Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (12)

12.
На Изток

Лиймас откопча колана.

Казват, че осъдените на смърт понякога изпадат в неочаквани изблици на въодушевление, сякаш както при нощните пеперуди, попаднали в пламъка, тяхната кончина се отъждествява с най-върховната им изява. Решил да остане вереч на собственото си решение, Лиймас чувстваше нещо подобно: облекчение, краткотрайно, но успокоително, което го поддържаше известно време. После бе обзет от страх и глад.

Работеше на по-бавни обороти. Кънтроул бе прав.

За пръв път забеляза това при случая Римек в началото на годината. Карл бе изпратил съобщение; беше се добрал до нещо специално и пристигаше на едно от редките си посещения в Западна Германия — някаква официална конференция в Карлсруе. Лиймас успя да си вземе самолетен билет до Кьолн и от аерогарата нае кола. Беше още ранна утрин и той се надяваше, че ще изпревари натовареното движение по аутобана за Карлсруе, но тежкотоварните камиони вече бяха плъзнали по шосето. Измина седемдесет километра за половин час, лавирайки сред превозните средства. Шофираше рисковано само и само да печели време. Тогава някаква малка кола на четиридесет метра пред него, може би „Фиат“, излезе вляво, за да мине в най-бързото платно. Лиймас удари спирачка, включи дългите светлини, започна да свири и само Господ го спаси да не връхлети върху нея — части от секундата го деляха от сблъсъка. Задминавайки колата, с крайчеца на окото си той зърна на задната седалка четири деца, които му махаха с ръце и се смееха, и глупавото; уплашено лице на бащата зад волана. Продължи напред, като сипеше ругатни, и в този миг се случи нещо необичайно: изведнъж ръцете му се разтресоха, по лицето му изби пот, сърцето му заблъска лудо. Успя да отбие на едно разширение, измъкна се навън и застанал задъхан до колата, се загледа в профучаващия с грохот поток от гигантски камиони. Представи си малката кола, притисната между тях, чукана и мачкана, докато нищо не остане от нея, нищо друго освен истеричния вой на клаксони и проблясващата синя светлина; и телата на децата — разкъсани, като тези на убитите бежанци от шосето край дюните.

Останалата част от пътя той караше много бавно и изпусна срещата си с Карл.

Оттогава винаги, когато шофираше, някъде в съзнанието му изникваше споменът за рошавите деца, които махаха от задната седалка на онази кола, и бащата, вкопчен във волана като фермер, стиснал дръжките на ръчния плуг.

Кънтроул би нарекъл това треска.

Лиймас седеше мрачен на мястото си над крилото. До него бе настанена някаква американка с обувки с високи токчета, сложени в полиетиленови калъфи. В един момент му се прищя да й предаде някаква бележка за хората в Берлин, но веднага се отказа. Ще помисли, че я сваля, а и Питърс ще го види. Освен това какъв смисъл имаше? Кънтроул знаеше какво е станало, той бе причината да се случи това. Нищо не можеше да каже.

Чудеше се какво ще стане с него. Кънтроул не бе говорил за това, а само за стратегията:

„Не им давай всичко наготово, накарай ги да се потрудят. Объркай ги с подробности, изпускай неща, връщай се пак назад. Бъди капризен, труден, инат. Пий като смок, не отстъпвай на тема идеология, няма да им вдъхнеш доверие.

Те искат да се борят с човека, когото са купили, очакват сблъсък на противоположности, Алек, а не някакво пребоядисано мекотело. И преди всичко искат сами да стигнат до заключенията. Почвата е подготвена. Направихме го отдавна, дребни неща, трудно разгадаеми улики. Ти си последният етап в играта за търсене на съкровището.“ Длъжен беше да приеме: не можеш да се измъкнеш от голямата битка, след като други са ти извоювали всички предварителни схватки.

„В едно мога да те уверя: струва си. Струва си заради специалния ни интерес, Алек. Ако запазим живота му, значи сме спечелили голяма победа.“ Не смяташе, че би издържал на мъчения. Помнеше една книга на Кьостлер, в която старият революционер се бе подготвял за мъченията, държейки пръстите си над запалена клечка кибрит. Не беше чел много, но нея бе прочел и я помнеше.

Почти се бе стъмнило, когато кацнаха на Темпелхоф: Лиймас гледаше как светлините на Берлин се надигат, за да ги посрещнат, усети туптящите удари, щом самолетът докосна земята, видя как чиновниците от митническата и емиграционната проверка изплуваха от сумрака.

За миг Лиймас се притесни да не би някой стар познат да го види случайно на аерогарата. И както вървяха рамо до рамо с Питърс по безкрайните коридори, през формалната митническа проверка и гишето на емиграционните власти и ни едно познато лице не се обърна да го поздрави, Лиймас разбра, че всъщност безпокойството му е било надежда — надежда, че някак си обстоятелствата ще осуетят мълчаливото му решение да продължи.

Забеляза, че Питърс вече не си прави труд да го лишава от правата му. Сякаш възприемаше Западен Берлин като безопасна територия, където нямаше нужда от такава строга бдителност и охранителни мерки — просто една техническа спирка на въздушните линии по пътя им на Изток.

Прекосяваха голямата зала за пристигащи, запътени към изхода, когато изведнъж Питърс сякаш промени намеренията си, рязко сви настрани и насочи Лиймас към малък страничен вход, който водеше към паркинг и стоянка за таксита. Там поспря за мит, застанал под лампата над вратата, после сложи куфара до себе си на земята, бавно извади вестника изпод мишницата си, сгъна го, пъхна го в левия джоб на шлифера и отново взе куфара. В същия миг някъде откъм паркинга светнаха фарове, после превключиха на къси и накрая угаснаха.

— Да вървим — рече Питърс и енергично закрачи по чакълената настилка. Лиймас го следваше с по-бавна крачка.

Щом стигнаха първия ред коли, някой отвори отвътре задната врата на един черен „Мерцедес“ и малката лампичка в купето светна. Питърс, който бе на десетина метра пред Лиймас, бързо приближи до колата, поговори тихо с шофьора и извика Лиймас.

— Ето колата. По-живо.

Беше стар „Мерцедес 180“. Лиймас влезе, без да отрони дума. Питърс седна до него на задната седалка. Излизайки от паркинга, те Задминаха малко ДКВ с двама мъже отпред. На двадесетина метра надолу по пътя имаше телефонна будка, в която някакъв мъж говореше. Изгледа ги, като минаха край него, бъбрейки без да спира. Лиймас погледна през задното стъкло и видя, че декавето ги следи Голямо посрещане, помисли си той.

Караха много бавно. Лиймас седеше, отпуснал длани върху коленете, и гледаше право пред себе си. Не искаше да види Берлин тази вечер. Знаеше, че това е последният му шанс. Както бе застанал в момента, можеше да притисне с дясната си ръка гърлото на Питърс и да смачка гръдния му кош. Можеше да скочи навън и да се втурне, криволичейки, за да избегне куршумите от задната кола. Щеше да се освободи — в Берлин познаваше хора, които биха се погрижили за него — можеше да избяга.

Не направи нищо.

Оказа се съвсем лесно да прекосиш границата на сектора. Помотаха се около десет минути и Лиймас предположи, че трябва да преминат в предварително уточнен час. Когато наближиха западногерманския пропускателен пункт, декавето се изтегли, задмина ги с натрапчивото боботене на форсирана машина и спря до полицейската барака. Мерцедесът чакаше тридесетина метра по-назад. След две минути червено-бялата бариера се вдигна и пропусна декавето, в този момент двете коли прекосиха заедно. Двигателят на мерцедеса работеше с пронизителен шум на втора скорост, а шофьорът бе прилепен плътно до седалката, хванал волана с изпънати ръце.

Докато преминаваха петдесетте метра, които разделяха двата пропускателни пункта, Лиймас като в полусън забеляза новите предохранителни съоражения от източната страна на стената — железобетонни кръстачки, наблюдателни — кули и два реда бодлива тел. Засилили бяха мерките.

Мерцедесът не спря на втория пропуск. Бариерите бяха вдигнати и те минаха. Военниите полицаи само ги наблюдаваха през биноклите си. Декавето бе изчезнало, но след десет минути Лиймас го видя отново — караше пак след тях. Сега се движеха бързо — Лиймас мислеше, че ще спрат в Източен Берлин, че вероятно ще се прехвърлят в друга кола и ще се поздравят за успешната операция, но те продължаваха да карат на изток през града.

— Къде отиваме? — попита той Питърс.

— Стигнахме. Германската демократична република. Осигурили са ти квартира.

— Мислех, че ще продължим по на изток.

— Да. Но първо ще останем ден-два тук. Смятаме, че германците имат право да поговорят с теб.

— Разбирам.

— В крайна сметка по-голямата част от дейността ти е била свързана с Германия. Изпратих им подробности от изявлението ти.

— И те поискаха да ме видят?

— Никога не са имали в ръцете си някой от твоя калибър, някой, който да е толкова… близо до източника. Моите хора приеха, че трябва да им дадем възможност да се срещнат с теб.

— И оттук нататък? Къде ще отидем след Германия?

— Отново на изток.

— С кого ще се срещна от германска страна?

— Има ли значение?

— Не особено. Познавам по име повечето от хората в Разузнавателния отдел и това е всичко. Просто се чудех.

— Кого очакваш да видиш?

— Фидлер — бързо отвърна Лиймас, — заместник-началник на сигурността, човек на Мундт. Той се занимава с всички по-важни разпити. Гадник.

— Защо?

— Жестоко копеле. Чувал съм за него. Залови един агент на Питърс Гилъм и едва не го уби.

— Шпионажът не е игра на крикет — кисело отбеляза Питърс. След това и двамата мълчаха. Значи ще е Фидлер, каза си Лиймас.

Той знаеше доста неща за него. Познаваше го от снимките в архива и от докладите на предишните си подчинени. Слаб мъж, доста млад, с изрядна външност и гладко лице. Тъмна коса, блестящи кафяви очи, интелигентен и жесток, както отбеляза Лиймас. Гъвкаво, пъргаво тяло, съчетано с търпелив, проницателен ум. На пръв поглед човек без собствени амбиции, ко безпощаден към околните. Фидлер бе изклщчително явление в Разузнавателния отдел — не участваше в интригите, изглежда се задоволяваше да живее в сянката на Мундт, без каквато и да е перспектива за повишение. Не можеха да го причислят към тази или онази клика. Дори хората, които бяха работили в най-близко сътрудничество с него в Отдела, не бяха в състояние да посочат мястото му в йерархията на властта. Фидлер беше единак, бояха се от него, не го обичаха, нямаха му доверие. Каквито и да са мотивите му, те винаги бяха скрити зад разрушителен сарказъм.

„Обзалагам се, че ще бъде Фидлер“, бе обяснил Кънтроул.

Вечеряха тримата — Лиймас, Кънтроул и Питър Гилъм — в мрачната малка къщурка в Съри, прилична на онази от приказката за седемте джуджета, където Кънтроул живееше със своята съпруга с мънистени очички, заобиколен от индийски масички с дърворезба и медни плотове. „Фидлер е дяконът, който един ден ще прободе в гърба игумена. Той единствен може да се мери с Мундт. На това място Гилъм бе кимнал с глава — и го мрази до дъното на душата си. Естествено Фидлер е евреин, а Мундт е точно обратното. Комбинацията никак не е добра. Нашата работа е — заяви, той, посочвайки Гилъм и себе си — да осигурим на Фидлер оръжието, с което да унищожи Мундт. А твоята, скъпи мой Лиймас, ще бъде да го подтикнеш да го използва. Косвено, разбира се, тъй като никога няма да го видиш. Поне искрено се надявам да е така.“ Всички се бяха засмели, включително и Гилъм. Тогава това им се беше сторило сполучлива шега. Всъщност добра — според понятията на Кънтроул. Сигурно минаваше полунощ.

Известно време пътуваха по непавиран път през гориста, а после през открита местност. Накрая спряха и секунди след това декавето паркира до тях. Още докато излизаха с Питърс, Лиймас забеляза, че във втората кола сега има трима души. Двамата от тях вече се измъкваха навън. Третият седеше на задната седалка, зачетен на светлината на малката лампа от тавана в някакви документни — дребничка фигура, полускрита в сянката.

Бяха спрели до някакви изоставени конюшни. Постройката: бе тридесетина метра по-навътре. На светлината на фаровете Лиймас забеляза ниска ферма със стени от дърво и варосани тухли. Луната бе изгряла и блестеше толкова ярко, че залесените хълмове отзад се очертаваха съвсем ясно на фона на бледото нощно небе. Тръгнаха пеша към къщата — Питърс и Лиймас начело, а другите двама зад тях. Третият мъж в колата не бе направил опит да се помръдне. Остана да чете там.

Щом стигнаха вратата, Питърс спря и изчака останалите да ги настигнат. Единият носеше в лявата си ръка връзка ключове и докато се пипкаше с тях, другият стоеше отстрани с ръце в джобовете и го пазеше.

— Не поемат никакви рискове — отбеляза Лиймас, обръщайки се към Питърс. — За какъв ме взимат?

— На тях не им плащат да мислят — отвърна Питърс и попита единия на немски:

— Ще дойде ли?

Германецът вдигна рамене и се обърна назад към колата.

— Ще дойде — рече той. — Обича да идва сам.

Влязоха в къщата, мъжът ги водеше. Приличаше на ловна хижа, със стара част и нова пристройка. Осветлението беше слабо, с бледа светлина, идеща от центъра на тавана. Сградата изглеждаше запусната, миришеше на плесен, сякаш я отваряха специално за случая. Тук и там се забелязваха признаци на бюрократизъм — инструкции за действие в случай на пожар, традиционната зелена боя на вратата, тежки резета. В хола, подреден доста удобно — тъмна тромава мебелировка, силно изпожулена и неизменните снимки на съветски ръководители. За Лиймас тези изключения от общата анонимност бяха белег за неволното отъждествяване на Разузнавателния отдел с бюрокрацията. Това явление му бе познато от Цирка.

Питърс седна, Лиймас стори същото. Чакаха около десетина минути, може би повече, после Питърс заговори един от двамата мъже, застанали непохватно в отсрещния край на стаята.

— Иди и му кажи, че чакаме. И ни намери нещо за ядене, гладни сме.

Мъжът тръгна към вратата, а Питърс подвикна:

— И уиски — кажи им да донесат уиски и чаши. Мъжът сви в знак на недоволство раменете си и излезе, като остави вратата отворена след себе си.

— Идвал ли си тук преди? — попита Лиймас.

— Да — отговори Питърс, — няколко пъти.

— За какво?

— Все за подобни неща. Не същото, но този вид работа.

— С Фидлер?

— Да.

— А него бива ли го? — Питърс сви рамене.

— Не е лош за евреин — отвърна той.

Лиймас, който долови звук от другия край на стаята, се обърна и видя Фидлер, застанал на вратата. В едната ръка държеше бутилка уиски, а в другата — чаши и минерална вода. Надали имаше метър и седемдесет. Облечен беше в тъмносин еднореден костюм, сакото беше прекалено дълго. Имаше нещо мазно и животинско в него. Очите му бяха кафяви и лъскави. Не гледаше към тях, а към пазача до вратата.

— Махай се — рече той. Имаше едва доловима саксонска интонация. — Върви и кажи на другия да ни донесе храна.

— Казах му — обади се Питърс, — вече знаят. Но не са донесли нищо.

— Какви сноби — сухо отбеляза Фидлер на английски — Смятат, че за храната трябва да има прислуга.

Фидлер бе прекарал войната в Канада. Лиймас си спомни това сега, след като разпозна акцента. Родителите му бяха германски евреи, бежанци-марксисти и чак през 1946 г. семейството се върнало в родината, изгарящо от желание да участвува, независимо на каква цена, в изграждането на сталинистка Германия.

— Здравейте — прибави едва ли не между другото, обръщайки се към Лиймас — Радвам се да ви видя.

— Здравейте, Фидлер.

— Стигна до края на пътя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — бързо попита Лиймас.

— Искам да кажа, че противно на всичко, което си чул от Питърс, няма да ходиш по на изток. Съжалявам — звучеше развеселен.

Лиймас се обърна към Питърс.

— Вярно ли е? — гласът му трепереше от яд. — Вярно ли е това? Кажи ми!

Питърс кимна.

— Да, аз съм посредникът. Трябваше да го направим по този начин. Съжалявам — добави той.

— Защо?

— Форсмажорно — обади се Фидлер. — Първоначалният разпит се осъществи на Запад, където само посолство можеше да осигури връзката, от която имахме нужда. Германската демократична република няма посолства на Запад. Все още. Затова свързочната ни секция уреди да използваме удобства, връзки и имунитет, които за момента не са ни предоставени.

— Копеле — изсъска Лиймас, — гадно копеле такова! Знаеше, че няма да се оставя в ръцете на скапаната ти Служба. Това е причината, нали? Затова използва руснак.

— Използвахме съветското посолство в Хага. Какво друго можехме да направим? До този момент операцията си беше наша. Сьвсем разумно решение. Нито ние, нито някой друг би могъл да знае, че твоите собствени хора в Англия ще се намесят толкова бързо.

— Така ли? Макар че вие самите ги пуснахте по петите ми? Нали съм прав, Фидлер? Да, нали?

„Не забравяй да им напомняш, че ги ненавиждаш — беше казал Кънтроул. — Така ще ценят повече това, което измъкнат от теб.“ — Съмненията ти са абсурдни — отвърна Фидлер рязко. Поглеждайки към Питърс, той добави нещо на руски. Питърс кимна и стана.

— Довиждане — каза той на Лиймас. — Успех. Усмихна се уморено, кимна на Фидлер и се отправи към вратата. Сложи ръка на дръжката, след това се обърна и повтори на Лиймас:

— Успех.

Изглежда, искаше да провокира някоя забележка, но Лиймас се държеше така, сякаш не е чул. Силно пребледнял, той бе скръстил отпуснати ръце пред себе си с палци, обърнати нагоре, сякаш се готвеше всеки момент да започне бой. Питър остана до вратата.

— Трябваше да се досетя — рече Лиймас и в гласа му прозвуча онази особена осъдителна нотка, характерна при силно раздразнение. — Трябваше да се досетя, че няма да имаш смелост да свършиш собствената си черна работа, Фидлер. Типично за скапаната ти малка полустрана и за мизерната ти малка Разузнавателна служба — да накарате по-големия брат да ви сводничи. Вие изобщо не сте страна, не сте правителство, вие сте петоразредна диктатура на политически невротици — и изстрелвайки насочения си показалец към Фидлер, той изкрещя:

— Познавам те, садистично копеле, това е типично за теб. През войната беше в Канада, нали? Приятно местенце за онова време, нали? Обзалагам се, че си навирал дебелата си глава в престилката на маминка всеки път, когато са прелитали самолети. Какво представляваш сега? Един (жалък, мазен слуга на Мундт с двадесет и две съветски дивизии, които са се настанили на майчиния ти праг. Да, съжалявам те, Фидлер, заради деня, в който ще се събудиш и ще разбереш, че са си отишли. Тогава ще настъпи сеч и нито маминка, нито по-големият брат ще те спасят от това, което заслужаваш.

Фидлер сви рамене.

— Приеми го като посещение при зъболекар, Лиймас. Колкото по-бързо свършим всичко, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш у дома. Хапни и си легни.

— Чудесно знаеш, че не мога да се върна у дома — грубо отвърна Лиймас. — Ти се погрижи за това. Разнесохте ме из цяла Англия, вие двамката. Много добре знаете, че никога не бих дошъл тук, ако не бях принуден. Фидлер се загледа в тънките си, силни пръсти.

— Това едва ли е най-подходящото време за философстване — рече той, — но, знаеш ли, всъщност не можеш да се оплачеш. Цялата ни работа — както твоята, така и моята — е основана на теорията, че общото е по-важно от личното. Ето защо комунистът приема секретните служби като естествено продължение на ръката си и затова в собствената ти страна разузнаването е обгърнато в един вид английски пуританизъм. Експлоатацията на личността може да се оправдае единствено с колективните нужди, нали? Намирам възмущението ти дори за малко смешно. Не сме се събрали тук да спазваме етикета на английския провинциален живот. В края на краищата — добави той с меден глас — собственото ти поведение до този момент от пуританска гледна точка не е безукорно.

Лиймас гледаше Фидлер с отвращение.

— Знам какво кроиш. Ти си пуделът на Мундт, нали? Казват, че искаш да му вземеш мястото. Предполагам, че сега ще успееш. Време е да се сложи край на династията на Мундт. Нали така?

— Не разбирам — отвърна Фидлер.

— Аз съм големият ти успех, нали? — изхили се Лиймас. Фидлер сякаш се замисли за миг, после вдигна рамене и каза:

— Операцията беше успешна. А дали ти струваш нещо, не е съвсем сигурно. Ще видим. Но операцията беше добра. Задоволява единственото изискване на нашата професия: даде резултат.

— Предполагам, че ти обираш лаврите? — настойчиво повтори Лиймас, хвърляйки поглед към Питърс.

— Не става въпрос за лаври — сухо отвърна Фидлер, — изобщо не става дума за това.

Той седна на облегалката на дивана, изгледа за миг замислено Лиймас и рече:

— Така или иначе с право се възмущаваш за едно нещо. Кой е уведомил твоите хора, че сме те прибрали? Не сме ние. Може и да не ми вярваш, но е така. Не сме им казвали нищо. Дори не искахме те да знаят. Имахме разни идеи тогава да те вербуваме да работиш за нас по-късно — идеи, които, сега разбирам, са били абсурдни. Така че кой ги е осведомил? Ти беше пропаднал, мотаеше се безцелно, нямаше постоянен адрес, нямаше ни връзки, ни приятели. Тогава как, по дяволите, са разбрали, че си заминал? Някой им е казал — едва ли Аш или Кийвър, те и двамата са арестувани в момента.

— Арестувани?

— Така изглежда. Не точно заради участието им в твоя случай, имаше други неща…

— Виж ти, виж ти.

— Това, което ти разправям сега, е вярно. Щяхме да сме предоволни да имаме доклада на Питърс от Холандия. Ти щеше да си получиш парите и да се изпариш. Но още не си ни казал всичко, а аз искам да знам всичко. В края на краищата присъствието ти тук ни създава проблеми, нали ти е ясно?

— Е, минал си се. По дяволите, знам всичко и вие също го знаете.

Настъпи тишина. През това време Питърс с рязко и доста недружелюбно кимване, отправено към Фидлер, безшумно напусна стаята.

Фидлер взе бутилката с уиски и наля по малко във всяка чаша.

За съжаление нямаме сода — рече той — искаш ли вода? Поръчах сода, но са донесли някаква скапана лимонада.

— О, върви по дяволите — отвърна Лиймас. Изведнъж се почувства много уморен.

Фидлер поклати глава.

— Ти си много горд човек — отбеляза той, — но нищо. Изяж си вечерята и лягай.

Един от пазачите влезе с поднос храна — черен хляб, салам и студена зелена салата.

— Малко е примитивно — каза Фидлер, — но върши добра работа. Жалко, че няма картофи. Временен недостиг.

Започнаха да се хранят мълчаливо. Фидлер ядеше много внимателно, като човек, който брои калориите.

Пазачите отведоха Лиймас в стаята му. Оставиха го да си носи багажа — същия, който Кийвър му беше дал преди да напуснат Англия — и той крачеше между тях по широкия централен коридор, който започваше от входната врата и пресичаше цялата къща. Стигнаха до голяма двукрила врата, боядисана в тъмнозелено. Единият пазач отключи. Направиха знак на Лиймас да мине пръв — той бутна вратата и се озова в малка казармена спалня с два нара, стол и примитивно писалище. Приличаше на стая в затвор. На стената висяха снимки с момичета, а прозорците бяха покрити с капаци. В отсрещния край на стаята имаше още една врата.

Пак му дадоха знак да върви. Той остави багажа на земята, отиде и отвори вратата. Втората стая бе досущ като първата, само дето имаше едно легло и стените бяха голи. — Вие донесете куфарите рече той. — Уморен съм. Легна съвсем облечен и след няколко минути заспа дълбоко.

 

Събуди го един пазач със закуската: черен хляб и слабо кафе. Той стана от леглото и отиде до прозореца.

Къщата бе построена на билото на хълм. Склонът се спущаше стръмно току под прозореца му, а върховете на боровете се виждаха над хребета. Под тях, забележителни по своята симетрия, се простираха безкрайни хълмове, гъсто обрасли с дървета. Тук там някоя долчинка за свличане на дървен материал или изорана противопожарна ивица образуваше тясна кафява пролука между боровете, сякаш Аароновата пръчка чудодейно държеше разделени безбрежните морета от настъпващи гори. Нямаше следа от човешки крак, ни къща, ни църква, нито дори развалини от някаква съществувала постройка — само пътят, жълтият коларски път, като изтеглена с молив линия през долината. Не се чуваше никакъв звук. Невероятно бе в нещо толкова огромно да владее такава тишина. Денят беше студен, но ясен. Сигурно бе валяло през нощта. Земята беше влажна и всичко наоколо се открояваше така отчетливо на фона на бялото небе, че Лиймас можеше да различи дори очертанията на отделни дървета на най-отдалечения хълм.

Облече се бавно, като в същото време отпиваше от киселото кафе. Беше почти готов и тъкмо се канеше да си хапне от хляба, когато Фидлер влезе в стаята.

— Добро утро — каза той весело. — Не се притеснявай от мен, закусвай.

Той седна на леглото. Лиймас не можеше да не му отдаде дължимото: не губеше лесно самообладание. Не че беше нужна смелост да дойде да го види — пазачите вероятно бяха все още в съседната стая. Но в държанието му имаше някакво постоянство, някаква определена целенасоченост, която Лиймас усещаше и на която се възхищаваше.

— Поставяш ни доста интригуваща задача — отбеляза Фидлер.

— Казах ти всичко, което знам.

— О, не — усмихна се той, — не си. Каза ни всичко, което съзнаваш, че знаеш.

— Колко дяволски умно — промърмори Лиймас, бутна настрана яденето и запали цигара — последната, която имаше.

— Нека да ти задам един въпрос — подхвана Фидлер с преувеличената добронамереност на човек, който предлага някаква обща игра. — Като опитен разузнавач, какво би направил ти с информацията, която ни даде?

— Каква информация?

— Драги ми Лиймас, ти ни даде едно-единствено сведение — каза ни за Римек — ние знаехме за него. Разправи ни за отношенията в берлинската организация, за хората в нея, за агентите й. Това, ако мога така да се изразя, е прочетена книга. Точна наистина. Добра основа, интересно четиво, тук-там полезни странични сведения, тук-там по някоя дребна риба, която ще извадим от водата. Но не е — може да прозвучи грубо — информация за петнадесет хиляди лири. Не — той се усмихна отново — при сегашните цени на пазара.

— Слушай — рече Лиймас, — не аз предложих тази сделка, а вие — ти, Кийвър и Питърс. Аз не съм пълзял в краката на твоите приятели — педерасти, пробутвайки им стари сведения. Твоите хора търчаха подир мен, Фидлер. Вие определихте цената и поехте риска. Освен това аз нямах пукнат грош. Така че не обвинявай мен, ако операцията се е провалила.

Накарай ги те да дойдат при теб, помисли си Лиймас.

— Не се е провалила — отвърна Фидлер, — просто не е завършена. Не би могла да бъде. Не си ни казал какво знаеше. Повтарям, досега си ни дал само едно сведение. Говоря за Ролинг Стоун. Питам те пак — какво би направил ти, ако аз, Пигърс или някой като нас ти бе разказал подобна история.

Лиймас сви рамене.

— Ще се чувствам притеснен — рече той. — И преди се е случвало. Получаваш указание, може би няколко, че в някой отдел или на дадено ниво има шпионин. Е, та какво. Не можеш да арестуваш целия държавен апарат. Не можеш да поставиш капан за един цял отдел. Просто си седиш мирно и чакаш. Имаш го предвид. В случая с Ролинг Стоун дори не можеш да определиш в коя страна работи той.

— Ти си оперативен работник, Лиймас — отбеляза Фидлер и се изсмя. — а не човек, който дава преценки. Ясно е. Нека да ти задам няколко елементарни въпроса.

Лиймас не отговори.

— Папката — самата папка, в която бе документацията по Ролинг Стоун, какъв цвят беше?

— Сива, с червен кръст отгоре — това означава ограничен достъп.

— Имаше ли нещо прикрепено от външната страна?

— Да. Предупреждението. Това е етикетът за достъп. На него има указание, според което всеки неупълномощен, у когото попадне папката и чието име не е отбелязано на етикета, трябва незабавно да я предаде, без да я отваря, на секция Банково дело.

— Кои бяха в списъка на допуснатите?

— За Ролинг Стоун?

— Да.

— Пълномощникът на Кънтроул, Кънтроул, секретарката му, секция Банково дело, мис Брийм от Специалната регистратура и Сателит 4. Мисля, че това са всички. И Специални пратки, предполагам, но за тях не съм сигурен.

— Сателит 4? С какво се занимават те?

— Страните зад желязната завеса, без Съветския съюз и Китай. Зоната.

— Имаш предвид ГДР?

— Имам предвид Зоната.

— Не е ли необичайно цяла секция да е означена в списъка за достъп?

— Да, вероятно. Не зная — никога преди това не съм се занимавал с документация с ограничен достъп. Освен в Берлин естествено, но там всичко беше по-различно.

— Кой работеше в Сателит 4 по това време?

— О, Боже, Гилъм, Хавърлейк, Де Джонг. Де Джонг тъкмо се беше върнал от Берлин.

— На всичките ли беше позволено да работят с тази папка?

— Не знам, Фидлер — сопна се Лиймас раздразнено. — И ако бях на твое място…

— Тогава не е ли странно, че в списъка за достъп е отбелязана цяла секция, а всички останали в него са отделни личности?

— Казвам ти, не знам — откъде мога да знам? Аз бях само един чиновник там.

— Кой разнасяше папката от едно място на друго?

— Предполагам, че секретарки — не си спомням. По дяволите, има месеци оттогава…

— Тогава защо в списъка не фигурират такива. Само секретарката на Кънтроул.

За момент настъпи мълчание.

— Не, прав си, сега си спомням — рече Лиймас с нотка на изненада в гласа. — Предавахме я на ръка.

— Кой друг от Банково дело се занимаваше с тази папка?

— Никой. Беше моя грижа още от момента, в който постъпих в секцията. Преди една от жените бе вършила това, но когато дойдох, ми прехвърли задълженията и тях ги снеха от списъка.

— В такъв случай ти единствен си носил лично папката от човек на човек?

— Да… да. Предполагам, че е така.

— На кого я предаде?

— Аз… не мога да си спомня.

— Мисли! — Фидлер не бе повишил тон, но в гласа му изведнъж прозвуча настойчивост, която изненада Лиймас.

— Мисля, че на пълномощника на Кънтроул, за да покажем какви мерки сме взели или препоръчваме.

— А кой я донесе?

— Какво искаш да кажеш? — Лиймас като че ли бе изваден от равновесие.

— Кой ти донесе папката? Трябва да ти я донесъл някой, който фигурира в списъка.

С несъзнателен нервен жест Лиймас докосна с пръсти страната си.

— Да, някой трябва да я е донесъл. Виж какво, Фидлер, трудно е, по това време пиех здравата — тонът му беше странно помирителен. — Не разбираш колко е трудно да…

— Питам те пак. Мисли. Кой ти донесе папката? Лиймас седна до масата и поклати глава.

— Не мога да си спомня. Може да се сетя по-късно. В момента просто не мога да си спомня, наистина. Няма смисъл да се мъча.

— Не е било момичето на Кънтроул, нали? Винаги си предавал папката обратно на пълномощника на Кънтроул. Ти ми каза това. Така че всички в списъка вероятно са я видели преди Кънтроул.

— Да, предполагам, че е така.

— И Специална регистратура, мис Брийм.

— Тя просто беше жената, която завеждаше трезора за архива с ограничен достъп. Там стоеше папката, когато никой не я използваше.

— Тогава — рече Фидлер с меден глас — най-вероятно са я донесли от Сателит 4, нали така?

— Да, сигурно са те — рече Лиймас безпомощно, сякаш не бе в състояние да следва блестящите умозаключения на Фидлер.

— На кой етаж работеха Сателит 4?

— На втория.

— А Банково дело?

— На четвъртия. До Специалната регистратура.

— Спомняш ли си кой я донесе горе? Помниш ли например някога да си слизал долу, за да вземеш папката от тях?

Лиймас отчаяно поклати глава. После изведнъж се обърна към Фидлер и извика:

— Да, да, спомних си! Разбира се! Взех я от Питър! — Лиймас сякаш се бе разбудил от дълбок сън, лицето му беше зачервено, възбудено. — Това е: веднъж взех папката от Питър в неговата стая. Побъбрихме си за Норвегия. Нали разбираш, заедно работихме там.

— Питър Гилъм?

— Да, Питър — бях забравил за него. Беше се върнал от Анкара няколко месеца преди това. Той беше в списъка! Разбира се, че беше! Това е. Пишеше: Сателит 4 и П.Г. в скоби, инициалите на Питър. Преди това някой друг бе вършил това и Специална регистратура беше залепила бяло листче върху старото име и бе поставила инициалите му.

— Каква територия покриваше Гилъм?

— Зоната. Източна Германия. Икономическа дейност, водеше малка секция, съвсем затънтена работа. Той беше. Веднъж пък ми донесе папката горе, сега си спомням. Но той нямаше мрежа от агенти. Не знам точно как бе попаднал там — Питър и неколцина други провеждаха изследвания върху недостига на хранителни продукти. Всъщност само теоретична оценка.

— Не сте ли обсъждали това заедно?

— Не, това е табу. Поне за архива с ограничен достъп; бях получил предупреждение от жената в Специална регистратура — Брийм — никакво обсъждане, никакви въпроси.

— Но като имаме предвид сложните мерки за безопасност около операцията, нали съществува вероятност така наречената изследователска работа на Гилъм да е включвала частично и ръководството на този агент, Ролинг Стоун.

— Казах на Питърс — почти изкрещя Лиймас, удряйки с юмрук по писалището, — идиотска глупост е да си въобразявате, че може да е била провеждана някаква операция против Източна Германия без моето знание — без знанието на Берлинската организация. Аз щях да знам, не разбираш ли? Колко пъти трябва да ви повтарям това? Щях да съм осведомен!

— Естествено — каза меко Фидлер, — разбира се, щеше да знаеш.

Той се изправи и отиде до прозореца.

— Трябва да видиш това място през есента — рече той, поглеждайки навън. — Великолепно е, когато брезите си сменят цвета.