Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (22)

Двадесет и втора глава

В едно от разклоненията на спирална галактика, близо до светилото, наричано от някои „Слънце“, друга небесно тяло се превърна в нова звезда. Величието на нейния взрив щеше да бъде видяно на Марс след три изпълнени (729) години, тоест 1370 земни години. Старите за миг отбелязаха събитието като полезно за обучението на младежта, но без да се откъсват от вълнуващото обсъждане на естетическите проблеми за новия епос, изтъкан около гибелта на Петата планета.

Макар и да забелязаха все пак отпътуването на „Защитник“, не се занимаха с него. Само наглеждаха странния съгнездник, изпратен с кораба, защото предстоеше очакване, преди грокването на резултата да бъде плодоносно. Останалите на Марс човеци се бореха със смъртоносната за тях околна среда, която все пак не беше толкова трудна за овладяване като природата в Свободната държава Антарктида. Един се обезтелеси от болест, наричана понякога „носталгия“. Старите обгърнаха наранения дух, после го изпратиха където му беше мястото, за да бъде излекуван напълно. Иначе не се намесваха в делата на земяните.

На Земята избухналата звезда не бе забелязана, защото по онова време астрономите още бяха ограничени в изследванията си от скоростта на светлината. Човека от Марс не остана дълго на челно място в новините. Лидерът на малцинството във федералния Сенат призова за „новаторски подход“ към проблемите на населението и недохранването в югоизточна Азия, като се започне с увеличаване на помощите за семейства с повече от пет деца. Госпожа Б. С. Сучек заведе дело срещу града-окръг Лос Анджилис за смъртта на любимия й пудел Пидъл по време на петдневния му карантинен престой в общинския кучкарник. Синтия Дъчес обяви, че възнамерява да има Идеалното дете с помощта на научно подбран донор на сперма и не по-малко съвършена майка под наем, веднага щом специалистите изчислят подходящия миг на зачеване, за да бъде чедото й истински гений и в музиката, и в изящните изкуства, и в държавното управление. Освен това щяла (с помощта на хормонални препарати) сама да кърми детенцето си. Позволи (по-точно настоя) на фотографите и операторите да я снимат, за да докаже, че е подходящо надарена за целта.

Архиепископ Дигби я заклейми като „вавилонска блудница“ и забрани на фостъритите да приемат поръчката като донори или майки под наем. В новинарските емисии бе цитирано изявлението на Агнес Дъглас: „Макар да не познавам госпожица Дъчес, не мога да не й се възхищавам. Нейната смелост трябва да бъде пример за всички майки по света.“

Джубал Харшо видя една от снимките на бъдещата майка и я закачи на стената в кухнята, откъдето скоро изчезна и той си позволи доволен кикот.

Но през тази седмица нямаше много поводи да се разведри. Светът продължаваше да му досажда. Репортерите скоро оставиха Майк на мира, но не и хиляди други хора. Джубал се постара да му осигури спокойствие. Щурмоваци от специалните служби обикаляха отвън имението, а една от бойните им въздушни коли кръжеше горе и отпъждаше всеки натрапник. Но Харшо се дразнеше и от присъствието на пазачите.

Видеофонът бе свързан към посредническа фирма, на която бе даден и съвсем кратък списък на хората, чиито обаждания са желани.

Но пощата винаги си пробива път до целта.

Харшо каза на Джил, че е време Майк да порасне. Да започне, като сам пресява писмата, предназначени за него. Тя да му помага.

— Не занимавай и мен с това. Получавам предостатъчно боклуци.

Не можа да остане настрани. Лавината не беше по силите на Джил.

Самото отсяване на ненужното се оказа тежка грижа. Джубал се обади на началника на местната поща, но напразно. После потърси Брадли и му „подсказа“, че пратките за Човека от Марс е добре да бъдат сортирани предварително. Оттогава пристигаха в чували — първа, втора, трета, четвърта класа, а каквото беше за другите в имението, се побираше в отделна торба. С пратките втора и трета класа първо подобриха топлоизолацията на една от избите, после Джубал нареди на Дюк да запълва околните дълбоки дерета.

Четвъртата класа им причини малко главоболия. Един от колетите избухна в местната поща и потроши табелата „За записи — на съседното гише“. За късмет началникът бе излязъл да пийне кафе, а помощничката му — възрастна дама с болни бъбреци — тъкмо се бе отбила в тоалетната. Джубал се замисли дали да не наеме специалисти по обезвреждането на бомби.

Не се наложи. Майк забелязваше „злината“ в пакетите, без да ги отваря. Вече им оставяха чувалите с четвърта класа пред портата. Майк ги преглеждаше от разстояние и махаше в небитието всичко опасно. Лари докарваше останалото в къщата.

Човека от Марс отваряше с удоволствие пакетите, макар че съдържанието им почти никога не будеше интерес у него. Всичко, което никой не си подбираше, попадаше пак в деретата. Например храната. Джубал не беше сигурен дали усетът на момчето за „злина“ важи и за отровите. Майк бе изпил смъртоносен фотографски разтвор, оставен от Дюк в хладилника, после отбеляза, че май не харесал вкуса на този „студен чай“.

Джубал обясни на Джил, че няма нищо против избрани неща да бъдат запазени, стига: а/ да не се плаща за тях; б/ да не се благодари на подателите; в/ да не се връщат, независимо от молбите в съпровождащите писма. Той изтъкна, че нежеланите подаръци и без това са опит да бъде използван Човека от Марс за търговска изгода, така че не заслужават никаква признателност.

Направи изключение за животинките, но все пак посъветва Джил да ги връща, освен ако гарантира, че някой ще се грижи за тях и няма да падат в басейна.

Но най-голямо главоболие беше пощата първа класа. След като прегледа петдесетина килограма, Джубал я разпредели на категории:

А. Молби — в дерето.

Б. Заплахи — към дело, без отговор. При второ писмо от същия подател — да се предават на специалните служби.

В. „Делови“ предложения — да се препращат на Дъглас.

Г. Щуротии — по-пикантното остава за общо забавление; останалото — в дерето.

Д. Приятелски писма — за отговор в случай, че има приложен плик с марки и адрес. Но текстът да е стандартен, а подписът — на Джил. (Джубал напомни, че всичко, написано от Майк, е вече ценност за колекционери, при това би предизвикало нов потоп от никому ненужни хартии.)

Е. Мръснишки писма — да се предават на Джубал. (Той се обзаложи със самия себе си, че няма да открие и следа от оригиналност.) После — в дерето.

Ж. Предложения за брак или нещо не толкова обвързващо — към дело.

З. Писма от научни и образователни институции — като Д. Последва ли второ, Джил да обясни, че Човека от Марс няма излишно време. Ако грубият отговор не е особено подходящ, да прехвърли случая на Джубал.

И. Писма от хора, които познават Майк — например екипажа на „Защитник“, президента на Щатите и така нататък. Майк да отговаря както намери за добре. Добре ще е да се упражнява в съчинителство и още по-добре — да усвоява тънкостите в човешките отношения. (Ако има нужда от съвет, нека пита.)

Вече се налагаше Джил да отговаря съвсем рядко, а Майк — по изключение. Тя установи, че успява да се справи с пощата, ако отделя по един час дневно. Първите четири категории още се получаваха в изобилие. Категория Ж беше извънредно внушителна веднага след прякото излъчване на конференцията в Двореца, но после започна да клони към нула. Джубал предупреди Джил, че макар Майк да отговаря само на познатите си, всичко отправено лично до него не засяга никой друг.

На третата сутрин след създаването на системата Джил отиде при Харшо с писмо от категория Ж. Дамите (а и някои раздвоени в наклонностите си господа), запълващи тази категория, почти винаги прилагаха и свои снимки. Някои не оставяха никаква храна за въображението.

Снимката в това писмо не изискваше от въображението обичайните усилия, а направо нови висоти.

— Шефе, погледни! Нали ти казах какво ще стане!

Джубал прочете ръкописния текст.

— Да, тя определено знае какво иска. А Майк какво каза?

— Не съм му давала писмото.

Джубал се взря и в снимката.

— В моята младост наричахме такива жени „маце-убиец“. Няма съмнение за половата й принадлежност, нито за акробатичните й способности. Но защо я показваш на мен? Виждал съм и по-хубави.

— А какво да правя? Писмото е достатъчно гадно… Но тази отвратителна снимка! Да я скъсам ли?

— Какво пишеше на плика?

— Само нашия и нейния адрес.

— И как е адресирано?

— „Господин Валънтайн Майкъл Смит, Човека от…“

— Охо! Значи не е за тебе.

— Естествено…

— Я да си изясним нещо. Нито си му майка, нито гувернантка. Ако Майк иска да чете всичко, негова си работа.

— Да, чете повечето реклами. Но не искам да гледа мръсотии! Той е толкова невинен.

— Тъй ли било? А колко човека уби досега?

Джил само го погледна нещастно и Джубал продължи:

— Щом искаш да му помогнеш, съсредоточи се в едно — внуши му, че на убийствата се гледа с крайно неодобрение в нашето общество. Иначе доста ще се набива в очи, като тръгне по широкия свят.

— Ами, май не е проявил желание да „тръгва по широкия свят“.

— Ще го изхвърля от гнездото, още щом се научи да лети. Няма да му дам възможност да си остане слабоумно детенце. Първо, защото не мога… Той ще ме надживее с незнайно колко години. Но ти си права — Майк е невинен. Сестра Бордмън, ти чувала ли си за онази стерилна лаборатория в университета „Нотр Дам“?

— Доста неща четох за нея.

— Най-здравите животни в целия свят… но не могат да напуснат лабораторията. Дете мое, Майк трябва да свикне с „мръсотиите“ и да придобие устойчивост срещу тях. Някой ден ще срещне духовните сестри на мацето, пратило това писмо, при това стотици от тях. Дявол ме взел, та с неговата слава и външност може да прекара живота си в прескачане от легло на легло! Нито ти, нито аз можем да предотвратим това. Майк ще реши. А и не бих искал, колкото и глупав да е такъв живот — все същите упражнения отново и отново. Ти какво ще кажеш?

— Аз… — изчерви се Джил.

— Е, за тебе може и да не са толкова еднообразни. Все едно, не е моя работа. Но ако не искаш Майк да загуби ума и дума заради първите сто жени, които успеят да останат с него насаме, не рови в личната му поща. Подобни писма може и да му внушат малко предпазливост. Връщай ги в чувала, отговаряй на въпросите му и опитай да не се изчервяваш.

— Шефе, вбесяваш ме, когато говориш логично!

— Това не е най-изящният начин да ме обориш.

— След като Майк види тази снимка, ще я накъсам на парченца!

— А, недей!

— Какво? Ти ли я искаш?

— Да ме пази Господ! Но Дюк събира подобни снимки. Ако Майк не я запази, дай я на Дюк.

— Нима Дюк трупа такива боклуци? А наглед е толкова мил.

— Такъв си е.

— Но… нищо не разбирам.

— И цял ден да ти обяснявам — въздъхна Джубал, — пак няма да разбереш. Мила моя, в секса има някои особености, които единият пол няма как да изтълкува на другия. Понякога грокването по интуиция помага да прескочиш тази пропаст. Но думите са безполезни. Просто ми повярвай — Дюк е идеалният рицар… и ще хареса снимката.

— Няма лично да му я дам. Кой знае какво ще си помисли.

— Глезла. Има ли нещо зашеметяващо в пощата?

— Няма. Обичайния набор от молби Майк да вложи пари в едно или друго, или пък да разреши да използват името му. Някакъв тип иска монопол, без да плаща отчисления първите пет години. Отгоре на всичко Майк трябвало да го финансира.

— Възхищавам се на откровените кожодери. Пиши му, че Майк и без това трябва да има разходи, за да си смъкне данъците.

— Шефе, ти сериозно ли говориш?

— Не. Този крадец ще ни се изтърси с цялото си семейство. Но ти ми подсказа идея за разказ. Дежурната!

Майк прояви интерес към „отвратителната“ снимка. Грокваше (на теория) какво символизираха писмото и снимката, затова се запозна с тях, като изпитваше удоволствието, с което разглеждаше пеперуди. За него и пеперудите, и жените бяха особено любопитни. Всъщност целият свят на грокването беше вълшебен и Майк искаше да пие до дъно, за да стигне собственото му грокване до съвършенство.

Разбираше механичните и биологичните процеси, които му предлагаха в тези писма, но се чудеше защо ли непознатите искаха помощта му в оплождането на яйцата. Майк знаеше (без да гроква), че тези хора са превърнали необходимостта в ритуал, подобен на сближаването във водната церемония. Гореше от желание да грокне.

Но не бързаше, защото не грокваше „бързането“. Имаше верен усет за времето — според марсианското схващане. Времето е очакване. Забеляза, че човешките му братя не притежават тази способност и често са принудени да очакват доста по-бързо от марсианците. Не ги винеше за тази им непохватност. Научи се също да очаква по-бързо, за да се приспособи към недостатъка им. Понякога ускоряваше очакването толкова успешно, че погледнат отстрани, се движеше светкавично.

Прие наставлението от Джил, че не бива да отговаря на тези братски предложения, но само като очакване. Може би след век ще настъпи подходящият момент. Сега не беше време за това — неговият брат Джил говореше вярно.

Майк се съгласи да даде снимката на Дюк. Все едно, щеше да го направи — вече бе разгледал колекцията му и се опита да грокне защо Дюк възклицаваше: „Тая не е нищо особено в муцунката, но виж ги тия крака… ох, братко!“ Харесваше му да бъде наричан „братко“ от своите близки хора, но краката си бяха крака. Марсианците имаха три, а хората — два. Майк си напомни, че неговата човешка раса просто си е такава.

А лицата… Джубал имаше най-прекрасното лице, което Майк бе виждал някога — отличаваше го безпогрешно от другите… Жените в колекцията на Дюк почти нямаха свои лица. Всички млади жени бяха еднакви. И можеше ли да бъде иначе?

Никога не се затрудняваше да познае Джил. Тя беше първата жена, която срещна, а и първият му воден брат сред човеците от женски пол. Майк познаваше всяко пора на носа й, всяка зараждаща се бръчица по кожата й и ги възхваляваше в щастлив размисъл. Но макар сега да познаваше лицата на Ан, Доркас и Мириам, отначало не беше така. Майк ги различаваше по ръст и тен на кожата, също и по гласовете, защото нямаше двама човека с еднакви гласове. Когато се случваше (твърде рядко) и трите да са млъкнали едновременно, беше добре, че Ан е толкова по-едра, Доркас — дребничка, а Мириам, макар не толкова внушителна като Ан, но по-висока от Доркас, имаше „рижа“ коса — дума, която не се използваше за определяне цвета на нищо друго.

Майк вече знаеше, че всяка дума в английския език има повече от едно значение. Свикна с този факт, както прие, че лицата на момичетата са почти еднакви… а щом отмина подходящото очакване, вече не си приличаха толкова. Сега можеше да си представи лицето на Ан и да преброи порите му лесно, както беше с лицето на Джил. Всъщност дори едно яйце е единствено и неповторимо, различно от всички останали. Затова и всяко момиче можеше да има свое лице, дори ако се различаваше съвсем незначително от останалите.

Даде снимката на Дюк и се зарадва, че неговият воден брат изпита удоволствие от подаръка. Майк не лишаваше себе си от нищо. Можеше да види снимката в паметта си, когато пожелаеше — дори и лицето, защото то грееше в необичайно изражение на красива болка.

Изслуша благодарностите на Дюк и доволно се върна към заниманията с личната си поща.

Не споделяше раздразнението на Джубал от лавината писма и колети. Весело изучаваше дори рекламите на застраховки и предложенията за брак. Пътуването до Двореца му отвори очите за огромното разнообразие на този свят и той бе решен да го грокне докрай. Да, това щеше да му отнеме векове, трябваше да расте непрекъснато, но не бързаше — грокваше, че вечността и неспирно променящото се прекрасно „сега“ са едно и също.

Реши да не препрочита Британската енциклопедия. Пощата му даваше възможност да види по-ярко късчета от този свят. Четеше, грокваше каквото можеше, другото оставяше за спокоен размисъл в часовете, когато останалите в къщата спяха. Мислеше, че започва да гроква „бизнес“, „покупка“, „продажба“ и други подобни немарсиански занимания. Енциклопедията бе оставила празноти в знанията му, защото (както вече грокваше), предполагало се е, че той знае много неща, преди да я прочете.

Сред всичко друго получи и пратка от господин генералния секретар Джоузеф Еджертън Дъглас, съдържаща чекова книжка и други документи. Неговият брат Джубал се постара да му обясни какво е „пари“ и как да си служи с тях. Майк не успя да го разбере, макар че Джубал го накара да напише чек, даде му пари в замяна и го научи да ги брои.

И изведнъж… в толкова ослепителен миг на грокване, че потрепери, Майк проумя парите. Тези хубави картинки и ярки монети не бяха пари. Те бяха само символ на една представа, присъща за всички хора, в целия свят. Но нещата не можеха да бъдат пари, както и водата в церемонията не беше самото сближаване. Парите бяха идея, абстрактна като мислите на Старите — величествен, подреден символ за уравновесяването, оздравяването и сближаването.

Майк се слиса от великолепната красота на парите.

Движението, промяната и съвпадението на символите бяха чудесни и сами по себе си, напомняха му за игрите, на които се учеха съгнездниците, за да растат и размишляват. Но истински го стъписа цялостта, светът, въплътен в една подвижна структура от символи. Майк грокна, че Старите на този свят трябва да са наистина древни, за да създадат такава красота. И смирено си пожела да срещне някой от тях.

Джубал го поощряваше да харчи пари и Майк го послуша, също като свенлива младоженка, отведена за пръв път до брачното легло. Неговият воден брат му подсказа да „купи подаръци за приятелите си“, а и Джил му помогна, като първо определи граници — по един подарък на приятел и обща сума, която дори не можеше да се равнява по съответна степен на три с парите в текущата му сметка… защото Майк отначало искаше да похарчи всичко.

Започна да се учи колко е трудно да намериш приложение на парите си. Имаше безбройни неща, неразбираеми и изпълващи го с изумление. Отрупан с каталози, пристигнали от Лондон и Токио, Бомбай и Копенхаген, той сякаш затъна в богатства. Дори само каталогът на „Сиърс и Монтгомъри“ му дойде в повечко.

А Джил му помагаше.

— Не, Дюк няма нужда от трактор.

— Дюк харесва тракторите.

— Вече си има един… тоест, тракторът е на Джубал, но все едно. Може да му хареса някое от тези хубави белгийски моторчета. Ще си го разглобява и сглобява по цял ден. Само че и това е твърде скъпо. Миличък Майк, не е задължително един подарък да бъде скъп, освен ако ще молиш момиче да се омъжи за тебе или нещо подобно. Подаръкът показва, че се съобразяваш с вкуса и желанията на човека. Трябва да е това, което би му харесало, но едва ли би си купил.

— Как?…

— В това ни е проблемът. Чакай, спомних си една реклама от днешната поща. — Върна се скоро. — Намерих я! Ето: „Живата Афродита“ — луксозен албум на женската красота в пищен цвят и великолепно стерео, създаден от най-талантливите майстори на камерата. Забележка: не може да се купи по пощата. Не се приемат поръчки от следните щати… Хъм, включително и от Пенсилвания. Все ще измислим нещо, защото ако изобщо познавам вкуса на Дюк, това ще му допадне непременно.

Патрулна кола на специалните служби докара албума… а в следващата рекламна листовка вече се пъчеше текст: „Доставен и на Човека от Марс по специална лична поръчка“. Майк беше доволен. Джил побесня.

Объркаха се, когато трябваше да изберат подарък за Джубал. Какво да купиш на човек, който е задоволил желанията си, доколкото това е възможно с пари? Изпълнение на трите желания от приказките? Извора на безсмъртието? Вълшебно масло за старешките му кости или един прекрасен ден от младостта? Джубал отдавна се бе отказал от домашните любимци, защото или ги надживяваше, или (напоследък) се боеше, че те ще го надживеят и няма кой да се грижи за тях. Решиха да попитат останалите.

— Ха, че вие не знаете ли? — учуди се Дюк. — Шефът си пада по статуите.

— Сериозно? — усъмни се Джил. — Не виждам нито една наоколо.

— Ония, дето му харесват, май не се продават. А за сегашните разправя, че били като самолет, разбил се в автомобилно гробище. Всеки идиот с горелка в ръка и очила над десетина диоптъра се наричал скулптор.

— Дюк е прав — кимна и Ан. — Ще разберете, като прегледате книгите в библиотеката.

Тя сама отиде да донесе три книги, които според опитните й очи бяха отваряни най-често.

— Хъм… Шефът май е влюбен във всичко, създадено от Роден. Майк, ако можеше да ги купиш, коя би си избрал? Тази е чудесна — „Вечната пролет“.

Майк само погледна и обърна на друга страница.

— Тази.

— Какво?! — изтръпна Джил. — Та това е страшно! Дано умра, преди да се превърна в нещо подобно.

— Тази е красива — отсече Човека от Марс.

— Майк — възмути се Джил, — имаш извратен вкус. По-лош си и от Дюк.

Обикновено такъв укор, особено от устата на Джил, би накарал Майк да млъкне и да прекара следващата нощ в размисъл, за да грокне грешката си. Но този път не се усъмни в себе си. Фигурата на снимката сякаш принадлежеше на неговия първи дом. Макар да изобразяваше жена, Майк имаше чувството, че някой от Старите трябва да е наблизо и е сътворил този образ.

— Джил… — бавно каза Ан. — Той е прав.

— Как тъй? Ан, нима харесваш това?

— Плаши ме. Само че книгата е протъркана на три места. Тази страница е отваряна повече и от останалите две. Джубал гледа и „Кариатидата, смазана от камък“ почти толкова често. Но Майк избра любимата му скулптура.

— Купувам я — заяви непреклонно Човека от Марс.

Ан се обади в Музея на Роден и само галското кавалерство възпря французите да й се изсмеят. Да продадат една от творбите на Майстора? Уважаема госпожо, това не само е немислимо, забранено е дори да се правят копия от тях. Не, не и не! Що за хрумване!

Но за Човека от Марс се правеха и немислими изключения. Ан се обади на Брадли. След два дни той съобщи, че като израз на добра воля от страна на френското правителство Майк ще получи точно до микроскопичните подробности бронзово копие… но с молба да не го излага на публично място.

Джил помогна и в избора на подаръци за момичетата, но когато Майк я попита какво да купи за нея, тя се опита да го разубеди.

Майк вече съзнаваше, че макар водните братя винаги да говорят вярно, случва се някои да говорят по-вярно от други. Допита се до Ан.

— Редно е да ти откаже, скъпи, но ти й подари нещо въпреки това. Я да помисля…

Изборът на Ан го озадачи. Джил и без това вече миришеше така, както трябваше да мирише Джил.

Когато подаръкът бе доставен, размерите и привидната му незначителност само усилиха съмненията на Майк. Ан го накара да подуши и той съвсем се разколеба — твърде силен аромат и изобщо не напомняше за Джил.

Но тя се зарадва на парфюма и настоя да разцелува Майк веднага. След малко той грокна, че е искала точно такъв подарък и двамата са се сближили.

А по време на вечерята откри, че макар да не му бе ясно защо, Джил ухаеше по-възхитително от всякога. Имаше още по-странни последствия — Доркас го целуна и прошепна:

— Майк, сладурче… Тази прозрачна нощница е прелестна, но ще подариш ли парфюм и на мен някой ден?

Не грокна желанието й. Доркас не миришеше като Джил, значи този парфюм не би й подхождал… а и той не искаше Доркас да мирише като Джил. Искаше да си остане такава, каквато е.

Намеси се Джубал:

— Стига си натискала момчето, остави го да се нахрани. Доркас, ти и без това смърдиш като марсилско маце. Не врънкай Майк за още скъпа воня.

— Шефе, гледай си работата.

Не разбираше как е възможно Джил да мирише различно и все пак още по-присъщо за нея… и защо Доркас иска да има миризмата на Джил, когато мирише на себе си… и защо Джубал каза, че Доркас миришела като котка. В имението имаше един котарак (не галеник, а по-скоро съсобственик). Понякога наминаваше край къщата и приемаше по някоя порция. Двамата с Майк се грокваха. Човека от Марс много хареса хищните мисли в ума на животното — бяха съвсем марсиански. Откри, че Фридрих Вилхелм Ницше не е истинското име на котарака, но не сподели това с никого, защото не успяваше да произнесе името. Само го чуваше в съзнанието си.

И този котарак в никакъв случай не миришеше като Доркас.

Подаръците бяха добро и разкриха на Майк истинската стойност на парите. Но той не забравяше и другите неща, които се стремеше да грокне. Джубал отложи два пъти уговорката със сенатор Бун и Майк дори не забеляза. Усетът му за време не превръщаше „следващата неделя“ в някаква определена дата. Но следващата покана бе отправена лично към него. Архиепископ Дигби бе притиснал здраво сенатора.

Майк занесе писмото на Джубал.

— Е, искаш ли да отидеш? — изръмжа Харшо. — Не си длъжен. Да вървят по дяволите.

Следващата неделя едно такси с пилот (Джубал не се доверяваше на автоматиката) пристигна, за да отведе Майк, Джил и Джубал в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Църквата на новото откровение.