Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (10)

10.
Трети ден

Питърс не се появи следобеда, нито на другата сутрин. Лиймас седеше в къщата и с нарастващо раздразнение очакваше някакво съобщение. Нищо не се получи. Попита икономката, но тя само се усмихна и вдигна пълните си рамене; Към 11 часа на следващата сутрин реши да излезе и да се поразходи по брега, купи си цигари и постоя известно време, загледан мрачно в морето.

На плажа имаше някакво момиче, което хвърляше хляб на чайките. Беше обърнато с гръб към него. Морският вятър развяваше дългата му черна коса и придърпваше палтото така, че тялото му придобиваше формата на дъга, като лък, опънат в посока към морето. В този момент той разбра какво точно му е дала Лиз — това, заради което щеше да се върне и да открие, ако изобщо някога пак се озове у дома в Англия. Това бе способността да се радваш на дребните неща — вярата в обикновения живот, тази простота, коя то те кара да натрошиш парчета хляб в хартиен плик, да отидеш на брега и да ги хвърлиш на чайките. Ето това внимание към незначителните неща, което досега не му бяха позволили да възпита у себе си, все едно дали е хляб за чайките или любов, каквото и да е, той щеше да се върне и да го открие, щеше да накара Лиз да го посвети в него. Седмица или две и ще си бъде в къщи. Кънтроул бе казал, че може да задържи всичко, което му платят — щеше да бъде достатъчно. С петнадесет хиляди лири, премиалните при напускането и пенсията от Цирка човек — както би казал Кънтроул — може да си позволи да се прибере от студа.

Мина по един заобиколен път и се върна в бунгалото в дванадесет без четвърт. Жената му отвори, без да отрони дума, но когато стигна до задната стая, я чу как вдига слушалката и набира някакъв номер. Говори само няколко секунди. В дванадесет и половина му донесе обеда и за голямо негово удоволствие няколко английски вестника, на които той се отдаде чак до три часа. Лиймас, който нямаше навика да чете, поглъщаше вестниците бавно и съсредоточено. Запомняше подробности като имена га и адресите на хора, споменати във второстепенните новини. Правеше това почти несъзнателно, нещо като свой собствен начин за трениране на паметта, и то го поглъщаше изцяло.

В три часа пристигна Питърс. Още щом го видя, Лиймас разбра, че нещо се е случило. Не седнаха на масата. Питърс не съблече мушамата си.

— Лоши новини за теб — рече той. — В Англия те търсят. Научих го тази сутрин. Следят пристанищата и летищата.

Лиймас отвърна безстрастно:

— В какво ме обвиняват?

— Формално, че не си се явил в полицейското управление в законния срок след излизането от затвора.

— А всъщност?

— Говори се, че те търсят за нарушение на закона за държавна тайна. Снимката ти е по всички вечерни вестници в Лондон. Заглавията са много мъгляви.

Лиймас бе заставал съвсем неподвижно.

Това е работа на Кънтроул. Кънтроул е вдигнал цялата тази шумотевица. Няма друго обяснение. Дори да са прибрали Аш или Кийвър и те да са проговорили — дори тогава, Кънтроул бе отговорен за тая дандания. „Няколко седмици, бе казал той. Вероятно ще те отведат някъде, за да те разпитат — може би в чужбина. Все пак за няколко седмици сигурно ще приключиш. А после нещата сами ще си текат. Ще трябва да кротуваш тук, докато се размотаят конците, но, сигурен съм, това няма да ти бъде неприятно. Споразумяхме се да те поддържаме със средства от оперативния фонд, докато ликвидираме Мундт; стори ми се най-справедливо.“ И ето сега — това.

Не се бяха договорили така. Беше съвсем различно нещо. По дяволите, какво да прави? Ако се отдръпне в този момент, ако откаже да сътрудничи на Питърс, проваляше цялата операция. Имаше и минимална вероятност Питърс да е излъгал, това да е проба — в такъв случай непременно трябваше да се съгласи да тръгне. Но ако отиде, ако склони да иде на изток, в Полша, Чехословакия или Бог знае къде, не виждаше защо биха го пуснали да си върви след това — нямаше и особена причина (тъй като на теория властите в целия Запад го издирваха) той да има желание за това.

Кънтроул е направил всичко — сигурен беше. Условията бяха прекалено благоприятни, през цялото време си го знаеше. Те не хвърлят току-така пари на вятъра за нищо — освен ако смятат, че има опасност да те загубят. Тази щедрост беше бакшиш заради неудобствата и опасностите, неща, които Кънтроул не искаше да признае открито. Толкова много пари се даваха като знак за предупреждение. Лиймас не му беше обърнал внимание.

— Как, по дяволите — попита той тихо, — са могли да разберат всичко? — През главата му сякаш мина някаква мисъл и той каза: — Разбира се, твоят приятел Аш би могъл да ги осведоми, или пък Кийвър…

— Възможно е — отвърна Питърс. — И ти като мен добре знаеш, че такива неща винаги могат да се случат. Няма сигурност в нашата работа. Но проблемът е в това — добави той с нотка на нетърпение, — че сега ще бъдеш извън закона във всички западни страни.

Лиймас сякаш не чу думите му.

— Здраво съм захапал въдицата ти, нали? — рече той. — Твоите хора сигурно умират от смях. А може би самите те са изплюли информацията?

— Надценяваш стойността си — кисело отвърна Питърс.

— Тогава защо си наредил да ме следят, кажи ми? Тази сутрин отидох да се разходя. Две дребни човечета в кафяви костюми, един зад друг, на разстояние двадесетина метра ме следваха по брега. А когато се прибрах, икономката ти позвъни по телефона.

— Да се придържаме към това, което знаем — предложи Питърс. — По какъв начин вашите власти са те разкрили — не ни интересува чак толкова в момента. Това е факт и толкоз.

— Донесе ли вечерните лондонски вестници?

— Не, разбира се. Тук е невъзможно да се купят. Получихме телеграма от Лондон.

— Лъжеш. Знаеш много добре, че апаратурата ви може да се свързва само с Центъра.

— В случаи като този е позволено да се установи връзка между две външни станции — ядосано го сряза Питърс.

— Е, добре — рече Лиймас с кисела усмивка. — Трябва да си доста голяма клечка. Или пък — сякаш през главата му проблесна мисъл — може би Центърът не е замесен в това? Питърс се направи, че не е чул въпроса.

— Знаеш какви са възможностите. Или ни остави да се погрижим за теб, да ти осигурим безопасно прехвърляне, или се оправяй сам, но бъди сигурен, че в някой момент ще те пипнат. Нямаш фалшиви документи, нямаш пари, нищо нямаш. След десет дни британският ти паспорт ще е невалиден.

— Има и трета възможност. Дайте ми швейцарски паспорт и малко пари и ме оставете да бягам. Сам ще се погрижа за себе си.

— Боя се, че това не е желателно.

— Искаш да кажеш, че не си довършил разпита. И съм ти необходим, докато приключиш.

— Горе-долу, това е положението.

— А какво ще правиш с мен, след като свършиш? Питърс вдигна рамене.

— Ти какво предлагаш?

— Нова самоличност. Скандинавски паспорт може би. Пари.

— Много е нагласено — отговори Питърс, — но ще го предложа на началството. Идваш ли с мен?

Лиймас се поколеба. После се усмихна несигурно и попита:

— Ако не дойда, какво ще направиш? В края на краищата имам доста неща за разказване, нали?

— Подобни истории се доказват трудно. Аз заминавам довечера. А Аш и Кийвър… — той повдигна рамене. — Какво ще кажеш за тях?

Лиймас отиде до прозореца. Над сивото Северно море се надигаше буря. Той се загледа в чайките, които се виеха на фона на тъмните облаци. Момичето си беше отишло.

— Добре — рече накрая. — Започвай да уреждаш.

— Полети на Изток има чак утре. Но след час излита самолетът за Берлин. Ще го хванем. В последната минута.

Пасивната роля, в която бе поставен Лиймас същата вечер, му позволи още веднъж да се възхити на простотата и ефективността в действията на Питърс. Паспортът явно е бил готов много отдавна — вероятно Центърът се е погрижил за това. Бе издаден на името на Алигзандър Туейт, търговски пътник, и бе пълен с визи и гранични печати — старият, поомачкан паспорт на професионален пътник. Холандският граничар на летището само кимна и го подпечата, за да спази установения ред. Питърс беше три-четири човека зад него на опашката и не прояви никакъв интерес към формалностите.

Щом влязоха в залата, обозначена „само за пътници“, Лиймас зърна един павилион за книги. На него бяха изложени най-различни вестници — „Фигаро“, „Монд“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“ и пет-шест британски всекидневници и седмичници. Докато ги разглеждаше, момичето излезе пред павилиона и пъхна на стойката и „Ивнинг Стандърд“. Лиймас прекоси забързан и си взе един вестник.

— Колко? — попита той. Бъркайки в джоба на панталона, той изведнъж се сети, че няма холандска валута.

— Трийсет цента — отвърна момичето. Беше доста хубавичко, тъмнокосо и засмяно.

— Имам само два английски шилинга. Това прави един гулден. Ще ги приемете ли?

— Да моля — рече тя и Лиймас й подаде флорина.

Погледна назад. Питърс беше все още на гишето за паспорти, с гръб към него. Без да се колебае, Лиймас се отправи кьм мъжката тоалетна. Там прегледа бързо, но внимателно всяка страница, после пъхна вестника в кошчето за отпадъци и се върна в чакалнята. Беше истина: намери снимката си с кратка, мъглява информация под нея. Чудеше се дали Лиз я е видяла. Замислен се върна в залата за пътници. След десет минути се качиха на борда на самолета за Хамбург и Берлин. За пръв път, откакто започна тази история, Лиймас се уплаши.