Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (32)

Тридесет и втора глава

— Джубал — сериозно каза Какстън, — думичка не бих изтървал за Доун, нищо нямаше да ти кажа, ако не исках да ти обясня защо се тревожа за тях. За всички — за Дюк и Доун, за Джил, за останалите жертви на Майк. Той ги е омагьосал. В твърде силна личност се разви. Наперен, сладкодумен и страшно убедителен. Доун също е убедителна, по свой начин. До сутринта се омаях и си мислех, че всичко е наред. Странно, но весело…

Бен Какстън не знаеше къде се събуди. Беше тъмно. Лежеше на нещо меко, но не беше легло.

Миналата нощ нахлу в паметта му като поток. Последният му спомен беше как лежеше до Доун на пода в Срединния храм и си говореха тихо. Бе го отвела там, потопиха се, споделиха вода, сближиха се…

Трескаво заопипва наоколо. Нищо.

— Доун!

Замъждука слаба светлина.

— Тук съм, Бен.

— Ох, помислих, че си излязла някъде.

— Не исках да те будя. — Той изведнъж се разочарова, че я вижда с церемониалната тога. — Трябва да започна Изгревната служба за непосветени. Джилиън още не се е върнала. Както знаеш, имаше много хора за посвещаване в следващия кръг.

Сега си припомни и какво му бе казала през нощта… как се разстрои въпреки внимателните обяснения… а тя го утешаваше, докато се улови, че е напълно съгласен. И все още не грокваше всичко, но… Джил извършваше ритуали като висша жрица — щастливо задължение, в което Доун бе предложила да я отмени. Бен се питаше защо не съжалява, че Джил отказа.

— Доун, веднага ли трябва да тръгваш?

Надигна се и я обви с ръце.

— Трябва, Бен… миличък Бен.

Тя сякаш се стопи в прегръдката му.

— Незабавно ли?

— Никога — каза Доун тихо, — не бива да бързаме чак толкова.

Тогата вече не ги разделяше. Беше твърде слисан, за да се чуди къде е изчезнала дрехата.

Събуди се втори път и когато стана, „малкото гнездо“ се освети. Протегна се, установи, че се чувства превъзходно, после се огледа за шортите си. Не си спомняше кога ги свали. Несъмнено, не се пъхна с тях в басейна. Вероятно са там някъде… Излезе и намери баня.

След няколко минути беше избръснат, изкъпан и освежен. Надникна в Срединния храм, не намери шортите и реши, че някой ги е окачил в преддверието, където бяха всички дрехи за излизане. Каза си, че не му пука и се засмя сам на себе си, че толкова се чудеше какво да ги прави предната вечер. В Гнездото му трябваха колкото и втора глава на раменете.

Не усещаше и помен от махмурлук, макар да изпи доста с Доун. Тя като че изобщо не се поддаваше на алкохол, затова и той попрекали. Доун… какво съкровище! Дори не се разсърди, когато в по-разгорещен момент я нарече „Джил“. Май се зарадва.

Не завари никого в големия хол. Питаше се кое време е. Не го интересуваше особено, но изведнъж огладня. Тръгна към кухнята, за да потърси нещо.

Един мъж се обърна към него, когато влезе.

— Бен!

— Здрасти, Дюк!

Веднага попадна в мечешка прегръдка.

— Ех, че се радвам да те зърна. Ти си Бог! Как предпочиташ яйцата — бъркани или на очи?

— Ти си Бог. Тебе ли хванаха да готвиш?

— Само ако не успея да се измъкна. Повечето време Тони се занимава с това. Всички помагаме. Дори и Майк, стига Тони да не го спипа, защото е най-некадърният готвач на света.

Дюк продължи да чупи яйца, но Бен се намеси.

— Ти се погрижи за препечените филийки и кафето. Имате ли устърширски сос?

— Каквото се сетиш, Пати го има. Ето го. — Дюк извади шишето и добави: — Надникнах при тебе преди малко, но ти още хъркаше. Откакто дойде, или аз бях зает, или ти.

— Дюк, с какво се занимаваш сега?

— Дякон съм. Някой ден ще ме ръкоположат. Малко бавно загрявам, ама тука е все едно. Уча марсиански… заедно с всички. И се грижа техниката да работи нормално, както при Джубал.

— Сигурно ти помагат цяла тумба техници.

— Бен, изобщо не позна. Почни нищо не пипам. Само да видиш как Майк прочиства задръстен кенеф! Изобщо не се правя на каналджия. От останалите джаджи девет десети са в кухнята, дори не са толкова като при Джубал.

— Нямате ли разни сложни машинарии в храмовете?

— Само за осветлението. Право да ти кажа… — ухили се Дюк, — …най-важната ми работа е да мързелувам. Инспектор съм. По противопожарната охрана.

— А?

— Взех всичките изпити, както си е редно. Имам тапии и за санитарен надзорник, също и по техника на безопасността. Не пускаме външен човек да припари. Ако щат, да идват на службите за непосветени, ама не влизат, ако Майк не позволи.

Наредиха храната по чиниите и се настаниха до масата.

— Бен, ще останеш ли?

— Не мога, Дюк.

— Ами, не можеш. И аз само дойдох на гости… после цял месец се цупих при Джубал, преди да му кажа, че си тръгвам. Все тая. Ще се върнеш. Недей да решаваш преди Споделянето на водата довечера.

— Какво споделяне на водата?

— Доун не ти ли каза?

— Ъ-ъ… май пропусна.

— Май трябваше да оставя на Майк обясненията. Или не — хората ще приказват за това цял ден. Споделяш ли водата, ти грокваш. Ти си от Първопризваните.

— „Първопризвани“ ли? И Доун спомена нещо подобно.

— Онези, които станахме водни братя на Майк, преди да научим марсиански. Другите не се случва често да споделят вода и да се сближават, преди да влязат в Осмия кръг… а дотогава мозъците им вече работят на марсиански. Ами че някои от тях го знаят по-добре от мене! Нищо не е забранено — можеш да споделиш вода и с някой извън Осмия кръг. По дяволите, нищо не ми пречи да сваля някое маце в бара, да споделим вода, да я замъкна в леглото, а чак после да я заведа в Храма. Ама няма да го направя. Ей това е важното — не ми се иска. Бен, сега ще се престоря на пророк. Лягал си с някои страхотни парчета…

— Е, случвало се е.

— Остави тия преструвки. Знам те аз. Само че повече няма да ти хрумне да го правиш с някоя, ако не сте водни братя.

— Да бе…

— Хайде след година ти да ми кажеш. Случва се Майк да реши, че някой е готов, преди да стигне Седмия кръг. Предложи на една двойка вода, още като бяха в Третия кръг — той вече е проповедник, а тя жрица… Сам и Рут се казват.

— Не се запознахме.

— Ще се видите. Но само Майк познава безпогрешно. Рядко става Доун или Пати да набележат някой… но не преди Третия кръг, пък и винаги питат Майк. Е, не че са длъжни. Все едно, с Осмия кръг се започва споделянето на водата и сближаването. Щом минат в Деветия — в самото Гнездо — тогава е церемонията, на която викаме „Споделяне на водата“, макар да го правим по цял ден. Гнездото се събира и новият брат става завинаги част от нас. Ти вече си станал… но не сме ти правили церемонията, затова тая вечер отложихме всичко да те поздравим. И за мене го направиха. Бен, това си е най-хубавата тръпка на света.

— Дюк, пак не разбрах.

— Как да ти кажа… много неща са събрани в едно. Бил ли си някога на истинско хавайско „луау“, дето ченгетата все ги налитат и завършват с по някой развод?

— Ами… да, бил съм.

— Братко, бил си на пикник от неделното училище! Но това изобщо не е всичко. Женил ли си се?

— Не съм.

— Вече си женен. Утре сутринта няма да се съмняваш. — Дюк се замисли щастливо. — Бен, аз бях женен преди. Отначало тръгна чудесно, после стана ад. А сега ми харесва през цялото време. Направо съм се побъркал! Не ти разправям само колко е приятно да си лягаш с цял орляк страхотни мацки. Всички братя си ги обичам — и мъжете, и жените. Виж я Пати, като майчица ни е. Не ми се вярва някой мъж да няма нужда от такива грижи. Все се сещам за Джубал, щом я видя… а оня опак старец най-добре да идва бързичко тука! Исках да ти кажа, че не е само защото Пати е такава жена. О, не че ми липсват хормони, като я гледам…

— На кой му липсват хормони? — прекъсна го звучен контраалт.

— Не и на мене, кръшна еврейска развратнице! Бебчо, ела да целунеш своя брат Бен.

— Може да съм развратна, но и веднъж не съм взела пари за това — отвърна жената, която ги доближи с плавни стъпки. — Започнах да се раздавам, преди да ми обяснят, че се плащало. — Целуна Бен старателно и устремено. — Ти си Бог, братко.

— Ти си Бог. Споделяме водата.

— Дано не ожадняваш. И не слушай Дюк. Както се държи, трябва да е роден в колба, а не от майка.

Целуна Дюк още по-бавно и страстно, докато той я потупваше отзад. Жената беше ниска, закръглена, мургава и имаше синьо-черна грива, падаща до кръста й.

— Дюк, да си виждал онзи домашен журнал, откакто стана? — Отне му вилицата и започна да яде от неговата чиния. — Ох, че е вкусно! Не си ги пържил ти.

— Бен се постара. А защо ми е на мене някакъв домашен журнал?

— Бен, защо не забъркаш още трийсетина яйца, ще ги приготвя на почивки. Миличък, вътре имаше нещо, което исках да покажа на Пати.

— Добре, веднага започвам — съгласи се Бен.

— А, без никакви щури идеи да обзавеждате наново тая бърлога! — възмути се Дюк. — И ми остави малко от яйцата! Мъжете не могат да карат само на въздух!

— Стига, Дюки, укроти се. Споделената вода се умножава. Бен, неговото мрънкане нищо не означава — има ли жени колкото за двама и плюскане за трима, той е истинско агънце. — Започна да храни Дюк. — Стига си се мръщил, братко. Ще ти приготвя втора закуска. Или за тебе ще е третата?

— Още не съм си изял първата. Рут, тъкмо разправях на Бен как ти и Сам скочихте направо в Деветия кръг. Нещо го мъчи за Споделянето на водата довечера.

Тя обра последните остатъци в чинията и се зае да готви.

— Дюк, ще ти пратя нещо по-добро от въздух, но сега си изпий кафето и припкай по задачите. Бен, и аз се тревожех, но ти не бива за нищо да се безпокоиш. Майк не допуска грешки. Мястото ти е тук, иначе нямаше да си с нас сега. Ще останеш ли?

— Не мога… Готова ли си за първата порция?

— Сипвай ги в тигана. Ще се върнеш. И някой ден ще останеш. А за нас Дюк е прав — двамата със Сам направо хвръкнахме нагоре. Стана твърде бързо за една поостаряла, ограничена и порядъчна домакиня.

— Поостаряла ли?

— Бен, едно от предимствата на учението е, че щом ти прочисти душата, тялото също се стяга. Това го знаят и „християнските учени“. Забеляза ли някакви лекарства наоколо?

— Никакви.

— Защото ги няма. С колко хора се целуна тук?

— С няколко.

— Като жрица целувам повече от „няколко“. Досега не съм чула кихавица в Гнездото. А бях от ония скимтящи същества, които все не са добре и все се оплакват от „женските си болежки“. — Тя се засмя. — Едва сега съм истинска жена, но отслабнах с десет килограма, смъкнах незнайно колко години от себе си и от нищо не се оплаквам. Харесва ми да се чувствам жена. Да си послужа с комплимента на Дюк — „еврейска развратница“ и наистина съм по-кръшна. Когато обучавам, седя в поза „лотос“, а доскоро не знаех ще мога ли да взема нещо от пода.

Наистина стана бързо. Сам беше професор, специалист по източни езици. Започна да идва, защото само така можеше да научи марсиански. Съвсем делово се беше настроил, църквата не го интересуваше. И аз се влачех подир него да го наглеждам. Бях по-ревнива дори от средната жена навън. Стигнахме до Третия кръг, Сам учеше бързо, аз също напъвах упорито, защото не исках да изостана и да го изгубя от поглед. После „бум“ — чудото. Започнахме да мислим по малко на марсиански, Майкъл усети, една вечер ни помоли да останем след службата… споделихме вода с него и Джилиън. След това си повтарях, че в мен е събрано най-лошото, което винаги съм презирала в другите жени, презирах и съпруга си, че ми позволи, мразех го и за онова, което той направи. Гризях се на английски, а най-лошите части бяха на иврит. Плачех, стенех и досаждах ужасно на Сам… и изгарях от нетърпение пак да споделя водата и да се сближа.

Нататък потръгна по-лесно, но не беше съвсем безоблачно, защото минавахме през кръговете възможно най-бързо. Майкъл знаеше, че се нуждаем от помощ и искаше да ни прибере в безопасността на Гнездото. Когато настъпи времето за нашето Споделяне на водата, още не можех да се овладея, без да ми помогнат. Исках да вляза в Гнездото, но съвсем не бях уверена, че ще мога да се слея с още седем човека. Уплаших се до смърт. Когато идвахме насам, едва не се примолих на Сам да се откажем. — Гледаше го сериозно, но лъчезарно — пищен ангел с голяма лъжица в едната ръка. — Влязохме в Срединния храм и тогите ни изчезнаха… а другите бяха в басейна, викаха ни при себе си на марсиански, да споделим водата на живота. Препънах се, пльоснах с главата напред… и оттогава не съм излизала.

Нито ми се иска. Не се наежвай, Бен, ще научиш езика, ще схванеш учението, а през цялото време ще ти помагаме с обич. Ти само скочи в басейна довечера. Аз ще протегна ръце да те поема. И всички останали, за да те приветстваме у дома. Занеси това на Дюк, кажи му, че е прасе, но от най-чаровните. Вземи и тази чиния за себе си… о, разбира се, че можеш да изядеш всичко това! Целуни ме и бягай. Рут има доста работа.

Бен я целуна, предаде чинията и посланието. Откри наглед заспалата Джил на един диван. Седна наблизо да й се порадва. Съзнаваше, че Джил и Доун си приличат повече, отколкото бе готов да признае. Джил нямаше никакви разлики в тена по тялото, точно като Доун. Телата им наистина бяха еднакви, дори лицата им трудно се различаваха.

Преглътна, вдигна очи от чинията и видя усмивката й.

— Ти си Бог, любими… а как ухае това в ръцете ти!

— Чудесно изглеждаш. Не исках да те събудя. — Премести се до нея и пъхна пълна вилица в устата й. — Аз съм майсторът, но с помощта на Рут.

— Бива си ви. Не си ме събудил. Само се излежавах и те чаках. Не съм спала цяла нощ.

— Изобщо?

— Дори не мигнах. Но съм си добре. Само съм гладна. Това беше намек…

Бен започна да я храни, а Джил не помръдваше.

— Ти поспа ли? — попита го след време.

— Е, събра ми се малко сън.

— А на Доун колко й се събра? Два часа?

— О, повечко беше все пак.

— Значи и тя е добре. Два часа вече ни стигат, колкото осем преди. Знаех колко хубава нощ ви очаква, но се безпокоях дали Доун ще има време да си почине.

— Да, нощта беше хубава — призна Бен, — макар да се учудих малко, че… ми я натика в ръцете.

— Бил си направо потресен. Познавам те, Бен. Изкуших се аз да остана през нощта с тебе — толкова ми се искаше, скъпи! Но ти дойде целия ръбат и ъгловат от ревност. Мисля, че ти е минало. Познах ли?

— Така ми се струва.

— Ти си Бог. И аз имах чудна нощ. Не се притеснявах за тебе, защото знаех, че си в добри ръце. Най-добрите, не мога и да се меря с нея.

— Не е вярно, Джил!

— Тъй ли? Гроквам, че още има малко грапавинки в тебе, но ще те пречистим. — Тя се надигна да седне, погали го по бузата и каза сериозно: — И то преди вечерта. Защото най-много за тебе, от всичките ми любими братя, искам Споделянето на водата да е съвършено.

— Ами… — запъна се Бен и млъкна.

— Сега е очакване — каза Джил, протегна ръка към края на дивана и Какстън би се заклел, че кутия цигари скочи в ръката й.

С удоволствие смени темата.

— И ти си понаучила фокуси.

— Нищо особено — засмя се Джил. — „Аз съм само едно яйце“, както повтаряше моят учител.

— Как го направи?

— Подсвирнах им на марсиански. Първо грокваш нещо, после грокваш какво искаш от… Майк! — размаха ръка тя. — Тук сме, мили!

— Идвам. — Човека от Марс се запъти право към Бен, хвана го за раменете и го изправи. — Я да те погледна! Ей, че ти се радвам!

— И аз се радвам да те видя. И да съм тук.

— Какви приказки чувам? Щял си да останеш само три дни?!

— Майк, аз работя.

— Ще видим това. Всички момичета много се вълнуват за довечера. Защо ли не затворим портите днес… и без това нищо не могат да свършат.

— Пат промени графика — каза му Джил. — Доун, Рут и Сам ще поемат каквото трябва. Ти си свободен целия ден.

— Чудесна новина!

Майк седна, сложи главата на Джил в скута си, придърпа Бен към себе си, прегърна го и въздъхна. Още носеше изискания бял костюм, с който Какстън го видя вечерта.

— Бен, не се захващай с проповеди. Ден и нощ тичам от една работа към друга, а внушавам на хората да не бързат никога. Заедно с Джил и Джубал, ти си от хората, на които дължа най-много на тази планета, но чак сега мога да те поздравя. Как си? Изглеждаш ми бодър и жизнен. Доун казва, че нямало никакво съмнение.

Бен усети прилив на топлина в бузите си.

— Добре съм.

— Радвам се. Довечера хищници ще дебнат на воля. Ще гроквам отблизо и ще те подкрепям. Накрая ще си още по-свеж, нали, Малко братче?

— Да — потвърди Джил. — Бен, Майк може да ти даде и физически сили, не само да те подкрепи духом. И аз успявам по малко. Но Майк го прави както трябва.

— Джил има дарба — възрази Майк и я погали. — Малкото братче е опора за всички ни. За снощи това важеше особено. — Усмихна й се и запя:

„Не ще намериш като Джил

момиче друго по света.

Когато всички се отказват,

отново ще поиска тя.“

— …не е ли вярно, Малко братче?

— Измислици! — възкликна явно доволната Джил и притисна ръката му към тялото си. — Доун е същата като мен и никак не й липсва желание.

— Но сега Доун е долу и отсява зърното от плявата. Заета е, а ти не си. Много важна разлика, нали, Бен?

— Може би…

Какстън се смущаваше от поведението им дори в това отличаващо се със свободомислие място. Би предпочел да престанат да се натискат или поне да му дадат повод да се махне.

Майк продължаваше да гали Джил, другата му ръка беше около кръста на Бен. Изрече почти тържествено:

— Нощ като тази — да помогнем на цяла група да премине в Осмия кръг — много ме възбужда. Нека ти кажа нещо от уроците за Шестия. Ние хората имаме онова, за което предишната ми раса дори не е мечтала. Длъжен съм да ти обясня колко ценно е то… защото аз знам какво е да го нямаш. Благословията да сме мъже и жени. И Той ги създаде Мъж и Жена — най-великото съкровище, сътворено от нас, Които-Сме-Бог. Джил?…

— Говориш вярно, Майк. Бен знае, че това е Истина. Скъпи, ще съчиниш ли песничка и за Доун?

— Добре.

„Че пламенна е чудната ни Доун,

Бен грокна с поглед пръв.

Тя рокли си купува всеки ден,

но към бикини няма стръв.“

Джил се кискаше.

— Тя чу ли те?

— Да, нададе мислен вой като футболен запалянко от Бронкс… заедно с целувка за Бен. Ей, никой ли няма в кухнята? Току-що се сетих, че от два дни не съм ял. Или от години.

— Май че Рут беше там — каза Бен и се опита да стане.

Ръката на Майк не го пусна.

— Дюк! Виж дали някой ще ми изпече стотина питки. Ще пийна и десетина литра кленов сироп.

— Ей сега — отвърна Дюк. — Аз ще ти ги направя.

— Не съм чак толкова гладен! Намери Тони или Рут. — Майк придърпа Бен по-наблизо. — Гроквам, че не си съвсем щастлив?

— А? Нищо ми няма.

Майк се взря в очите му.

— Бен, как ми се иска вече да беше научил езика. Усещам напрежението в тебе, но не разбирам мислите ти.

— Майк… — обади се Джил.

Човека от Марс я погледна и пак се обърна към Бен.

— Джил току-що сподели с мен тревогите ти — каза бавно. — Това никога не съм могъл да грокна в пълнота. — В очите му се мярна съмнение, замълча, както в първите дни, за да намери думи. — Гроквам, че не можем да извършим Споделянето на вода довечера. Ще има очакване. — Майк поклати глава. — Съжалявам. Но очакването ще е пълнота.

Джил седна рязко.

— Не, Майк! Не бива да оставим Бен да си тръгне така. Не и Бен!

— Не гроквам, Малко братче — неохотно промълви Човека от Марс. Дългото мълчание беше по-наситено с вълнение от всякакви думи. Накрая той колебливо попита Джил: — Вярно ли говориш?

— Ще видиш!

Джил стана, премести се от другата страна на Бен и го прегърна.

— Целуни ме и стига си се ял отвътре.

Не изчака да я послуша, а сама го целуна. Бен забрави всичко и се унесе в топлото сияние на възбудата. Ръката се пристегна около кръста му и Майк каза тихо:

— Ние грокваме близост. Сега ли, Джил?

— Сега! Тук, незабавно… Ох, да Споделим водата, любими мои!

Бен се извърна и стъписваща гледка го изтръгна от блаженството. Незнайно как Човека от Марс се бе освободил от всичките си дрехи.