.

— Откога сме започнали да носим пропуски? Маккол ме познава като родната си майка.

— Просто нововъведения. Циркът се разраства, нали разбираш?

Лиймас не отговори, кимна на Маккол и влезе в асансьора без пропуск.

Кънтроул му стисна ръката доста предпазливо, като лекар, който опипва за счупени кости.

— Сигурно си ужасно уморен — рече той, сякаш се извиняваше. — Заповядай, седни. — Същият монотонен глас, сух и стържещ.

Лиймас се настани в един стол, обърнат към масленозелената електрическа камина, върху която се крепеше гарафа с вода.

— Студено ли ти се струва? — попита Кънтроул. Стоеше приведен над огъня и потриваше ръце. Под черното сако бе облякъл износена кафява жилетка. Лиймас си спомни съпругата на Кънтроул, дребна и глуповата жена на име Манди, която си мислеше, че мъжът й работи в Министерството на въгледобивната промишленост. Предположи, че тя е плела жилетката.

— Въздухът е много сух, това е проблемът — продължи Кънтроул. — Побеждаваш студа, но пък пресушаваш атмосферата. Не по-малко опасно.

Отиде до бюрото и натисна някакво копче.

— Да видим можем ли да поръчаме кафе — рече той. — Джини е в отпуск, това е неприятното. Дадоха ми някакво ново момиче. Въобще не я бива.

Изглеждаше по-нисък, отколкото Лиймас го помнеше, иначе не се беше променил. Същото престорено равнодушие, същата старомодна надутост; същият ужас от течения, благовъзпитан според закони, които бяха твърде далеч от житейския опит на Лиймас. Същата млечнобяла усмивка, същата претенциозна свенливост, същото почтително придържане към онова поведение, което лицемерно обявяваше за смешно. Всичко си беше същото.

Извади пакет цигари от бюрото и подаде на Лиймас.

— Ще видиш, че са поскъпнали — рече той и Лиймас прилежно кимна. Кънтроул седна, пъхайки цигарите в джоба си.

Настъпи мълчание. Накрая Лиймас промълви:

— Римек е мъртъв.

— Да, наистина — потвърди Кънтроул, сякаш Лиймас бе донесъл добра новина. — Много неприятно… Много… Предполагам, че това момиче го е предало — Елвира?

— Вероятно. — Лиймас не смяташе да го пита откъде знае за Елвира.

— И Мундт го застреля — добави Кънтроул.

— Да.

Кънтроул се изправи и взе да търси пепелник из стаята. Намери един и непохватно го сложи на пода между двата стола.

— Какво почуствува? Искам да кажа, когато застреляха Римек. Видя всичко, нали?

Лиймас вдигна рамене.

— Адски се ядосах — каза той.

Кънтроул наклони глава на една страна и притвори очи.

— Надали само това си почувствувал. Сигурно си се разстроил. Какво по-естествено.

— Разстроих се. Кой не би се разстроил.

— Харесваше ли Римек — като човек?

— Мисля, че да — безпомощно рече Лиймас. — Какъв смисъл има да разнищваме сега това — добави той.

— Как прекара нощта, по-скоро остатъка от нея, след като застреляха Римек?

— Слушай, какво значи това? — разгорещи се Лиймас. — Какво целиш?

— Римек бе последният — разсъждаваше Кънтроул — от серията убийства. Ако не ме лъже паметта, започна с момичето, онова, дето го убиха в Уединг, пред киното. После мъжът от Дрезден и арестите в Йена. Като десетте малки негърчета. Сега Раул, Вирек и Лендзер — всичките мъртви. И накрая Римек. — Той се усмихна укорително. — Загубите станаха твърде големи. Чудех се дали не трябва да спреш дотук.

— Какво искаш да кажеш — дотук?

— Чудех се дали не си уморен. Изхабен. Настъпи дълго мълчание.

— Ти решаваш — най-после рече Лиймас.

— Трябва да живеем без чувства, нали? Това, разбира се, е невъзможно. Правим се на непроницаеми, а всъщност сме такива. С други думи — човек не може да стои през цялото време вън на студа… разбираш ли какво искам да кажа?

Лиймас разбра. Той виждаше дългия път в околностите на Ротердам, дългият прав път край дюните и върволицата бежанци, които се движеха по него; видя как няколко километра по-нататък лети малък самолет и хората спират и поглеждат към него; как самолетът се спуска точно над дюните, видя хаоса, безсмисления ад, настъпил при падането на бомбите.

— Не мога да говоря така, Кънтроул — отрони Лиймас накрая. — Какво искаш да направя?

— Искам да останеш още малко вън на студа. — Лиймас не продума и Кънтроул продължи. — Етиката на нашата работа по мое мнение е основана на един-единствен принцип. А той е — никога няма да бъдем агресори. Смяташ ли, че това е правилно?

Лиймас кимна. Съгласен беше с всичко, само да не говори.

— Така че ние вършим неприятни неща, но сме в отбранителна позиция. Смятам, че и това е правилно. Вършим неприятни неща, за да могат обикновените хора тук и на други места да спят спокойно нощем в леглата си. Прекалено ли е романтично? Разбира се, от време на време ставаме и много лоши — той се захили като ученик. — И когато претегляме моралните принципи, по-често сме склонни към пристрастни сравнения. В крайна сметка не можеш да приравняващ идеалите на едната страна с методите на другата, нали така?

Лиймас загуби нишката. Беше чувал, че Кънтроул винаги бръщолеви, преди да ти забие ножа в гърба, но никога досега не бе слушал подобна тирада.

— Искам да кажа, че трябва да се сравняват метод с метод и идеал, с идеал. Според мен от войната насам методите — нашите и тези на противниците ни — се уеднаквиха много. Така че не може да си по-малко безпощаден от противника само защото политиката на твоето правителство е доброжелателна, нали така? — Той се изсмя тихо и добави: — Това не би довело до никъде.

За Бога — помисли си Лиймас — все едно, че работя за някой гаден свещеник. Какво си е наумил?

— Ето защо — продължи Кънтроул — мисля, че трябва да опитаме да се отървем от Мундт… О, Господи — възкликна той и се обърна към вратата, — къде е това проклето кафе?

Кънтроул прекоси стаята, отвори вратата и каза нещо на някакво невидимо момиче в предната стая. Върна се и рече:

— Наистина смятам, че трябва да се отървем от него… ако можем.

— Защо? Нищо не ни остана в Източна Германия, съвсем нищо. Ти току-що го каза — Римек беше последният. Нямаме какво да защитаваме.

Кънтроул седна и известно време остана загледан в ръцете си.

— Това не е съвсем вярно — отрони той накрая, — но не смятам за нужно да те отегчавам с подробности.

Лиймас вдигна рамене.

— Кажи ми — продължи Кънтроул — шпионството умори ли те? Прощавай, ако повтарям въпроса. Просто искам да знаеш, че ние тук разбираме това явление. Като при конструкторите на самолети — мисля, че го наричаха умствена умора. Кажи, ако е така.

Лиймас си спомни тазсутрешния полет и се зачуди.

— Ако е така — добави Кънтроул, — ще трябва да намерим друг начин да се справим с Мундт. Това, което имам предвид, е малко по-необичайно.

Момичето влезе с кафето. Остави подноса върху бюрото и наля две чаши. Кънтроул я изчака да излезе от стаята.

— Толкова глупаво момиче — рече той, сякаш на себе си. — Странно е, че вече не могат да намират по-добри. Как бих искал Джини да не взима отпуск в такива моменти. — И той започна тъжно да бърка кафето си.

— Наистина трябва да злепоставим Мундт. Кажи ми, пиеш ли много? Уиски или нещо такова?

А Лиймас смяташе, че вече е свикнал с Кънтроул.

— Да, пия. Може би повече от нормалното. Кънтроул кимна с разбиране.

— Какво знаеш за Мундт?

— Той е убиец. Работил е в Лондон преди година-две в представителството на източногерманските стоманолеярни заводи. Тогава тук имаше един съветник — Мастън.

— Точно така.

— Мундт е имал агент. Съпругата на човек от Форин Офис. Убил я.

— Той се опита да убие Джордж Смайли. И естествено застреля съпруга на жената. Много неприятен човек. Бивш член на Хитлеровата младеж и тъй нататък. Далеч от интелектуалния тип комунист. Функционер на студената война.

— Като нас — отбеляза сухо Лиймас. Кънтроул не се усмихна.

Джордж Смайли познаваше добре случая. Той вече не е при нас, но смятам, че трябва да го откриеш. Пише нещо за Германия от XVII в. Живее в Челси, точно зад Слоун Скуеър, Байуотър Стрийт, знаеш ли я?

— Да.

— Питър Гилъм също работеше върху този случай. Той е в Сателит 4, на първия етаж. Боя се, че много неща са се променили от времето, когато беше тук.

— Да.

— Посвети им ден-два. Те знаят какво имам предвид. Освен това чудех се дали би прекарал уикенда с мен. За съжаление жена ми — бързо добави той — се грижи за майка си. Ще бъдем само двамата.

— Благодаря, с удоволствие.

— Тогава ще можем по-спокойно да обсъдим нещата. Би било чудесно. Смятам, че от това ще спечелиш много пари. Можеш да задържиш всичко, което ти предложат.

— Благодаря.

— Разбира се, ако си сигурен, че искаш и че не… не страдаш от умствена преумора или нещо подобно.

— Ако целта е да се убие Мундт, влизам в играта.

— Убеден ли си наистина? — любезно запита Кънтроул и след като изгледа замислено Лиймас, отбеляза — Да, мисля, че действително си готов. Но не бива да се смяташ за длъжен. Искам да кажа, че в нашия свят излизаме много бързо извън регистъра на омразата и любовта — като онези звуци, които кучето не може да долови. И в крайна сметка остава само нещо като гадене — не искаш да причиняваш повече страдание. Извини ме, но не се ли почувствува така, когато застреляха Карл Римек? Не омраза към Мундт, не обич към Карл, а едно вътрешно разтърсване, от което ти призлява — като удар върху безчувствено тяло… Съобщиха ми, че цяла нощ си се разхождал — просто си вървял из улиците на Берлин. Вярно ли е?

— Наистина излязох да се поразходя.

— Цялата нощ?

— Да.

— Какво се случи с Елвира?

— Един господ знае… Ще ми се да му видя сметката на тоя Мундт — рече Лиймас.

— Добре… добре. Ако случайно срещнеш някой стар приятел междувременно, едва ли ще е уместно да обсъждаш това с него. Всъщност — добави той, — на твое място аз бих бил сдържан. Нека да си мислят, че сме се отнесли зле с тебе. Най-добре още от самото начало да спазваме набелязаната линия, нали?