Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (35)

Тридесет и пета глава

С таксито се случи това, което Джубал винаги очакваше от машинариите — насред полета нещо се повреди и аероколата се насочи в автоматичен режим към гаража. И Харшо се озова в Ню Йорк, още по-далеч от целта си. Оказа се, че по редовните маршрути ще стигне по-бързо, отколкото със свободните коли за наемане. Добра се до града много часове по-късно, отколкото възнамеряваше, наложи се да понася непознати в кабината и да гледа стерео заедно с тях.

Видя репортаж как Архиепископ Шорт обявява свещена война на антихриста, тоест на Майк. Видя и множество кадри на напълно съсипана сграда. Не успя да се досети как някой е могъл да се измъкне жив оттам. Прочутият коментатор Огастъс Грийвз изрази тревогата се от тези събития… и напомни, че дори в съседските свади винаги някой е разпалил пръв враждата. Хитричко насочи слушателите към впечатлението, че този път виновникът е така нареченият Човек от Марс.

Най-сетне Джубал стъпи на общинската площадка за кацане, не пропусна да отбележи, че палмите наоколо изглеждат по-зле от купчина проскубани пера, вторачи се навъсено в океана — мръсна и опасна маса вода, препълнена с портокалови кори и човешки изпражнения. Чудеше се какво да прави.

Доближи го мъж с фуражка.

— Желаете ли такси, сър?

— А, да.

Каза си, че може да отседне в хотел, да покани неколцина репортери — интервюто би разгласило къде се намира сега.

— Елате с мен, сър.

Мъжът го заведе при доста очукано аеротакси. Щом сложи сака му в багажника, промълви тихо:

— Поднасям ти вода.

— Ъ-ъ… дано не ожадняваш.

— Ти си Бог.

Пилотът затвори вратата и седна в своята кабина отпред.

Приземиха се върху едно от крилата на голям крайбрежен хотел. Всъщност беше частна площадка, побираща само четири въздушни коли. По-голямата — за гостите на хотела — се намираше в другия му край. Мъжът набра режим за автоматично връщане на таксито в гаража, взе сака на Джубал и го поведе надолу.

— Нямаше как да влезеш през фоайето — обясняваше в движение, — защото е пълно с кобри. Ако искаш да излезеш, помоли някой да те придружи до изхода. Мен или който и да е. Аз съм Тим.

— Аз съм Джубал Харшо.

— Знам, братко Джубал. Сега оттук. Да не се спънеш.

Влязоха в един от присъщите на подобни хотели апартаменти — просторен и прекомерно разкошен.

Тим обясни, че апартаментът е за Харшо, остави сака му в хола и излезе. На масичката имаше кана с вода, чаши, купа с лед и бутилка бренди — любимата марка на Джубал. Сипа си веднага два пръста, отпи, въздъхна и смъкна от раменете си зимното яке.

След малко влезе жена с поднос, на който бяха наредени сандвичи. Харшо не знаеше дали дрехата й е униформа на хотелска камериерка, но определено се отличаваше от шортите, банските и саронгите из курорта, предназначени по-скоро да изтъкнат, отколкото да скрият нещо от тялото.

Но жената му се усмихна и каза:

— Пий до дъно и не ожаднявай, братко наш.

Остави подноса на масичката, влезе в банята и пусна водата да пълни ваната. После огледа внимателно спалнята.

— Джубал, да ти донеса ли още нещо?

— О, не, всичко е наред. Бен Какстън някъде наблизо ли е?

— Да. Предположи, че първо ще искаш да се изкъпеш и да се отпуснеш. Ако имаш нужда от нещо, само кажи. На когото и да е. Или повикай мен. Аз съм Пати.

— Охо! „Животът на Архангел Фостър“!

Трапчинките от усмивката я направиха много по-младолика от привидните тридесет и няколко години, които й даде Джубал отначало.

— Да, същата.

— Много ми се иска да разгледам картините. Интересувам се от религиозно изкуство.

— Сега ли? Не, гроквам, че първо си искаш ваната. Или да ти помогна с къпането?

Джубал си спомни, че и неговата татуирана японска приятелка много пъти му бе предлагала същото. Но той просто жадуваше да се отърве от потта и да облече летни дрехи.

— Не, Пати, благодаря. Но се надявам да ги видя, когато ти е удобно.

— По всяко време. Не бързаме.

И тя излезе — не припряно, но със светкавични движения. Джубал не си позволи да кисне лениво във ваната. Скоро проверяваше какво е сложил Лари в сака и изръмжа недоволно, защото не намери лек дълъг панталон. Задоволи се със сандали, шорти и ярка риза. Убеди се, че прилича на опръскан с боя щраус — премяната особено подчертаваше кльощавите му космати крака. Но вече десетилетия не страдаше от самомнителност. И тези дрехи бяха поносими, докато се наложи да излезе из града… или да отиде в съда. Дали местното сдружение на адвокатите имаше спогодба за взаимно признаване с асоциацията в Пенсилвания?

Тръгна по коридора и попадна в голямо и безлично помещение, типично за хотел. Няколко души гледаха най-големия стереоизлъчвател, който Джубал бе виждал извън кино. Един вдигна глава, каза му „здрасти“ и стана.

— Здрасти, Бен. Как е положението? Още ли не са пуснали Майк?

— О, излезе малко след като говорих с тебе.

— За кога е насрочено предварителното заседание по делото?

— Не стана точно така — засмя се Бен. — Не го пуснаха, а избяга.

Джубал не скри недоволството си.

— Ама че глупост… Сега ще е десет пъти по-трудно да спечелим делото.

— Казах ти за нищо да не се тревожиш. Останалите ни смятат за мъртви, а Майк — за изчезнал. Все едно, приключихме с тоя град. Ще се преместим.

— Ще го върнат, за да го съдят тук.

— Не се бой. Не могат.

— Е, щом казваш… Той къде е? Трябва да говоря с него.

— През няколко врати от твоя апартамент. Само че се оттегли за размисъл. Помоли да ти предадем, че нищо не бива да предприемаш. Ако настояваш, можеш сам да обсъдиш всичко с него, Джил веднага ще го повика. Но не те съветвам. Не бързаме.

Харшо си призна, че вече го сърби езикът да сдъвче Майк за цялата бъркотия. Но да го изтръгне от транс беше по-зле, отколкото да прекъснат самия него, когато диктува разказ. Момчето само излизаше от автохипнозата, щом „грокне в пълнота“, каквото и да означаваше това. Иначе пак се отнасяше. Безсмислено като да будиш мечка посред зима.

— Добре. Но искам да се видя с него, щом се събуди.

— Ще се видите. Сега си почини от пътуването.

Бен пак се присъедини към групата пред стереото. Ан се обърна.

— Здрасти, шефе.

Направи му място и Джубал седна до нея.

— Позволено ли ми е да те попитам какво правиш тук?

— Същото, което и ти — нищо. Джубал, недей да се ядосваш. И нашето място е тук. Но ти беше твърде разстроен, за да се пререкаваме с тебе. Отпусни се, чуй какви ги дрънкат за нас. Шерифът заяви, че щял да прогони всички курви от града — засмя се Ан. — Никога не са ме „прогонвали“. Ще ме отнесат, вързана на прът, или ще трябва сама да вървя?

— Май няма строги правила. Всички ли дойдохте?

— Да, но няма страшно. Още преди година Лари и аз се разбрахме с момчетата на Маклинтък. За всеки случай. Те знаят кое къде е, как да включват и да проверяват.

— Хъм, защо ли вече си мисля, че съм беден роднина в своя дом?

— Нали очакваш от нас да уреждаме всичко, без да ти досаждаме? Но съжалявам, че не пътувахме заедно. Пристигнахме преди няколко часа, а ти явно си закъсал някъде.

— Случи се. Ан, прибера ли се вкъщи този път, носа няма да си подам зад оградата… ще откъсна кабелите на видеофона и ще поработя с чук върху стереото.

— Добре, шефе.

— Намерението ми е съвсем сериозно. — Пак стрелна с поглед гигантското „дрънкало“. — Тези реклами нямат ли край? И къде е кръщелничката ми? Само не ми казвай, че си я поверила на онези идиотчета Маклинтък!

— Естествено, че не съм. Тук е. Дори се намериха бавачки за нея… слава Богу.

— Искам да я видя.

— Пати ще те заведе. Аз малко ще си почина от дъщеря си. Измъчи ни по пътя. Пати, миличка! Джубал иска да види Аби.

Татуираната дама се спря насред спокойното си фучене из стаята.

— Веднага, Джубал. С нищо не съм заета. Оттук. Настаних дребосъците в моята стая и Медената кифличка ги пази.

Джубал леко се стъписа, щом видя какво означаваха думите на Патриша. Огромната боа се беше свила на пръстени, оформили кошарки със застлани в тях одеяла, където лежаха две бебета.

Влечугото-страж вдигна глава въпросително, когато влязоха. Пати я погали и каза:

— Всичко е наред, съкровище. Татко Джубал иска да ги види. Приласкай я и й позволи да те грокне, следващия път вече ще те познава.

Джубал загука на своята малка приятелка, а тя пискаше весело и се уригваше насреща му. После погали и змията. Най-дългата боа, която бе виждал в плен на хората. Шарките й се очертаваха отчетливо, ярките цветове по опашката проблясваха красиво. Завидя на Пати за любимката и съжали, че няма време да се сприятели с това симпатично животно.

Змията се отъркваше в ръката му като коте. Пати взе Аби на ръце.

— Мила Кифличке, защо не ми каза? Джубал, тя веднага ме предупреждава, когато някое бебе има нужда от помощ, защото може само да ги връща на местата им, ако започнат да пълзят. Но изобщо не гроква, че мокрото дупе трябва да бъде подсушено и преобуто. За Медената кифличка това не е неприятно. Май и за Аби.

— Знам. А коя е другата сладурана?

— Фатима Мишел. Мислех, че вече си я виждал.

— И те ли са тук? Струваше ми се, че сега трябва да са в Бейрут.

— Да, пристигнаха от чужбина. Мариям ми каза къде са били, но не ми стана ясно. Никога не съм пътувала по света. Гроквам, че навсякъде е едно и също — хора на тълпи. Ще подържиш ли Аби, докато преоблека Фатима?

Джубал увери кръщелничката си, че е най-хубавото момиченце във вселената, после каза същото на Фатима. И двата пъти беше искрен, бебетата му повярваха. И по времето на президента Рузвелт бе казвал тези думи, винаги от цялата си душа… и му вярваха.

Излезе неохотно от стаята, но първо погали пак Медената кифличка и й направи все същия комплимент. Срещнаха майката на Фатима.

— Шефе, скъпи! — Тя го целуна и го потупа по шкембенцето. — Виждам, че не са те държали гладен.

— Нещо такова. Досега се мляскахме с твоята дъщеричка. Тя е ангелче, Мириам.

— Хубаво детенце, нали? Ще я продадем на черния пазар в Рио.

— Децата не вървят ли по-скъпо в Йемен?

— Смрадльо не е съгласен. Трябва да се отървем от нея, ще има конкурент. — Притисна едната му длан към корема си. — Усещаш ли? Този път направихме момченце. Нямам време да се занимавам с пикли.

— Мариям! — сгълча я Пати. — Що за шегички!

— Извинявай, Пати. За твоето бебе няма да приказвам така. Кака ми Пати е дама и гроква, че аз не съм.

— И аз гроквам, че не си дама, малка фурия такава. Но щом Фатима се продава, ще удвоя и най-голямата сума при наддаването.

— Разбери се с Пати. На мен само ми е позволено да виждам дъщеря си от време на време.

— А и коремът ти май още не е пораснал, можеш да я задържиш засега. Я да ти видя очите… е, може и да си прихванала.

— Съм. Майк грокна най-старателно и каза на Смрадльо, че е направил момченце.

— Че как може Майк да грокне това? Аз дори не съм сигурен, че си бременна.

— Бременна е, Джубал — безпрекословно се намеси Пати.

Мириам го изгледа кротко.

— Джубал, още ли си такъв непоправим скептик? Майк грокна, още докато бяхме в Бейрут. И ни се обади, за да знаем. Смрадльо веднага си взе отпуск от университета. Сега сме тук.

— И с какво се занимавате?

— Пишат речник на марсианския — съобщи Патриша.

— А, няма такова нещо! — смаяно възрази Мириам. — Невъзможно е. Тълковен речник на марсианския език никога не е съществувал, защото самите марсианци не се нуждаят от него. Аз върша чиновническата работа. Пиша каквото съчинят. Смрадльо измисли с помощта на Майк фонетична транскрипция за марсианския — осемдесет и една букви. Преправихме един принтер. Миличък шефе, за нищо не ставам като секретарка. Вече пиша по десетопръстната система на марсиански. Това ще ти попречи ли да ме обичаш? Когато викнеш „Дежурната“, а аз нищо не мога да свърша? Все пак готвя добре… и от надеждни източници знам, че имам и други дарби.

— Ще ти диктувам на марсиански.

— И това ще правиш, когато Майк и Смрадльо те подхванат. Гроквам. Нали, Пати?

— Говориш вярно, братко.

Върнаха се в голямата дневна, Какстън дойде при тях и предложи да отидат на по-тихо място. Поведе Джубал към по-уютен хол.

— Вие май сте заели целия етаж.

— Целия — потвърди Бен. — Четирите най-разкошни апартамента, превърнати в един и недостъпни, освен откъм частната ни площадка за кацане. През фоайето не е много безопасно. Казаха ли ти за кобрите?

— Да.

— Засега не ни трябва много място… но през цялото време се прибира още някой.

— Бен, как ви хрумна идеята да се „криете“ пред очите на всички? Персоналът на хотела ще ви издаде.

— Персоналът не припарва тук. Ти май не знаеше, че хотелът е собственост на Майк?

— Бих казал, че така е още по-лошо.

— Не позна. Освен ако местният глупак начело на полицията има пряк достъп до Дъглас. Майк купи тази недвижимост през четири последователни подставени фирми, а Дъглас не си вре носа в подбудите му да реши нещо. Не че ме мрази, откакто Ос Килгален пое рубриката вместо мен, но не иска да предаде юздите в мои ръце. Формалният собственик е един от тайните членове на Деветия кръг. Сега зае това крило за целия сезон, а управителят дори не попита защо. И той си харесва работата. Чудесно скривалище, докато Майк грокне къде ще отидем.

— Изглежда е предвидил, че ще имате нужда от убежище.

— Убеден съм. Преди две седмици каза да преместим малките съгнездници, само Мариям остана с бебето си, защото имахме нужда от нея. Майк разпръсна и родителите с децата им по различни градове. Мисля, че иска да открие там храмове. И когато настъпи времето, бяхме само десетина. Не се затруднихме изобщо с преместването.

— Но нали едва сте отървали кожите и сте загубили всичките си лични вещи?

— А, не. Спасихме всичко важно — като езиковите записи на Смрадльо и хитроумния принтер на Мариям. Дори ужасяващия ти холопортрет. Майк грабна малко дрехи и пари.

— Майк ли? — учуди се Джубал. — Нали уж е бил арестуван в онзи момент?

— Да, тялото му беше в затвора, свито на кълбо и наглед мъртво. Самият той беше с нас. Разбираш ли?

— Не гроквам.

— Психовръзка. Общо взето, беше в главата на Джил, но всички бяхме в тясна близост през цялото време. Джубал, не мога да ти обясня. Когато бомбата гръмна, той ни прехвърли тук. После се върна да прибере дреболиите. — Джубал се мръщеше и Какстън продължи нетърпеливо: — С телепортация, естествено! Защо е толкова трудно да грокнеш? Ти ми каза да си отворя очите за чудесата. Послушах те и ги видях. Само че не са чудеса, поне не повече от радиото. Ти грокваш ли радиото? Стереовизията? Компютрите?

— Кой, аз? Не.

— И аз. Но бих могъл, ако отделя времето и положа усилията да науча езика на електрониката. Няма нищо странно. Само е сложно. А телепортацията е съвсем лесна, щом научиш езика. Трудното е в самия език.

— Бен, ти можеш ли да телепортираш предмети?

— О, не ни учат на такива неща в детската градина. Смятат ме за дякон само от вежливост, защото съм от „Първопризваните“. Но всъщност съм стигнал до Четвъртия кръг. Едва започвам да овладявам собственото си тяло. Единствена Пати си служи редовно с телепортацията… и не съм сигурен дали някога го прави без подкрепата на Майк. Той твърди, че е способна да се справи сама. Но Пати е прекалено наивна и смирена, за да разгърне вродения си гений, пък и се чувства зависима от Майк. Съвсем излишно. Джубал, ето какво гроквам — Майк не е незаменим. И ти можеше да си Човека от Марс. Или аз. С него е също като с първия човек, открил как да използва огъня. Щом показал на останалите, всеки можел да си служи с огън… или поне достатъчно разсъдливите, които не се изгаряли. Схващаш ли?

— Донякъде гроквам.

— Майк е нашият Прометей… и толкова. Винаги набляга на това. Ти си Бог, аз съм Бог, той е Бог — всичко, което гроква. Майк е човек като нас. Признавам, свръхчовек. Ако някой умствен дребосък бе научил каквото знаят марсианците, можеше наистина да се превърне в нищожно тиранично богче. Майк се е извисил над изкушението. Прометей. Нищо друго.

— Обаче Прометей — изрече провлачено Джубал, — си е платил жестоко за това, че дал огъня на хората.

— Да не мислиш, че на Майк му е леко! Плаща с двадесет и четири часа работа в денонощието, седем дни в седмицата, само за да ни научи как да си играем с кибрита, без да се опърлим. Още преди и аз да дойда, Джил и Пати го накарали да понамали темпото и поне една нощ в седмицата да си отдъхва. — Бен се засмя. — Само че нищо не може да възпре Майк. Този окаян градец е пълен с хазартни свърталища — повечето мошенически, защото са незаконни. И Майк прекарал първата си свободна нощ в обиколки из дупките на комарджиите. Печелил бясно. Опитали се да го оберат, дори да го убият — с гранати, след като биячите се провалили. А той просто си заслужил славата на най-големия късметлия в града. И привлякъл още хора в Храма. Тогава местните сенчести шефове се опитали да не го пускат в заведенията… груба грешка. Картите не се отлепяли една от друга, рулетките чегъртали, на зарове се падали само шестици. Накрая се примирили, но го помолили да отива на друго място, като прибере десетина хиляди. И Майк ги послушал, защото изведнъж станали много вежливи. — Бен помълча и добави по-сериозно: — Ето още една група, която ни мрази. Не са само фостъритите и останалите църкви. Срещу нас са и мафиотите, и приятелите им в градската управа. Мисля, че взрива в Храма беше професионално изпипан. Не ми се вярва, че яките момчета на фостъритите са чак толкова кадърни.

Те разговаряха, а наоколо минаваха хора, събираха се на групи, излизаха. Джубал долови твърде необичайното им състояние — безметежно спокойствие, съчетано с могъщо напрежение. Никой не се вълнуваше, не бързаше… но всеки техен жест издаваше устрем, дори обичайните докосвания и целувки при поздрав. Сякаш движенията им бяха отработени от опитен хореограф.

Тази кротост и това нарастващо напрежение — не, по-скоро предусещане, защото никой не се мусеше — напомниха на Джубал за нещо. За операционна зала? Когато великият хирург работи, няма нито шум, нито безсмислени движения.

Накрая си спомни. Преди много десетилетия, когато в най-ранните си опити да проникнат в космоса хората изстрелваха ракети с химическо гориво, той бе присъствал на един старт, управляван от командния център. Същите тихи гласове, най-разнообразните, но координирани действия… и ликуващото очакване. Да, не се съмняваше вече, че тези хора „очакват пълнота“. Но за какво? Защо бяха толкова щастливи? Храмът, всичко съградено от тях бе разрушено, а се държаха като хлапета на Бъдни вечер.

Когато пристигна, Джубал не забеляза голотата, смутила толкова Бен при първото му отиване в Гнездото. Въпреки пълното уединение от света, май никой не ходеше без дрехи. Но дори не забеляза кога дрехите започнаха да изчезват. Вече се бе влял в уникалната близост на това свое семейство и не го интересуваше кой е облечен, а кой не е.

Направи му впечатление не голо тяло, а най-гъстият, най-прекрасният водопад от черна коса, който бе виждал някога — увенчал млада жена. Тя влезе, каза нещо, прати въздушна целувка на Бен, изгледа съсредоточено Джубал и излезе. Той я проследи с поглед, наслаждавайки се на пищната коса. Чак след минута осъзна, че жената беше облечена само в царственото си величие… после се сети, че не беше първата от неговите братя, които минаха в този вид.

Бен забеляза погледа му.

— Това е Рут. Новата висша жрица. Тя и съпругът й бяха в другия край на страната. Май подготвят откриването на храм. Доволен съм, че се прибраха. Май ще се съберем цялото семейство.

— Великолепна коса. Защо ли не постоя при нас да й се порадвам…

— Защо не я повика?

— А?

— Не се съмнявам, че Рут влезе само за да те зърне. Току-що са пристигнали. Ти не забеляза ли, че всички внимават да не попречат на разговора ни?

— Ами… да.

Джубал се бе напрегнал да отблъсне ненужните прояви на близост. И установи, че вместо да стъпи на стълба, е пропаднал в празно пространство. Отнасяха се с него дружелюбно, но по котешки, а не като досадно куче.

— Ужасно им е любопитно и горят от нетърпение да те видят… и са обзети от страхопочитание.

— Към мен?!

— Нали ти казах миналото лято. Ти си мит, а не човек, по-велик си от самия живот. Майк им втълпи, че си единственият човек, когото той познава, способен „да грокне в пълнота“, без да е научил марсиански. Повечето тук подозират, че разчиташ мисли не по-зле от Майк.

— Божичко, що за щуротии! Надявам се, че ти поне ги разубеди?

— Че кой съм аз, та да се правя на иконоборец? Пък и да имаш тази способност, не би признал пред мен. Дори малко ги плашиш. Все едно, че хапваш дечица на закуска и земята трепери от гръмовния ти рев. Всеки би се стопил от удоволствие, ако го повикаш. Но няма да ти се натрапват. Знаят, че дори Майк се изпъва в стойка „мирно“, когато ти говориш.

Джубал изрази отношението си с една-единствена дума.

— Така си е — съгласи се Бен. — И Майк има недостатъци. Нали ти казах, че е човек. Но ти си светецът-покровител. Това е положението.

— Ох… Е, сега вече влезе някой, когото познавам. Джил! Джил! Погледни ме, мила!

Жената се обърна нерешително.

— Аз съм Доун… но ти благодаря.

Доближи се и Джубал помисли, че ще го целуне. Но тя опря коляно на пода и целуна ръката му. Той веднага се дръпна.

— Я стига, дете! Надигни се и седни при нас. Споделяме водата.

— Да, татко Джубал.

— Какво?! Наричай ме само Джубал и обясни на другите, че не обичам да ме отбягват като прокажен. Сега съм в лоното на семейството си… надявам се.

— Да… Джубал.

— Затова настоявам да ми казвате Джубал и да се отнасяте към мен като към воден брат. Първият, който ми покаже уважението си, ще остане в училище след часовете.

— Добре, Джубал. Вече им предадох.

— Ъ?

— Доун иска да каже — намеси се Бен, — че вероятно е съобщила на Пати, която е обяснила на всички чуващи с мисления си слух. Те пък ще предупредят глуховатите като мен.

— Така е — потвърди Доун, — само че казах на Джил, защото Пати излезе да свърши нещо, което Майкъл поиска. Джубал, видя ли какво показват по стереото? Много е вълнуващо.

— Нищо не видях.

— Доун, за бягството от затвора ли говориш?

— Да, Бен.

— Още не бяхме стигнали до това. Джубал, Майк не се измъкна тихомълком. Направи достатъчно чудеса, за да си глътнат онези езиците. На излизане премахна всяка решетка и врата в окръжния затвор, както и в щатския — наблизо е. Отне и оръжията на полицията. Отчасти да ги разсее, а отчасти защото презира самата идея хората да бъдат затваряни. Гроква голяма злина в това.

— Подхожда му — съгласи се Джубал. — Майк е чувствително момче. Не му е приятно да види някого заключен в килия.

Бен клатеше глава.

— Майк не е кротък като агънце. Изобщо не се притеснява, ако убие. Но той е абсолютен анархист, затова за него затворите са злина. Човек е напълно свободен… и носи цялата отговорност за свободата си. Ти си Бог.

— Е, виждаш ли някакво противоречие в това? Да убиеш човек понякога е неизбежно. Но затвориш ли го, оскърбяваш и неговото достойнство, и своето.

Бен се вторачи в Джубал.

— Майк е прав. Ти грокваш в пълнота… като него. Аз честичко, такова… още се уча. Доун, как реагираха в града?

Тя се кикотеше тихичко.

— Като ядосани оси. Кметът врещи с пяна на уста. Поиска помощ и от щата, и от Федерацията. Пратиха му много бойни коли. Но щом щурмоваците излязат, Майк сваля всичко от тях — не само оръжията, дори и обувките. Щом въздушните коли се опразнят, премахва и тях.

— Гроквам — каза Бен, — че ще остане в транс, докато онези се откажат. Трябва да се оправя с безброй подробности и може да остане откъснат от света незнайно докога.

— Не ми се вярва — замислено промълви Доун. — Аз не бих се справила и с една десета от това. Но гроквам, че Майкъл може да кара и колело по въже през това време.

— Е, не знам, аз още пипам слепешката. — Бен стана. — Сладкото ми дете, понякога вие чудотворците съвсем ме обърквате. Ще отида да хвърля едно око на стереото. — Наведе се да целуне Доун. — А ти забавлявай дъртото ни татенце Джубал. Той си пада по невръстни момиченца.

Какстън излезе, следван от понесла се във въздуха кутия цигари, която го настигна и се пъхна в един джоб.

— Ти ли го направи? — промърмори Джубал. — Или Бен?

— Той. Все си забравя цигарите и го гонят из цялото Гнездо.

— Брей… пипал слепешката, а?

— Бен напредва много по-бързо, отколкото е склонен да признае. Извънредно свят човек.

— Хе-хе. Доун, ти нали си онази Доун Ардънт, която срещнах в Молитвения дом „Фостър“?

— О, ти ме помниш!

Момичето го погледна, сякаш току-що й подари пакетче бонбони.

— Разбира се. Но сега си друга. Изглеждаш ми много по-красива.

— Защото е вярно — каза тя без превземки. — Сбърка ме с Джилиън, но тя е още по-хубава.

— А къде се запиля това дете? Надявах се да я видя веднага.

— Работи. — Доун се съсредоточи. — Но вече й казах и тя идва. Ще трябва да я заместя. Извинявай.

— Бягай, дете.

Тя тъкмо се изправи и доктор Махмуд седна на мястото й. Джубал го изгледа кисело.

— Би могъл да проявиш мъничко любезност и да ми съобщиш, че си се появил в тази страна. Защо трябваше да виждам кръщелничката си с милото съгласие на една змия?

— Ех, Джубал, толкова си припрян!

— Драги мой, когато човек е на моите…

Прекъснаха го две длани, закрили очите му.

— Познай кой е.

— Велзевул?

— Опитай пак.

— Лейди Макбет?

— Топло. Трети опит, после губиш.

— Джилиън, престани и седни до мен.

— Добре, татко — послушно отвърна тя.

— И не изпускай това „татко“ от устата си, освен когато сме вкъщи. Точно казвах, че когато човек е на моите години, неизбежно бърза в някои неща. Всеки изгрев е като скъпоценен камък… защото може и да не дочакаш залеза.

Махмуд се усмихна.

— Джубал, ти да не се заблуждаваш, че ако машинката ти престане да цъка, светът също ще спре?

— Несъмнено, господине — от моята гледна точка. — Мириам се появи безшумно и седна от другата му страна. Джубал я прегърна. — Макар и да не ме мъчи жажда да видя отново грозната ти физиономия… както и малко по-приемливото лице на бившата ми секретарка…

Мириам прошепна:

— Шефе, да не си просиш ритник в корема? Аз съм несравнимо прекрасна. Знам го от непререкаем авторитет.

— Тихо… новите ми кръщелнички са съвсем друга приказка. Понеже не си направихте труда да ми пратите една картичка, можех да се размина с Фатима Мишел. И тогава духът ми щеше да се върне на този свят да ви тормози.

— Да, заедно с Мики — прекъсна го Мириам, — която си размазва варените моркови по косата. Страшна гледка.

— Изразих се в преносен смисъл.

— Но аз не. Много е непохватна.

— Шефе, а защо в преносен смисъл? — тихо попита Джил.

— Моля? Ами защото „дух“ е безсмислена за мен дума. Служа си с нея само образно.

— Не е безсмислена — настоя тя.

— Е, възможно е. Но аз предпочитам да съм в тялото си, когато гледам бебета и им се радвам.

— Джубал, канех се да ти кажа нещо — подхвърли Махмуд. — Не ти предстои да умреш скоро. Майк те грокна. Казва, че имаш още много години пред себе си.

— Отдавна съм си поставил горна граница — трицифреното число.

— Точно кое, шефе? — невинно попита Мириам. — Като на Матусаил^[1] ли?

Той я разтърси за раменете.

— Без неприлични приказки!

— Смрадльо твърди, че жените задължително трябвало да говорят неприлични неща, но да не се чува.

— Твоят съпруг говори вярно. В деня, когато навъртя трите цифри, ще се обезтелеся — или по марсиански, или със собствените си груби похвати. Това не можете да ми отнемете. Да ритнеш камбаната е най-приятният момент в играта.

— Гроквам, че говориш вярно — замислено проточи Джил. — Най-доброто е. Но ти не разчитай да стане скоро. Още нямаш пълнота. Али ти състави хороскоп само преди седмица.

— Хороскоп? Господи! Коя е „Али“? И как е посмяла! Веднага ми я доведете! Да не съм аз, ако не я пратя в по-добрия свят.

— Боя се, че не може, Джубал — намеси се Махмуд. — Тя работи по нашия речник. Говорим за мадам Александра Везан.

Лицето на Джубал грейна доволно.

— Беки? И тя ли е в тази лудница?

— Да, Беки. Наричаме я Али, защото имаме и друга Беки. Не се присмивай на нейните хороскопи. Тя е от Зрящите.

— Дрън-дрън. Смрадльо, и на тебе ти е ясно каква глупост е астрологията.

— Няма спор. Дори Али го съзнава. И повечето астролози са окаяни измамници. Въпреки това Али работи още по-упорито от преди, но с помощта на марсианските астрономия и аритметика, много по-напреднали от нашите. Това е нейният начин да грокне. Може да е чаша вода, кристално кълбо, вътрешностите на пиле. Средствата са без значение. Майк я посъветва да си служи с привичните символи. Важното е, че тя е Зряща.

— По дяволите, Смрадльо, какво означава тази дума?

— Способността да грокнеш повече от вселената, а не само непосредствено заобикалящото те. Майк я има от годините, през които е бил обучаван от марсианците. Али, макар и неука, вече е била наполовина посветена. Няма никакво значение, че е използвала безсмислен символ като астрологията. И в броеницата не е скрит особен смисъл — говоря за мюсюлманската, не критикувам нашите конкуренти. — Махмуд бръкна в джоба си, извади броеница и започна да я премята между пръстите си. — Ако помогне да си върнеш късмета на покер, какво те интересува, че всъщност няма магическа сила?

Джубал погледна броеницата и си позволи един въпрос.

— Ти още ли си от правоверните? Мислех, че си се отдал напълно на църквата на Майк.

Махмуд прибра броеницата.

— И двете.

— Ха, че те са несъвместими!

— Само на пръв поглед. Може да се каже, че аз приех вярата на Мариям, а тя — моята. Любими братко мой Джубал, все още сам раб Божи, покорен на Неговата воля… и въпреки това съм способен да изрека: „Ти си Бог, аз съм Бог, всичко грокващо е Бог“. Пророкът никога не е заявявал, че е последен сред пророците, нито че е изчерпал каквото има да се каже. Да се подчиняваш на Божията воля не означава да си робот, лишен от избор в живота и следователно, неспособен да съгреши. Покорството не изключва — в никакъв случай! — върховната отговорност за начина, по който аз и всеки от нас оформяме вселената. Нам е отредено да я превърнем в райска градина… или да я унищожим. — Махмуд се усмихна. — „При Бог всичко е възможно“, ако ми е позволен този цитат. Има само една Невъзможност. Бог не може да се освободи от самия себе си, не може да се откаже от Своята абсолютна отговорност. Той остава вечно покорен на Своята воля. Не може да прехвърли отговорността — тя е Негова, моя, твоя, на Майк.

Джубал въздъхна.

— Смрадльо, от теология ме боли главата. Къде е Беки? През последните двайсет години съм я виждал само веднъж, а това не е хубаво.

— Ще я видиш. Но сега не може да прекъсне заниманията си. Диктува. Нека ти обясня. Досега прекарвах част от деня в мислена връзка с Майк — броени минути, макар за мен да изглеждат като осемчасов работен ден. После незабавно започвах да диктувам всичко, което изливаше в главата ми. Други хора, научили марсианската фонетика, пренасяха записите на листове. Накрая Мариям ги въвеждаше в компютъра, пускаше ги на специалния си принтер, след това аз или Майк — но времето му е запълнено прекомерно — поправяме грешките.

Сега той гроква, че ще прати мен и Мариям да довършим работата. По-точно, Майк грокна, че ние ще грокнем неизбежността. Затова се старае да имаме записи, траещи цели години, за да ги взема и да им направя фонетична транскрипция. Имаме и купчини негови уроци, които трябва да превърнем в текст, щом подготвим речника.

Принуден съм да предположа, че двамата с Мариям ще си тръгнем скоро, защото колкото и да е зает, Майк промени начина на работа. В осем спални има записващи устройства. Който може, се заема с това — Пати, Джил, аз, Мариям, приятелката ти Али и още някои. Редуваме се в тези стаи. Майк ни потапя в транс, налива езика в мозъците ни — определения, идиоми, идеи. И субективно за нас тези секунди са дълги часове. И веднага диктуваме, докато е още свежо в паметта ни. Но не всеки може да прави това. Произношението трябва да е съвсем точно, нужна е и способност да поддържаш мислената връзка по време на транс, както и да предадеш всичко, без да пропуснеш една дума. Например Сам се справя, но само Господ знае защо говори марсиански с типичен акцент от някой квартал на Бронкс! Не можем да го привлечем, ще се появят безброй грешки за изчистване. И сега Али диктува. Хипнотизирала се е сама, за да изцеди докрай паметта си и ако я прекъснеш, ще забрави, каквото още не е продиктувала.

— Гроквам — съгласи се Джубал, — макар че съм донякъде потресен от представата за Беки Вези, прегърнала марсианското учение. Но защо ли… та тя беше от най-добрите четци на мисли в шоубизнеса. Разгадаваше такива неща, че на баламите им настръхваше кожата. Смрадльо, щом ще се усамотявате на спокойствие, за да си свършите работата, защо не дойдете у дома? В новата пристройка има предостатъчно място.

— Може би. Още сме в очакване.

— Слънце мое — намеси се Мириам, — такова решение ми допада най-много, щом Майк ще ни избута от Гнездото, за да полетим.

— Искаш да кажеш, ако грокнем, че ще напуснем Гнездото.

— Все същото е.

— Говориш вярно, радост за душата ми. Но къде можем да хапнем? Изпитвам съвсем немарсианска припряност. В Гнездото обслужването беше по-добро.

— Нима искаш от Пати да се занимава с ужасния ти речник, да се грижи за удобството на всички, да изпълнява поръчки на Майк и пак да поднася храната, щом ти хрумне, че си гладен? Джубал, Смрадльо никога няма да бъде ръкоположен, защото е роб на стомаха си.

— Такъв съм си. Вие, момичетата, можете да вършите малко от работата на Пати — подхвърли Махмуд.

— Груб намек. Знаеш, че и така правим, каквото ни позволи. Само че Тони почти не пуска друг да припари в кухнята. — Мириам стана. — Джубал, ела да видим какво ще има за ядене. Тони ще се почувства поласкан, ако се отбиеш в кухнята му.

Тони се озъби, но само до мига, когато позна кой е дошъл с Мириам, след това засия от гордост. Похвали се с всички уреди и продукти, но не пропусна да оплюе разгорещено негодниците, унищожили кухнята в Гнездото. А една голяма лъжица продължаваше да разбърква сама сос за спагети.

Не след дълго Джубал вече отказваше да заеме почетното място до дългата маса. Побърза да седне другаде. Пати се настани в единия край, а мястото срещу нея остана свободно… обаче Джубал не можеше да се отърси от впечатлението, че Човека от Марс е там и всички останали го виждат.

Срещу него седеше доктор Нелсън.

Джубал си каза, че щеше да се учуди, ако не го завари тук. Кимна му.

— Здрасти, Свен.

— Здрасти, колега. Споделяме водата.

— Дано не ожадняваш. Какъв си тук? Домашния лекар?

Нелсън поклати глава.

— Тепърва уча медицина.

— Виж ти. И научи ли нещо ново?

— Научих, че медицината е излишна.

— Да беше попитал мен, щях да ти кажа отдавна. Виждал ли си Ван?

— Трябва да пристигне късно вечерта или утре сутринта. Корабът му кацна днес.

— И винаги ли се отбива тук? — разпитваше Джубал.

— Той е задочен студент. Не може да прекарва много време с нас.

— Ще се радвам да го видя. Не се е случвало от година.

Когато Нелсън се обърна към седналата до него Доркас, Джубал се заприказва с мъжа от дясната си страна. Усещаше все същото нарастващо очакване у хората около масата. Не успяваше да го определи точно, защото наглед само участваше в събиране на спокойно, сплотено семейство. Веднъж чаша вода мина през ръцете на всички. Джубал отпи, предаде я на момичето отляво — ококорено и твърде смутено, за да бъбри.

— Поднасям ти вода.

Тя едва успя да измънка:

— Благодаря ти за водата, та… Джубал.

Само това чу от нея. Щом всички вкусиха водата, чашата се върна пред незаетия стол. Бяха останали няколко капки. Чашата се надигна, наклони се, изпразни се и пак се отпусна леко върху покривката. Джубал реши, че е участвал в „Споделяне на водата“ в Срединния храм… вероятно в негова чест, макар и без веселите вакханалии, които трябваше да съпровождат церемонията. Дали защото тук не се чувстваха у дома?

Или са си наложили сдържаност заради него?

Предположението му се видя правдоподобно… и го дразнеше. Уверяваше се, че е доволен, защото нямаше нужда да отхвърля нежелани покани, които не биха му допаднали и преди десетилетия. Въпрос на вкус.

И все пак, дявол да го вземе…

„Да не сте посмели да приказвате за кънки пред бабка. Твърде стара е и няма да е вежливо. Хилда, ти ще предложиш да поиграем домино, защото бабка обожава доминото. Друг път ще отидем на пързалката. Разбрахме ли се, деца?“

Джубал се ядосваше на това снизхождение. По-скоро би се престрашил да отиде на пързалката, ако ще да си потроши костите. Отърва се от тези мисли с помощта на съседа си по маса. Научи, че името му е Сам.

— Само привидно изпаднахме в затруднение — увери го Сам. — Време беше яйцето да се разпука и ние да се разпръснем. Разбира се, винаги ще си имаме неприятности, защото никое общество не би търпяло посегателства срещу самите му основи. А ние застрашаваме устоите — от светостта на притежанието до светостта на брака.

— И със собствеността ли се захванахте?

— Поне каквато е днес. Досега Майк настъпи по мазолите само неколцина хазартни мошеници. Но какво ще стане, когато има хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди хора, за които и банковите хранилища не са недостъпни и единствено самодисциплината ще ги възпира да присвоят каквото пожелаят? Вярно, тя е много по-силна от страха пред закона, но никой банкер не може да грокне това, преди сам да извърви трънливия път на учението… после пък няма да е банкер. Какво ще стане, когато ясновидците знаят предварително движението в курса на всяка акция?

— А ти знаеш ли го?

— Не ме интересува. Но Саул — онзи грамаден евреин, мой братовчед — отдава грокване на това, заедно с Али. Майкъл им внушава да бъдат предпазливи. Никакви големи удари и действат само чрез подставени фирми. Но всеки, овладял учението, може да натрупа колкото си иска пари, от каквото и да било — недвижимост, ценни книжа, конни надбягвания, карти. Непробудените не могат да се мерят с него. Е, парите и собствеността няма да изчезнат. Майкъл казва, че и двете идеи са полезни. Но ще се преобърнат с главата надолу и хората или ще трябва да научат новите правила (по трудния начин, също като нас), или ще отпаднат от играта. Какво ще сполети „Лунар Ентърпрайзис“, ако обичайното транспортно средство между Земята и Луната стане телепортацията?

— Да купувам или да продавам?

— Попитай Саул. Може би ще извлече полза от корпорацията, или ще я докара до фалит. Или ще я остави непокътната още век-два. Но помисли за промените във всяка професия. Как учителката ще заслужи уважението на дете, което знае повече от нея? Какво ще стане с лекарите, ако всички хора са здрави? Неясна е и участта на модната индустрия, щом дрехите станат излишни, а жените позагубят интереса към премените (никога няма да се откажат напълно). Ще остане ли нещо от „проблема с изхранването“, ако просто казваш на плевелите да не растат и събираш реколтата без свръхскъпи комбайни? Всяка професия, за която се сетиш, ще се промени неузнаваемо. Помисли за една подробност, който ще разтърси основите и на брака, и на притежанието. Джубал, известно ли ти е колко се харчи годишно в тази страна за противозачатъчни?

— Имам представа, Сам. Почти милиард само за хапчета… и половината са за безполезни помии.

— А, да, ти си лекар.

— Само любител.

— Е, представяш ли си фармацевтиката, пък и истеричните писъци на моралистите, ако жената забременява по своя воля, неуязвима е за всякакви болести и търси одобрението само на себеподобните си? А отношението й към секса се е променило дотолкова, че го желае по-неудържимо от Клеопатра, но всеки посегнал към нея насилник умира на секундата, ако жената грокне, че е неизбежно? Жени, отърсили се от гузния срам и недостъпни за извратени типове? Дявол го взел, та фармацевтиката ще бъде сред най-дребните жертви. Още кои отрасли, закони, бюрократични вкаменелости, предразсъдъци и глупости ще потънат в забравата?

— Не гроквам в пълнота — призна си Джубал. — Темата не ме засяга лично.

— Само един обичай няма да пострада. Бракът.

— Нима?

— Именно. Но ще бъде пречистен и укрепен. Всъщност ще се превърне в блаженство! Виждаш ли мацето с дългата черна коса?

— Да, вече се порадвах на тази гледка.

— Тя съзнава, че е красиво и остави косата си да порасне с още половин метър, откакто влязохме в църквата. Това е жена ми. Само преди година живеехме като озлобени псета. Тя ме ревнуваше… а аз я пренебрегвах. Знаех, че няма да се разделим без ужасен скандал, нямах смелост и да се реша на нов брак на моите години. Затова кръшках по малко, когато можех. А Рут ме мразеше безмълвно. Понякога й омръзваше да си затваря устата. После приехме учението. — Сам се ухили щастливо. — И се влюбих в жена си. Сега ми е гадже номер едно!

Сам говореше само на Джубал и думите му се сливаха с общия шум. Рут седеше доста далеч, но вдигна глава и каза:

— Джубал, той преувеличава. Класирам се някъде около шесто място.

— Ей, хубавице, не ми бърникай в главата! Това е мъжки разговор. Обърни повече внимание на Лари.

Сам я замери с кифличка, която Рут спря насред полета и му я върна.

— Обръщам внимание на Лари колкото може да понесе… може би по-късно ще измислим още нещо. Джубал, този грубиян не ме остави да довърша. Прекрасно е да съм на шесто място! Защото преди да стъпим в църквата, изобщо не бях в класацията.

— Важното е — тихо подхвана Сам, — че сега сме пълноценни партньори и се научихме на това постепенно, чрез споделянето и сближаването с другите, които се учеха на същото. Накрая в групата се създават и твърди връзки, обикновено между досегашните съпрузи. Понякога не е така, но промяната в отношенията не е болезнена и връзката между „разведените“ си остава доброжелателна — и в леглото, и извън него. Никой нищо не губи, само печелим. Ха, изобщо не е задължително тази близост да е между мъж и жена. Виж ги Джил и Доун — разбират се като пилот и навигатор, фучали поне десет години по всяко рали в света.

— Хъм… представях си ги като съпруги на Майк.

— Или пък на всеки от нас. Същото, което е Майк за групата. Но той е твърде зает за друго освен да споделя духа си с нас. Ако някоя е съпруга на Майк, това е по-скоро Пати, но и тя е толкова затънала в работа, че връзката е почти само духовна. И Майк, и тя доста пропускат, стигне ли се до мачкането на дюшека.

Пати беше в другия край на масата. Усмихна се.

— Миличък, не мисля, че трябва да наваксвам нещо.

Сам обяви горчиво:

— Единственото сбъркано в тая църква е, че човек не може да се наприказва, без да го прекъсват!

Това му навлече сериозен обстрел от всички страни. Връщаше всичко, без да мръдне пръст… докато пълна чиния спагети се лепна на лицето му. Джубал забеляза, че Доркас отправи точния изстрел. За миг Сам приличаше на жертва в тежка катастрофа. В следващата секунда лицето му беше чисто, изчезнаха и петната от сос по ризата на Джубал.

— Тони, не й давай повече. Съсипа храната.

— В кухнята има предостатъчно — небрежно отвърна Тони. — Сам, добре ти стояха спагетите, а и сосът си го бива, нали?

— Да, чудесен е. Вкусих каквото ми влезе в устата. От какво е? Или по-добре да не питам?

— Кълцано ченге — увери го готвачът.

Никой не се разсмя. Джубал се усъмни дали това наистина беше шега. Осъзна, че неговите водни братя се усмихват постоянно, но твърде рядко се кикотят. Все пак сосът едва ли беше от полицай, защото щеше да мирише на свинско, а не на телешко.

Предпочете да смени темата.

— В тази религия най-много ми…

— Религия ли? — учуди се Сам.

— Добре де, нека е църква.

— Да, изпълнява всички функции на една църква, а подобието на теология съвпада с вярата на много религии. Допадна ми, защото бях непоклатим атеист, но сега съм висш свещеник и не ми е ясно какви са убежденията ми.

— Каза, че си евреин.

— При това от род на равини. Затова станах безбожник. А я ме виж сега! Но Саул и съпругата ми Рут са юдеи в религиозния смисъл. Поговори със Саул, той поне не намира никакво противоречие. А когато Рут се освободи от психическите си окови, започна да напредва по-бързо от мен. Стана жрица преди да ме ръкоположат. Но пък тя мисли с половите си жлези, а аз бъхтам с онова между ушите си.

— Учението — промълви Джубал. — Така ми харесва. Вярата, която се опитваха да ми втълпят като малък, не изискваше да се учим на нещо. Само се изповядай и ще намериш спасението в прегръдката на Исус. Някой тъпак, дето не можеше да си преброи овцете, се смяташе за Божи избраник, готов за вечното блаженство, защото е „праведен“. Дори не се налагаше да чете Библията. Но тази църква не приема идеята за „праведниците“…

— Грокваш вярно.

— Значи човек трябва да се учи с желание, при това дълго и упорито. Гроквам, че това заслужава възхищение.

— Всъщност няма друг път — съгласи се Сам. — Без да научиш езика, не можеш да разбереш понятията, нито да усвоиш цялото учение. А то е рог на изобилието — знаеш и как да живееш, без да тъпчеш останалите, и как да се погаждаш с жена си. Разбираш кой си, защо си тук, какво те тласка напред. И осъзнаваш кое е правилно. Но на английски тези думи звучат кухо. На марсиански те представляват цяла система от практични наставления. Споменах ли ти, че бях болен от рак?

— Не.

— И аз не подозирах. Майкъл грокна и ме накара да си направя рентгенови снимки и биопсия, за да се убедя. После се заехме с проблема. Лечение с „вяра“. Чудо. В болницата го нарекоха „спонтанен оздравителен процес“. За мен означава просто, че съм добре.

— Бива си ги по професионалните увъртания — кимна Джубал. — Някой път метастазите изчезват безследно, без да знаем как.

— Аз обаче знам как изчезнаха в моя случай. Вече се учех да владея тялото си. И с помощта на Майк отстраних всичко ненужно. Сега се справям и сам. Исках ли да усетиш как пулсът ми ще изчезне?

— Благодаря, но съм наблюдавал Майк. Нелсън, моят изтъкнат сподвижник в касапския занаят, нямаше сега да е сред нас, ако наистина този самоконтрол имаше нещо общо с вярата. Въпрос на разумна воля. Гроквам.

— Извинявай за обясненията. Всички знаем, че грокваш вярно.

— Е… няма да нарека Майк „лъжец“, защото му липсва дарбата. Но спрямо мен е предубеден.

Сам завъртя глава скептично.

— Говорим си с тебе, откакто седнахме да вечеряме. Исках да се убедя лично, независимо от твърденията на Майк. Ти грокваш. Чудя се до какви ли прозрения ще стигнеш, ако си направиш труда да научиш езика?

— Ще стигна до под кривата круша. Аз съм старец и не вярвам да допринеса с нещо.

— Ще запазя мнението си за себе си. Всички други Първопризвани трябваше да се преборят с езика, за да напреднат. Дори тримата, които останаха при тебе, също се подлагаха на интензивно обучение в транс, когато идваха за малко тук. Всички, но не и ти… а нямаш нужда. Освен ако искаш да избърсваш спагети от лицето си без кърпа, но гроквам, че не те интересува.

— Интересно беше само да гледам отстрани.

Повечето вече бяха излезли без никакви церемонии. Рут застана до двамата.

— Вие тук ли ще си седите цяла нощ? Или да ви изнесем с мръсните съдове?

— Ето какво е да си под чехъл. Ела, Джубал.

Сам поспря да целуне жена си. Отидоха в стаята със стереото.

— Нещо ново?

— Окръжният прокурор — отговори някой, — дръпна дълга реч. Ние сме били виновни за днешните произшествия, но пропусна да си признае, че не му е ясно как сме го направили.

— Горкичкият. Все едно да захапеш крак и да се окаже, че е дървен.

Седнаха в по-тиха стая и Сам продължи:

— Вече ти казах, че беше естествено да ни сполети нещо подобно. Ще става и по-зле, докато влиянието ни нарасне толкова, че поне да ни търпят. Но Майк не бърза. Закриваме Църквата на Всички светове. Това вече стана. После обявяваме Единната вяра. Пак получаваме някой ритник. Отказваме се и изскачаме отново като Храм на Великата пирамида — това ще привлече повечко затлъстели и ограничени жени, но накрая някои от тях няма да са нито дебели, нито глупави. После местните репортери, медицинското дружество, адвокатите и политиканите пак ще почнат да ни хапят по петите. Ами ще основем Братство на водното посвещение някъде. Всеки път ще събираме сплотено ядро от посветени, на които никой не може да навреди. Майк започна преди няма и две години, без да е уверен в себе си и с помощта на само три начинаещи жрици. Сега имаме едно здраво Гнездо… и напреднали поклонници, с които ще се свържем отново след време. Ще настъпи денят, когато ще бъдем твърде силни, за да ни тормозят.

— Възможно е — съгласи се Джубал. — И Исус вдигнал голям шум, пък имал само дванадесет апостоли.

Сам се ухили.

— Такива са еврейчетата. Благодаря, че Го спомена. Той е най-преуспелият от нашите хора. Всички признаваме факта, макар че мнозина сред нас не обичат да говорят за това. Но е бил еврейско момче, което правило добро и аз се гордея с Него. Моля те да обърнеш внимание на подхода му — не е припирал да свърши работата веднага. Първо създал организация и я оставил да се развива. Майк също е търпелив. Това свойство е толкова присъщо на учението, че всъщност не може да се нарече „търпение“. То е като рефлекс. Никога не се препотявай от бързане!

— Винаги е било признак на здрав разум.

— Сега е начинът, по който прилагаме учението. Джубал… гроквам, че си уморен. Би ли искал да се освободиш от умората? Или предпочиташ леглото? Ако не, нашите братя ще те поддържат буден цяла нощ и ще си говорим. Нали знаеш, че почти не спим.

Джубал се прозя.

— Избирам дългото киснене в гореща вана и осем часа почивка. Ще се виждам с братята си и утре, и още много дни.

— Да, още много дни — съгласи се Сам.

Джубал намери стаята си. Веднага влезе и Пати, която веднага пусна водата, оправи завивките, без да ги докосва, премести подноса с напитките до леглото, забърка му една чаша и я остави на нощното шкафче. Джубал й позволи да шета спокойно, защото бе дошла само по татуировки. Знаеше достатъчно за синдрома, събуждащ желанието за подобно разкрасяване и не се съмняваше, че Пати би се обидила, ако не започне да я разпитва.

Не се смущаваше като Бен при първото си идване в Гнездото. И той се съблече, за да установи с кисела гордост, че изобщо не му пукаше, макар че минаха много години, откакто някой го бе виждал гол. Изглежда и за Пати нямаше никакво значение. Тя просто провери температурата на водата във ваната, преди да го пусне вътре.

Остана и му обясни смисъла на всяка картина и в каква последователност да ги разглежда.

Джубал се показа уместно впечатлен, подбра подходящи похвали, оставайки си през цялото време обективен ценител на изкуството. Безмълвно си призна, че по-майсторска работа с игла и мастила не е виждал досега. Неговата японска приятелка би изглеждала до Пати като евтин синтетичен килим до персийски отпреди няколко века.

— Малко са се променили — каза му Пати. — Виж сцената с раждането на светеца — задната стена се е огънала, а леглото прилича повече на операционна маса. Сигурна съм, че на Джордж не му е неприятно. Откакто той се пренесе в небесата, не ме е докосвала игла… и ако има някакво чудо в промените, Джордж непременно се е намесил.

Джубал реши, че Пати е малко смахната, но извънредно симпатична. Предпочиташе хората, на които в нещо им хлопа дъската. Твърде разсъдливите бързо му ставаха скучни. После се поправи — странностите на Пати не засягаха ума й. Сети се да прибере дрехите му в гардероба, без да ги доближи. Тя беше явно доказателство, че всякакви чудаци могат да възприемат учението на Майк. Значи момчето можеше да научи когото и да било.

Усети кога тя е готова да си тръгне и сам й го подсказа, като я помоли да целуне кръщелничките му за лека нощ. Беше забравил.

— Уморих се. Ставам разсеян.

Тя кимна.

— А мен ме чакат за работа по речника. — Наведе се да го целуне — топло, но кратко. — Ще занеса целувката ти на нашите дечица.

— И погали от мен Медената кифличка.

— Разбира се. Тя те гроква, Джубал. Знае, че обичаш змиите.

— Това е добре. Споделяме водата, братко.

— Ти си бог, Джубал.

След миг Пати не беше в банята. Джубал се отпусна във ваната и откри с изненада, че не е изтощен, а костите изобщо не го болят. Да, Пати ободряваше… с преливащото си щастие. За малко му стана неприятно, че се съобразява с навиците си, но после си напомни, че иска да остане какъвто е — опак старец, свикнал да угажда на вкоравените си навици.

Накрая се сапуниса, изми се под душа, дори се избръсна, за да не губи време сутринта. След малко залости вратата и остави включен само лампиона до леглото.

Потърси из стаята нещо за четене и се подразни, че не намери нищо, защото най-много се бе пристрастил към този порок. Отпи две глътки от чашата и угаси осветлението.

Приятният разговор с Пати го освежи толкова, че не беше заспал, когато влезе Доун.

— Кой е там?

— Джубал, аз съм — Доун.

— Дяволите ме взели, забравил съм да заключа. Детенце, веднага излизай… Ей, стани от леглото ми! На тебе говоря!

— Добре, Джубал. Но първо искам да ти кажа нещо.

— Е, какво има?

— Отдавна те обичам, също като Джил.

— Ама че… Стига глупости, бързо си изнеси задничето през онази врата.

— Да, Джубал — смирено отвърна тя. — Все пак те моля да ме изслушаш. Трябва да научиш нещо за жените.

— Не сега. Ще ми обясняваш сутринта.

— Не, сега!

Той въздъхна.

— Говори, но не мърдай повече.

— Любими братко мой, мъжете много държат на женската външност. Затова се опитваме да бъдем красиви, това е добро. Знаеш, че бях стриптизьорка. Радвах се, че мъжете се наслаждават на красотата, която им показвах. Беше добро и за мен, защото знаех, че имат нужда от онова, което можех да им дам. Но жените са различни. Ние искаме да знаем какъв е мъжът. Най-глупавите се питат: „Дали е богат?“, по-нормалните: „Ще се грижи ли за децата ми, ще ги обича ли?“, понякога е само „Добър ли е той?“ Какъвто си ти, Джубал. Красотата, която виждаме у вас, не е онази, която вие виждате. Ти си прекрасен, Джубал.

— В името Божие!!!

— Мисля, че говориш вярно. Ти си Бог и аз съм Бог… и имам нужда от тебе. Поднасям ти вода. Ще искаш ли да я споделим и да се сближим?

— Виж какво, момиченце, ако разбирам правилно какво предлагаш…

— Ти грокваш. Да споделим всичко, което сме. Самите себе си.

— Знаех си. Миличка, ти имаш какво да споделиш, и то много… Но аз… Е, закъсняла си с много години. Повярвай ми, съжалявам до болка. Благодаря ти. От все сърце. Сега излез и остави стареца да се наспи.

— Ще заспиш, когато очакването е пълнота. Джубал… бих могла да ти дам още сили. Но гроквам ясно, че изобщо не е необходимо.

(Проклятие, наистина не беше необходимо!)

— Не, Доун. Още веднъж ти благодаря, скъпа моя.

Тя се наведе над него.

— Само още две-три думи. Джил ми каза да плача, ако започнеш да се инатиш. Искаш ли да те измокря целия? Поне така да споделим водата?

— Джил ще я напляскам!

— Добре, Джубал. Сега започвам да плача.

Доун не издаде нито звук, но топла, тежка капка тупна на гърдите му. После втора, трета… Момичето хълцаше почти безшумно.

Джубал изруга мислено и протегна ръце към нея… Примири се с неизбежното.