Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (17)

17.
Мундт

Развързаха го и Лиймас се опита да стои прав. В първия момент като че ли успя, но падна още щом кръвообращението на ръцете и краката му се възвърна и ставите му се освободиха от принудителното стягане. Оставиха го на пода. Гледаха го с онова безразличие, с което децата наблюдават някое насекомо. Един пазач изскочи напред и му кресна да стане. Лиймас пропълзя до стената и опря пулсиращите си от болка длани до белите тухли. Почти се беше изправил, когато отново го ритнаха и той отново се свлече. Опита пак да стане и този път пазачът го остави прав, подпрял гръб на стената. После видя как онзи премества тежестта си на левия крак и разбра, че ще го ритне отново. Събрал всички сили, Лиймас се хвърли напред, забивайки глава в лицето му. Паднаха заедно, Лиймас беше отгоре. Пазачът стана и Лиймас зачака отмъщението му, проснат на пода. Но Мундт каза нещо и той усети как го подхващат за раменете и краката, как вратата на килията се затваря, а него го понасят по коридора. Умираше от жажда. Мундт седеше зад писалището, а Лиймас — в едно кресло с полузатворени очи. Пазачите стояха до вратата.

— Дай ми нещо за пиене — рече Лиймас.

— Уиски?

— Вода.

Мундт напълни една кана от мивката в ъгъла и я сложи с чаша на масата до него.

— Донесете му да яде — нареди той и един пазач излезе от стаята. Върна се с купичка супа и малко нарязан салам. Лиймас ядеше и пиеше, а те го гледаха.

— Къде е Фидлер? — попита Лиймас накрая.

— Арестуван е — рязко отвърна Мундт.

— Защо?

— За конспирация. Подривна дейност срещу сигурността на държавата.

Лиймас бавно кимна с глава.

— Значи ти спечели — каза той. — Кога го арестува?

— Снощи.

Лиймас изчака малко, като се стараеше да съсредоточи вниманието си отново върху Мундт.

— А аз? — попита той.

— Ти ще свидетелстваш. Разбира се, после и теб ще съдим.

— Така значи, аз съм само пионка в скалъпената от Лондон история, чиято цел е да предпази Мундт, нали?

Мундт кимна, запали цигара и я подаде на един пазач за Лиймас.

— Точно така — рече той. — Пазачът приближи и с жест, който издаваше едновременно неохота и загриженост, я сложи между устните му.

— Доста сложна операция — отбеляза Лиймас и добави глуповато. — Умни копелета са тия китайци.

Мундт не продума. По време на разпита Лиймас лека-полека свикна с дългите му паузи. За негова изненада Мундт имаше доста приятен глас, но говореше малко. Може би това беше част от невероятната му самоувереност — това, че не се обаждаше, освен ако прецени, че е наложително, че предпочиташе да разкъсва разговора с продължителни паузи, вместо да го запълва с безсмислени фрази. Тук той се различаваше много от професионалистите, които при разпит печелеха от инициативността си, от това, че създават определена атмосфера и се възползват от психологическата зависимост на затворника от следователя. Мундт ненавиждаше разните похвати; той беше човек на фактите и действието. Лиймас предпочиташе това.

Външността на Мундт съответствуваше изцяло на характера му. Имаше вид на атлет. Русата му коса беше подстригана ниско, без блясък и пригладена. Лицето бе младо, със сурови черти, поразително открито, лишено от чувство за хумор или фантазия. Изглеждаше млад, но не приличаше на младок. По-възрастните не биха могли да се отнасят пренебрежително с него. Имаше добро телосложение. Дрехите му прилягаха, защото бе съразмерен. Лиймас нито за миг не забравяше, че Мундт е убиец. Той притежаваше онази студена и енергична самонадеяност, която идеално подхожда на хората с такива наклонности. Мундт беше много жесток човек.

— Другото обвинение, по което, ако се наложи, ще бъдеш съден, е убийство — тихо добави Мундт.

— Значи пазачът е умрял, така ли? — отвърна Лиймас. Вълна от силна болка премина през главата му.

Мундт кимна:

— Затова — рече той — процесът за шпионаж ще бъде едва ли не теоретичен. Предложението ми е делото срещу Фидлер да се гледа публично. Такава е и волята на Президиума.

— И имаш нужда от моите самопризнания?

— Да.

— С други думи, нямаш доказателства?

— Ще ги имаме. Ще имаме и твоите самопризнания. — В гласа на Мундт нямаше злоба, нямаше поза и театралност. — От друга страна, възможно е в твоя случай да има смекчаващи вината обстоятелства. Бил си шантажиран от британското разузнаване. Обвинили са те в кражба на пари и после са те принуди ти да ми поставиш капан, като са имали реваншистки цели. Съдът ще бъде снизходителен към такава пледоария.

Лиймас сякаш бе хванат натясно:

— Откъде знаеш, че съм бил обвинен в кражба на пари? Мундт не отговори.

— Фидлер постъпи много глупаво — отбеляза той. — Още щом прочетох отчета на нашия приятел Питърс, разбрах защо са те пратили и знаех, че Фидлер ще попадне в клопката. Той толкова ме мрази. — Мундт кимна, сякаш да подчертае верността на твърдението си. — Твоите хора, разбира се, знаеха за това. Много хитра операция. Кой я подготви, кажи ми. Смайли? Той ли стори това?

Лиймас мълчеше.

— Исках да видя отчета за разпита, който Фидлер е провел с теб. Казах му да ми го изпрати, но той се замота и аз се уверих, че съм прав. Вчера го е раздал на членовете на Президиума, а на мен не изпрати копие. Някой в Лондон се е направил на много хитър. Лиймас не продума.

— Кога видя Смайли за последен път? — нехайно подпита Мундт.

Лиймас се поколеба, беше неуверен. Главата го болеше ужасно.

— Кога го видя за последен път? — повтори Мундт.

— Не си спомням — рече Лиймас накрая. — Вече не е в Службата. Само се отбива от време на време.

— Те са близки приятели с Питър Гилъм, нали?

— Мисля, че да.

— Според теб Гилъм е изучавал икономическата ситуация в ГДР. Някаква странна малка секция във вашата Служба. Не беше съвсем сигурен с какво се занимава?

— Да. — Звук и зрение започнаха да се смесват в главата му, която пулсираше от подлудяващата болка. Очите му пареха и го боляха. Повръщаше му се.

— Е, кога за последен път видя Смайли?

— Не помня. Не помня. Мундт поклати глава.

— Ти имаш чудесна памет за всичко, което би могло да ме уличи. Всеки може да си спомни кога за последен път е видял някого. Например виждал ли си го, след като се върна от Берлин?

— Да, мисля, че да. Срещнах го случайно… веднъж в Цирка, в Лондон. — Лиймас бе затворил очи, изби го пот — Не мога да продължавам, Мундт… няма да издържа дълго, Мундт… зле ми е — рече той.

— След като Аш те спря на улицата, след като влезе в капана, който му приготвихте, обядвахте заедно, нали?

— Да… заедно… обядвахме.

— Обядът е свършил към четири часа. След това къде отиде.

— Мисля, че отидох в Сити. Не мога със сигурност да си спомня… Господи, Мундт — рече той, подпрял главата си с ръка. — Не мога повече… проклетата ми глава…

— И къде отиде след това? Защо се отърва от хората които бях пуснал подире ти, защо толкова държеше да ги заблудиш?

Лиймас мълчеше, дишаше остро и на пресекулки, обгърнал глава с ръце.

— Само на този въпрос ми отговори и си свободен. Ще ти дадат легло. Можеш да спиш, ако искаш. Иначе ще трябва да се върнеш в килията, нали разбираш? Пак ще те вържат и ще се храниш от пода като животно, разбираш ли? Кажи ми къде отиде?

Нечовешката пулсираща болка в мозъка му изведнъж се засили, стаята се завъртя. Край себе си чуваше гласове и шум от стъпки. Призрачни фигури минаваха и заминаваха, лишени от звук и тегловност. Някой се развика, но не на него. Вратата се отвори, сигурен беше, че някой отвори вратата. Стаята се напълни с хора и сега всички крещяха, после започнаха да излизат. Някой се махнаха, чу ги как си отиват с маршова стъпка и удрянето на стъпалата бе като туптенето в главата му. Ехото заглъхна и настъпи тишина.

После го докосна сякаш самото милосърдие — сложиха на челото му студено парче плат и дружелюбни ръце го отнесоха.

Събуди се върху болнично легло, а при краката му бе застанал Фидлер, пушещ цигара.