Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (13)

13.
Карфици или кламери

Фидлер обичаше да задава въпроси. Понякога, тъй като бе юрист по професия, го правеше само за собствено удоволствие, за да демонстрира несъответствието между фактите и абсолютната истина. Но той притежаваше онзи вид настойчива любознателност, типична за журналисти и юристи, която сама по себе си беше самоцел.

Следобед излязоха на разходка. Тръгнаха по чакълестия път, който се спускаше към долината, а после се разклоняваше и навлизаше в гората, следвайки широко, неравно трасе, застлано с дървени трупи. Фидлер подпитваше през цялото време, без сам да издава някаква информация. За сградата на Кембридж Съркъс и за хората, които работеха в нея. От каква социална среда произхождаха, в кои части на Лондон живееха, има ли съпружески двойки, които работят заедно в един отдел. Разпитваше за заплатите, за отпуските, за морала на служителите, за стола. Интересуваше се от любовните им интриги, от клюките, от тяхната философия.

За Лиймас това бе най-трудният въпрос.

— Какво искаш да кажеш — философия — отвърна той.

— Не сме марксисти, никакви не сме. Просто хора.

— В такъв случай сте християни?

— Надали броят им е голям. Не познавам много от хората. — Тогава какво ги кара да се занимават с тази работа? — настояваше Фидлер. — Не може да нямат философия.

— А защо трябва да имат? Може би и те не знаят, сигурно дори не ги интересува. Не всеки има собствена философия — отвърна Лиймас едва ли не безпомощно.

— Кажи ми тогава каква е твоята философия?

— За Бога — тросна се Лиймас и известно време след това вървяха без да продумат. Но Фидлер не се отказваше лесно.

— Ако не знаят какво искат, как могат да са толкова сигурни, че са прави.

— Кой, по дяволите, е казал, че са прави? — отвърна Лиймас раздразнено.

— Но тогава какво е основанието им? Какво? За нас е лесно, нали ги обясних снощи. Разузнавателният отдел и този вид организации са като естествено продължение на ръката на Партията. Те са в първите редици на борбата за мир и прогрес. За Партията те са това, което самата тя е за социализма — те са авангардът. Сталин е казал — той се усмихна иронично — сега не е модерно да се цитира Сталин, но той е казал, че: „Половин милион ликвидирани са статистика, а един човек, загинал в пътна катастрофа е национална трагедия.“ Разбираш ли, присмивал се е на буржоазната чувствителност на масите. Голям циник беше. Но все пак мисълта му е правилна: едно движение, Лиймас, което се защитава от контрареволюция, едва ли може да се задоволи с експлоатацията — или унищожението — на неколцина индивиди. Всичко е едно цяло, никога не сме претендирали, че сме съвсем справедливи в търсене на смисъл за обществото. Нали някакъв римлянин беше казал в християнската Библия — най-целесъобразно е един да умре за благото на всички.

— Предполагам — отвърна Лиймас с отпаднал глас.

— Тогава какво мислиш за това? Каква е твоята философия?

— Просто мисля, че вие всичките сте копелета — нахвърли се Лиймас върху него.

Фидлер кимна.

— Разбирам твоята гледна точка. Примитивна, негативна и много глупава — но е мнение, съществува. А какво ще кажеш за останалите от Цирка?

— Не знам. Как мога да знам?

— Някога водил ли си философски разговори с тях?

— Не. Ние не сме германци — той се поколеба и после апатично добави: — Предполагам, че не обичат комунизма.

— И това е оправдание например да отнемеш един човешки живот? Това оправдава бомбата, поставена в един препълнен ресторант? Оправдава бързината, с която губите агентите си, така ли? — Лиймас сви рамене:

— Предполагам.

— Виждаш ли, за нас тия неща важат — продължи Фидлер. — Аз сам бих сложил бомба в някой ресторант, ако това щеше да ни приближи до крайната цел. После щях да тегля чертата — толкова и толкова жени, толкова деца. И толкова по-близо до целта. Но християните — а вашето общество е християнско, — те вероятно не биха направили равносметка.

— Защо не? Нали и те трябва да се защитават?

— Но те вярват, че човешкият живот е свещено нещо. Вярват, че всеки има душа, която може да бъде спасена. Те вярват в саможертвата.

— Не знам. И не ме интересува много — добави Лиймас. — И Сталин не е вярвал, нали?

Фидлер се усмихна.

— Харесвам англичаните — рече той сякаш на себе си, — и баща ми ги харесваше. Много обичаше англичаните.

— Много ме грее това — грубо отвърна Лиймас и отново потъна в мълчание.

Спряха. Фидлер подаде на Лиймас цигара и я запали.

Изкачваха се по стръмнината, Лиймас беше доволен от разходката, вървеше отпред с големи крачки и издадени напред рамене. Фидлер го следваше, дребен и подвижен, като териер, който подтичва след господаря си. Сигурно бяха вървели около час, може би повече, когато изведнъж клоните над тях се разкъсаха. Небето се показа. Бяха стигнали билото на малък хълм. Отдолу се разстилаше непроходима борова гора, сред която само тук-там се виждаха сиви крайбрежни ивици. Отвъд долината погледът на Лиймас различи ловната хижа, кацнала над билото на отсрещния хълм, ниска, тъмна постройка, открояваща се на фона на дърветата. В средата на сечището имаше грубо скалъпена пейка, а до нея купчина цепеници и влажна пепел от изгорели въглища.

— Да поседнем за малко — рече Фидлер, — след това трябва да се връщаме.

Той се спря.

— Кажи ми, тези пари, тези големи суми пари в чуждестранни банки — за какво, мислиш, са служели?

— Какво имаш предвид? Казах ти, с тях плащаха на някакъв агент.

— Агент от страна зад желязната завеса?

— Смятам, че да — уморено отвърна Лиймас.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— Първо, сумите бяха адски големи. После сложният начин за изплащането им; специалните мерки за безопасност. И, разбира се, участието на Кънтроул.

— Как смяташ, какво е направил агентът с парите?

— Слушай, казах ти — не знам. Дори не знам дали ги е изтеглил. Нищо не знаех, по дяволите, бях най-обикновен чиновник.

— Какво направи със спестовните книжки от влоговете?

— Върнах ги веднага щом се прибрах в Лондон — заедно с фалшивия паспорт.

— Банките в Копенхаген и Хелзинки някога писали ли са ти в Лондон — на фалшивото име имам предвид?

— Не знам. Така или иначе предполагам, всички писма са били предавани направо на Кънтроул.

— Фалшивиите подписи, които използва, за да откриеш сметките — Кънтроул имаше ли образец от тях?

— Да. Аз се упражнявах много, те имат образците.

— Повече от един?

— Да. Цели страници.

— Разбирам. В такъв случай възможно е писма до банките да са били изпращани и след като си открил сметките. Не е било нужно да ти казват. Можели са да фалшифицират подписите и да пращат писма без твое знание.

— Да. Така е. Предполагам, че точно това са правили. Подписах и доста празни листове. Винаги съм смятал, че някой друг се занимава с кореспонденцията.

— Но всъщност не си знаел никога със сигурност, че такава кореспонденция съществува.

Лиймас поклати глава.

— Не е така — рече той, — ти просто абсолютизираш нещата. Наоколо циркулираше много документация — това беше просто част от всекидневната работа. Не съм се замислял много по тези въпроси. И защо ли? Беше скрито-покрито, но пък цял живот работата ми е била такава, че знаех една малка част, а някой друг — останалото. Освен това страшно ми писва от документи. Не съм прекарвал безсънни нощи заради тая история. Разбира се, пътуванията ми харесваха — теглех оперативни средства, добре ми дойдоха. Но не седях по цял ден на бюрото да си блъскам главата заради Ролинг Стоун. Освен това — добави той малко засрамено — попрекалявах с пиенето тогава.

— Да, каза ми вече — отбеляза Фидлер, — и аз, разбира се, ти вярвам.

— Не ми пука дали ми вярваш — разгорещено отвърна Лиймас.

Фидлер се усмихна.

— Чудесно. Ето това ти е хубавото — рече той. — Това е най-важното ти качество — безразличието. Е, от време на време има и малко презрение или гордост, но това е дребна работа: нещо като деформация на звука при магнетофонен запис. Обективен си. Хрумна ми — продължи Фидлер след кратка пауза, — че все пак ти можеш да ни помогнеш да установим дали тези пари са били изтеглени. Какво ти пречи да пишеш на всяка банка и да поискаш извлечение. Можем да твърдим, че си в Швейцария, да използваме някакъв адрес. Имаш ли нещо против?

— Може и да помогне. Зависи дали Кънтроул не е кореспондирал с банката самостоятелно, като е използвал моя фалшив подпис. Възможно е да не се получи.

— Мисля, че нямаме какво да губим.

— А какво ще спечелиш?

— Ако парите са изтеглени, в което и аз се съмнявам, ще установим къде е бил агентът на определена дата. Това би могло да ни е от полза.

— Мечти. Никога няма да го откриеш, Фидлер, с информацията, която имаш. Попадне ли на Запад, той може да иде в кое да е консулство в най-затънтеното градче и да вземе виза за някоя друга страна. Как ще го надхитриш? Дори не знаеш дали е източногерманец. Какво целиш?

Фидлер не отговори веднага. Взираше се разсеяно в долината.

— Ти каза, че си свикнал да разполагаш само с част от цялата истина, а аз не бих могъл да ти отговаря, без да издам това, което не бива да знаеш. — Той се поколеба. — Но Ролинг Стоун беше операция, насочена срещу нас, уверявам те.

— Срещу вас?

— ГДР — той се усмихна. — Зоната, ако предпочетеш. Всъщност не съм толкова чувствителен.

Сега Лиймас наблюдаваше Фидлер, кафявите му очи се бяха втренчили замислено в него.

— Ами аз? — Запита той. — Да предположим, че не напиша писмата? — Той повиши глас. — Не е ли време да поговорим за мен, Фидлер?

Фидлер кимна.

— Защо не? Отговори той любезно.

За миг настъпи тишина, после Лиймас се обади:

— Аз си свърших работата, Фидлер. Ако съберете информацията си, Питърс и ти ще знаете всичко, което мога да кажа. Никога не съм давал съгласието си да пиша писма до разни банки — такова нещо може да се окаже дяволски опасно. Но това не те притеснява, знам. Какво те засяга теб, лесно можеш да ме жертваш.

— Нека бъда откровен — отвърна Фидлер. — Както сам знаеш, разпитът на дезертьор се провежда на два етапа. В твоя случай първият етап е почти завършен: вече ни каза всичко, което ни интересува и което можем да документираме. Не си ни казал например дали Службата предпочита да използва карфици или пък кламери, тъй като не сме те питали, а и защото не си сметнал, че това е достатъчно важно, за да го споменеш по собствена инициатира. И от двете страни съществува несъзнателно подбиране на факти. Винаги е възможно — и това ме тревожи най-много, Лиймас — винаги има реална вероятност след месец или два най-неочаквано отчайващо да се нуждаем от информация за карфиците и кламерите. Това обикновено става във втория етап, който ти отказа да приемеш в Холандия.

— Искаш да кажеш, че ще ме държиш в резерва?

— Професията на дезертьора — отбеляза Фидлер с усмивка — изисква много търпение. Малко хора са наистина подготвени за това.

— Колко време? — настоя Лиймас. Фидлер мълчеше.

— Е?

В гласа на Фидлер изведнъж прозвуча настойчивост.

— Давам ти дума, че веднага щом е възможно, ще отговаря на въпроса ти. Слушай, бих могъл да те излъжа, нали? Бих могъл да ти кажа месец или по-малко, само и само да си доволен. Но ти заявявам — не зная, защото това е истината. Ти ни даде някои данни. Докато ги проверим, не искам и да чуя за освобождаване. Но след това, ако нещата стоят така, както предполагам, ще имаш нужда от приятел и този приятел ще бъда аз. Давам ти честната си дума на германец.

Лиймас беше толкова изненадан, че в първия момент не продума.

— Добре — рече той накрая. — Ще ти вървя по свирката, Фидлер, но ако ме преметнеш, да знаеш, ще ти счупя врата.

— Надявам се, че няма да се наложи — отвърна Фидлер безстрастно.

Човек, който играе някаква роля, не само за пред другите, но и пред себе си, несъмнено е изложен на психологическа опасност. По същество залъгването не изисква кой знае какви усилия, то е въпрос на опит, на професионално умение, то е способност, която всеки лесно би могъл да придобие. Но докато един мошеник, комедиант или комарджия може да се оттегли от представлението и да се върне при своите почитатели, тайният агент не може да си позволи такова отпускане, за него измамата е преди всичко въпрос на самозащита. Той трябва да се предпазва не само от външни, но и от вътрешни опасности, да върви против най-естествените си импулси. И да спечели състояние, ролята може да не му позволи да купи дори едно бръснарско ножче; и да притежава голяма ерудиция, може да му се наложи да бъбри само с изтъркани фрази; и да е любящ съпруг и баща, каквито и да са обстоятелствата, той трябва да се въздържа в присъствието на тези, на които е най-естествено да се довери.

Съзнавайки силните изкушения, на които човек е подложен, когато е в постоянна изолация на своята измама, Лиймас реши да следва линия, която ще го поддържа в най-добра форма. Дори когато беше сам, той си налагаше да живее с възприетата фалшива самоличност. Казват, че на смъртния си одър Балзак с безпокойство разпитвал за здравето и благоденствието на героите, които е създал. По същия начин Лиймас, потопен в илюзорното си съществуване, се превъплъщаваше в личността, която бе създал. Качествата, които показа пред Фидлер, неспокойството и несигурността, защитната арогантност, с която прикриваше срама си, не бяха имитация, те доразвиваха черти, които той действително притежаваше — оттук и едва доловимото влачене на краката, занемарения външен вид, безразличието към храната, и все по-силната му зависимост от цигарите и алкохола. Когато беше сам, той оставаше верен на тези навици. Дори малко ги преувеличаваше, като често си мърмореше нещо за несправедливото отношение на Службата.

В много редки случаи, както сега, лягайки си, той си позволяваше опасния лукс да признае пред себе си голямата лъжа, в която живее.

Невероятно, но Кънтроул се бе оказал абсолютно прав. Като сомнамбул, воден за ръката, Фидлер влизаше в мрежата, която Кънтроул бе оплел за него: сякаш двамата се бяха споразумели върху един и същ план, а Лиймас бе изпратен, за да го изпълни.

Може битова беше отговорът. Може би Фидлер бе специалният интерес, за чието съхранение Кънтроул така отчаяно се бореше. Лиймас не се задълбочи в това предположение. Не искаше да знае. За подобни неща той изобщо не беше любопитен. Наясно бе, че от изводите му едва ли ще излезе нещо добро. И все пак се молеше на Господ да е прав. В такъв случай имаше вероятност, малка вероятност да се върне у дома.