Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джордж Смайли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spy Who Came in from the Cold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2008)
Корекция
crecre(2008)

Издание:

Джон Льо Каре

Шпионинът, който дойде от студа

 

Английска. Първо издание

Редактор Мариана Шипковенска

Художник Атанас Василев

Художествен редактор Пенчо Мутафчиев

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Невена Николова

Излязла от печат 26 04.1991 г.

Издателско-полиграфическа фирма: „Интерпринт“

Компютърен набор и обработка: „Арго“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Victor Gollancz Limited, 1963

История

  1. —Добавяне

15.
Покана за танц

Лиз гледаше писмото от Партийния център и се чудеше за какво става дума. Стори й се малко странно. Наистина беше доволна, но защо първо не я бяха попитали. Районният комитет ли бе предложил името й, или пък изборът бе от Центъра? Но там никой не я познаваше, поне доколкото й беше известно. Разбира се, познаваше разни оратори, а на районното събрание се беше ръкувала с партийния организатор. Може би мъжът от Културни връзки се бе сетил за нея — онзи русият, доста женствен мъж, който толкова й се слагаше. Аш, така се казваше. Беше проявил интерес към нея и може би той е предложил името й, или пък се е сетил за нея, когато е дошла стипендията. Странна личност — заведе я на кафе в „Черно и бяло“ след събранието и я заразпитва за интимните й връзки. Никакви любовни намерения, нищо такова — честно казано, стори й се по-скоро хомосексуалист, — но й зададе един куп въпроси за личния й живот. От колко време членува в Партията, мъчно ли й е за дома, след като живее далеч от родителите си. Поддържа ли връзка с много мъже, или си, има някой, на който е вярна. Не й се беше понравил особено, но приказките му бяха интересни — държавата на работническата гласа в Германската демократична република, идеалът на поета работник и разни такива. Наистина знаеше всичко за Източна Европа, сигурно е пътувал много. Предположи, че е учител — имаше нещо поучително и шлифовано в маниерите му. После събираха пожертвувания за борческия фонд и Аш даде цяла лира, направо й взе ума. Да, беше сигурна вече, че Аш се е сетил за нея. Той е казал на някой от Районния комитет в Лондон, а той от своя страна — на Центъра или нещо такова. Дори да беше така, изглеждаше странен този начин да се уреждат нещата, макар че Партията винаги действаше тайно — вероятно това се дължи на революционния й характер. Тази тайнственост не допадаше много на Лиз, сякаш имаше нещо нечестно тук. Но сигурно е необходимо и господ е свидетел, мнозина изпитваха удоволствие от това.

Тя прочете писмото. Беше на бланка от Центъра, с плътния червен печатен шрифт отгоре и започваше със „Скъпа другарко“. На Лиз й звучеше съвсем по военному, омразно й беше, така и не можа да свикне с това „другарко“.

 

Скъпа другарко,

Неотдавна с другарите от Единната социалистическа партия на Германската демократична република обсъдихме възможността да осъществим пътувания на разменни начала между наши партийни членове и другари от демократична Германия. Идеята е да се създаде основа за размяна според ранга и чиновническия опит между двете партии. Единната социалистическа партия е наясно, че при сегашните дискриминиращи мерки от страна на британското вътрешно министерство едва ли в близко бъдеще нейни представители ще могат да посетят Великобритания, но смята, че точно поради това този обмен би бил още по-важен. Те най-благородно ни предоставиха да изберем петима секретари на квартални организации с опит и добри характеристики за стимулиране масовите изяви на улицата. Всеки избран другар ще прекара три седмици в Германия — ще присъства на обсъждания, ще изучава напредъка в индустриалната и социалната област и ще има възможност на място да види доказателствата за фашистките провокации от страна на Запада. Това ще бъде една чудесна възможност за нашите другари да се възползват от опита на младата социалистическа система.

Затова помолихме кварталните организации да предложат онези млади кадрови работници от своите райони, които биха извлекли най-голяма полза от това пътуване. Вашето име бе сред тях. Бихме искали да заминете, ако ви е възможно, за да изпълните втората част от програмата — да установите връзка със съответната квартална партийна организация в Германската демократична република, чиито членове са от работнически произход и имат проблеми, близки до вашите. Квартал Бейзуотър Саут е побратимен с Нойенхаген, предградие на Лайпциг. Фреда Люман, секретарка на кварталната организация в Нойенхаген, вече се приготвя за официалното ви посрещане. Сигурни сме, другарко, че вие сте най-подходяща за тази работа и ще се справите отлично. Всички разноски се поемат от културната служба на ГДР.

Убедени сме, че съзнавате каква чест е това за вас и се надяваме, че няма да позволите на обстоятелства от личен характер да повлияят на решението ви. Посещенията са предвидени за края на следващия месец, около двадесет и трети, но избраните другари ще пътуват поотделно, тъй като не всички покани съвпадат по време. Моля, уведомете ни и ние ще ви предоставим по-нататъшна информация.

 

Колкото повече четеше писмото, толкова по-странно й се струваше то. Преди всичко не й даваха време да се подготви — откъде бяха сигурни, че може да вземе отпуск от библиотеката? После изведнъж се сети, че Аш я бе попитал как е прекарала ваканцията, дали вече е ползвала тазгодишната си отпуска и дали трябва да предупреди много по-рано, ако реши да подава молба. Защо не й съобщаваха кои са другите избраници? Не беше наистина необходимо, но така изглеждаше някак странно. И писмото беше толкова дълго. В Центъра имаше такъв недостиг на секретарки, че обикновено пращаха съвсем кратки писма или пък молеха да ги търсят по телефона. А това писмо беше безупречно, прецизно напечатано, сякаш не беше писано в Центъра. Но беше подписано от организатора по културната работа. Няма грешка, подписът беше негов. Беше го виждала стотици пъти под разни съобщения. И писмото бе написано в този тромав, полубюрократичен, полу месиански стил, с който по неволя отдавна беше свикнала. Глупаво бе да се твърди, че е стимулирала масови прояви на улицата. Това не беше вярно. Всъщност мразеше тази страна на партийната работа — високоговорителите пред входа на фабриката, продаването на „Дейли“ на уличния ъгъл, ходенето от врата на врата по време на местните избори. Дейността, свързана с борбата за мир, не й беше толкова неприятна; означаваше нещо за нея, имаше смисъл. Можеше, гледайки децата по улицата или майките, които бутаха колички, или старците по входовете, да каже: За тях го правя. Това наистина беше борба за мир.

Но никога не можеше да възприеме борбата за набиране на гласове или за продажба на вестника по същия начин. Вероятно защото опираше до количество. Лесно беше, когато десетина човека се събираха на кварталното събрание и се опитваха да преустроят света, строени в авангарда на социализма, и да говорят за неизбежността на историята. Но след това трябваше да излезе на улицата с купчина от „Дейли Уъркър“ под мишница и често да чака час или два, за да продаде един брой. Понякога и тя като останалите използваше измама, сама плащаше за дузина вестници, за да може да се отърве и да си иде в къщи. На другия ден те се хвалеха, забравяйки, че са ги купили от джоба си — „Другарката Голд продаде осемнадесет броя в събота вечер — осемнадесет!“ Това се отразяваше в протоколите, а после и в кварталния бюлетин. От Района си потриваха ръце и имаше шанс да я споменат в малкото каре на първа страница, отделено за борческия фонд. Светът бе толкова малък, искаше й се да бъдат по-честни. Но тя и себе си лъжеше. Сигурно всички го правеха. Или може би другите разбираха по-добре защо са нужни тия лъжи.

Толкова странно й се стори, че я избраха за квартален секретар — Мълигън я предложи: нашата млада, енергична и привлекателна другарка… Сигурно си е мислил, че ще спи с него, ако я направи секретарка. Другите гласуваха за нея, защото я харесваха и защото можеше да пише на машина. Защото щеше да върши работа, а не да ги кара да ходят да агитират в събота и неделя. Поне не толкова често. Гласуваха за нея, защото искаха да имат малък приличен клуб, приятен и революционен, без да вдигат много шум. Всичко бе една голяма лъжа. Изглежда, Алек беше разбрал това; той просто не го бе приел на сериозно. „Едни отглеждат канарчета, други влизат в Партията“ — каза той веднъж и излезе съвсем прав. Поне това важеше за Бейзуотьр Саут и Районният комитет го знаеше чудесно. Затова й се струваше много странно, че я избраха. Затова съвсем не бе склонна да повярва, че Районният комитет има някакъв дял във всичко това. Убедена бе, че обяснението е в Аш. Може би се беше влюбил в нея, може би не бе педераст и външният му вид заблуждаваше.

Лиз рязко сви рамене с онзи пресилен жест, който хората използват, когато са сами и развълнувани. Така или иначе ставаше дума за чужбина, беше безплатно и звучеше интересно. Никога не бе излизала от страната, бе изключено да си позволи подобно разточителство. Щеше да е доста забавно. Наистина имаше предубеждение към германците. Знаеше, бяха й казвали, че Западна Германия е войнолюбива и реваншистка, а Източна — демократична и миролюбива. Но й се виждаше съмнително всички добри германци да са се събрали от едната страна, а всички лоши — от другата. И лошите бяха убили баща й. Може би затова Партията е избрала нея — като благороден жест на помирение. Може би това е имал предвид Аш, когато й е задавал всички тия въпроси. Разбира се — ето обяснението. Изведнъж я обзе чувство на топлина и признателност към Партията. Те наистина бяха свестни хора, беше горда и благодарна, че принадлежи към тях. Отиде до писалището и отвори чекмеджето, в което в стара ученическа чанта държеше бланките и пликовете на кварталната организация заедно с таксовите марки. Тя сложи лист в старата пишеща машина „Андъруд“ — бяха я изпратили от Районния комитет, като разбраха, че може да пише, малко скачаше, но иначе работеше добре. Съчини един възпитан благодарствен отговор и прие поканата. Центърът беше нещо прекрасно — строг, снизходителен, безпристрастен, вечен. Те бяха добри, добри хора. Хора, които се борят за мир. Когато затваряше чекмеджето, погледът й попадна на визитната картичка на Смайли. Спомни си този дребен човечец със сериозно смръщено лице, който, застанал на вратата на стаята, я бе попитал: Знаеше ли Партията за вас двамата с Алек? Колко беше глупава. Е, това ще я поразсее.