Христо Ясенов
Рицарски замък

Аз виждам свойта рицарска ограда

над непристъпни бездни и скали.

И всяка нощ, когато здрач припада —

над мене само звезден дъжд вали.

 

И аз съм хладен, хладен като камък,

загубил слух за всеки земен стон,

и пазя зорко своя древен замък

и своя царствен и гранитен трон.

 

Кога светът заплаче — аз се смея,

кога светът ликува — аз скърбя,

помръкне ли вселената — аз грея,

монарх и страж на своята съдба.

 

И само нявга чувам гръм и трясък:

изпращат огън злите богове.

Но жалък ми е всеки техен крясък

и аз им връщам дим и смехове.

 

Тук земен вятър моя трон не брули,

до мен не стигат даже и орли:

аз дигам свойте замъци и кули

над непристъпни бездни и скали.

2

Все тоя загадъчен остров и тия гранитни скали,

и моята царствена кула, прилична на древен чертог.

Огражда ме водна стихия и северен дъжд ме вали,

а как съм безгрижен и бодър и как съм безумно

жесток!

 

Тук кораби пътни минават и свири спасителен

рог…

 

И лодки — и тежки кервани от гъсти надводни

мъгли…

 

А слизат край мене принцеси и пажове

в брачен оброк —

 

и гаснат ранени и морни от моите златни стрели.

 

И всеки мечтател безумен, попаднал неволно при мен,

остава завинаги жертва на моя загадъчен плен,

заплетен в неземни наслади и ласки, и

звездна любов.

 

Морето размирно се плиска и тегнат над него беди,

и носят се кораби волни в разгулните черни води —

и всички запират край мене — и няма

спасителен зов!

3

Тук буря не бучи и ветрове не веят,

и не долита шум, мълва и горък стон;

безтрепетни, пространствата синеят,

застинали в един прозрачен тон.

 

И аз стоя в безоблачната сфера

на тоя стар, гранитен бастион;

но тук не крепне мойта светла вера

и не вещае радост моя трон. —

 

Че в тоя мир от тишина и нежност,

безветрие и ведра безметежност

не чува се тръба на бран и бой.

 

И в тайна скръб сърцето тайно стене,

че не живот, а гибел е за мене

прохладата на белия покой.

4

И аз съм зачарован да страдам и да чезна

в загадъчния замък на странна самота.

Суетни ми изглеждат земята и света

и черепния поглед на зиналата бездна.

 

Душата ми се губи в хармония съзвездна —

далеко от сълзите на всяка суета.

Обичам да се смея в очите на смъртта,

защото нося воля сурова и железна.

 

И в онзи час уречен за земните души,

когато мрачна гибел спокойно разруши

на моя дух размирен заветните скрижали —

 

ще бъда пъстър пламък от паднала звезда

и сам ще се разсипя над суша и вода —

и грешната земя от мен ще се запали!

5

Живот създадох аз от прах, вода и кал

и дъхнах му душа и трепет безграничен,

но сам останах глух, студен и безразличен,

бездушен като лед и хладен кат метал.

 

И моят стих звъни и свети кат кристал —

без болка, без любов, без горести и вопли —

и като лунен лъч той грее, но не топли,

че сякаш няма в мен ни радост, ни печал.

 

И ето ме сега напразно ограден

с бездушните стени на моя царствен замък,

където вее смърт и северник студен.

 

И всеки мой възторг умира заледен,

че аз съм отреден да крия своя пламък

и с равнодушие да срещам всеки ден.

6

Възлизам по гранитни стъпала

 

и мраморната кула ме издига.

До моя слух суетен шум не стига,

ни смъртен звън на кървава стрела.

Аз виждам само слънце и скала

и чувам химн на будна чучулига.

Разкъсана е земната верига

и аз съм със развързани крила.

 

Възлизам по гранитни стъпала…

7

Издигнах в най-високите лазури

недосегаем замък от метал —

и там приспах сърдечните си бури

и своята пророческа печал.

 

И в неговите бронзови обятия

заключих свойта скръб и своя блен

и заживях високо над земята —

от хората и бога отчужден.

 

Но мойта скрита буря не угасна

и мойта скръб по-живо зарида —

че замъкът е гробница безгласна

без въздух, без миражи и вода.

 

А как горя да слезна в долините,

където спят села и градове —

да разруша на всеки дом стените

и да запаля живи огньове.

 

И да живея живата тревога

на слепия пророчески безброй —

да любя и проклинам с него бога

в падения, победи и двубой.

 

О късен час на мойто късно лето,

о час на моя бунт неизживен!

Аз сам запалих замъка — и ето! —

събарят се стените върху мен!…

 

--------------------------------

 

Но в пепелта им като жива рана

сърцето ми трепери и зове…

И мойта скръб, от векове набрана,

излива се във гръм и ветрове.

8

Аз много високо възлезнах и мъдрости много познах —

под мене земята остана погребана в бури и прах

И нейния грохот суетен, и нейния трепетен стон

долита кат музика странна до моя надоблачен трон.

 

И слушам, аз слушам унесен вълната на хиляден хор,

земята ридае и вика под тоя бездушен простор…

И скрита сълза се отрони неволно от морни очи,

че в земната музика черна и моята горест звучи.