Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (10)

Десета глава

Докато госпожа Дъглас витийстваше на воля по тема, за която имаше твърде приблизителна представа, Джубал Харшо — бакалавър по право, доктор по медицина и доктор на природните науки, също и веселяк, чревоугодник, любител на разкоша, извънредно популярен автор на масови четива и привърженик на неопесимизма във философията, — седеше до басейна на имението си в Поконос, почесваше гъстите сиви косми на гърдите си и гледаше как трите му секретарки палуват във водата. И трите бяха изумителни красавици, но освен това и изумително способни секретарки. Съгласно възгледите на Харшо принципът на най-малкото съпротивление изискваше да бъдат съчетани полезното с прекрасното.

Ан беше руса, Мириам — рижа, а Доркас — чернокоса. Съответно телосложението им се различаваше от приятна закръгленост до изящна стройност. И разликите във възрастта им достигаха петнайсетина години, но трудно се познаваше коя на колко е.

Харшо работеше усилено. По-голямата част от съзнанието му се любуваше на красотата, създадена от съчетанието на хубави момичета, вода и слънце. Но друга, пуснала кепенците и запушила ушите си, съчиняваше. Твърдеше, че творческият му метод се състои в успоредно усилие на половите жлези и таламуса, при бездействието на главния мозък. Привичките му поне наглед потвърждаваха теорията.

На масата до него имаше включен диктофон, но прибягваше до уреда само да си води бележки. Когато се чувстваше готов за писане, привикваше стенографка и наблюдаваше реакциите й. Сега беше готов.

— Дежурната! — кресна с цяло гърло.

— Ан е дежурна — отвърна Доркас, — но аз поемам. Онова бухване във водата беше от нея.

— Гмурни се и я домъкни.

Брюнетката се потопи и след секунди Ан излезе от басейна, наметна халат и се настани от другата страна на масата. Не каза нищо и не се приготви. Паметта й беше безупречна.

Харшо надигна грамадната чаша с лед, върху който бе плиснал бренди.

— Ан, скалъпих нещо, от което на хората ще им стане лошо. За котенце, което влязло в църква навръх Коледа, за да се стопли. Освен че е прегладняло и измръзнало, не знам как си е наранило едната лапичка. Добре, започваме: „Снегът валеше от…“

— Кой псевдоним? — прекъсна го секретарката.

— Ъ-ъ… сложи „Моли Уодсуърт“, защото историйката е сълзлива. Заглавието е „Другите коледни ясли“. Започваме отначало.

Той диктуваше и наблюдаваше Ан. Когато сълзите плъзнаха по бузите й, Харшо се усмихна лекичко и притвори клепачи. Преди да свърши, и двамата се обливаха в пречистващата влага на сладникавите лиготии.

— Трийсет точки — обяви той след последното изречение. — Издухай си носа. Изпрати разказа и за Бога, не искам да го виждам повече.

— Джубал, ти изобщо ли не се срамуваш?

— Никога.

— Някой ден ще те сритам в дебелия търбух за тези истории.

— Знам. Сега си отнеси задничето в къщата и се погрижи за разказа, преди да съм се разколебал.

— Да, шефе.

Тя целуна плешивото петънце на темето му, докато минаваше зад шезлонга, а Харшо кресна:

— Дежурната?

Мириам веднага го доближи, но в този момент се разнесе мъжки глас от високоговорителя на стената:

— Шефе!

Харшо изтърва думичка, която накара Мириам да цъкне с укор, после добави към микрофона:

— Казвай, Лари.

— Ами тука пред портата дойде една дама… и влачи труп със себе си.

Харшо помисли.

— Хубавичка ли е?

— Е… бива си я.

— Тогава какво се туткаш като пеленаче? Пусни я. — Харшо се отпусна в шезлонга. — Започваме. Градски пейзаж преминава в среден план на интериор. Ченге седи на стол с права облегалка, няма фуражка, яката му е раздърпана, лицето му е запотено. Виждаме на преден план гърба на друг мъж. Той вдига ръка, замахва и ръката му почти излиза от полето на стереото. Удря ченгето с тежък, месест плясък. — Вдигна глава и каза: — Ще продължим по-късно.

По хълма се изкачваше кола. Караше Джил, а до нея седеше младеж, който побърза да изскочи с облекчение, щом спряха.

— Ето я, Джубал.

— Виждам. Добро утро, момиченце. Лари, а къде е трупът?

— На задната седалка, покрит с одеяло.

— Но той не е труп — възрази Джил. — Само е… Бен ми каза, че вие… Тоест…

Сведе глава и захълца.

— Стига, миличка — нежно промълви Харшо. — Не са много труповете, за които си струва да пролееш сълза. Доркас, Мириам — погрижете се за нея. Дайте й да пийне нещо и да си избърше лицето.

Наведе се към задната седалка и смъкна одеялото. Джил се изтръгна от ръцете на Мириам и изпищя:

— Трябва да ме изслушате! Не е мъртъв. Поне се надявам. Той… ох, Божичко! — Пак се разплака. — Толкова съм мръсна и толкова съм уплашена!

— Поне прилича на труп — измънка Харшо замислено. — Телесната температура се е изравнила с тази на въздуха. Но липсва типичното вкочанясване. Откога е мъртъв?

— Не е! Не може ли да го измъкнем оттам? Страшно се измъчих, докато го докарам.

— Разбира се. Лари, я ми помогни и стига си позеленявал. Ако се издрайфаш, сам ще си почистиш.

Извадиха Валънтайн Майкъл Смит от колата и го положиха на тревата. Тялото остана вдървено и свито. Доркас донесе електронния стетоскоп на доктор Харшо, постави го на земята, включи го и увеличи напрежението.

Харшо нагласи слушалките на главата си и започна да търси признаци на сърцебиене.

— Боя се, че грешите — каза внимателно на Джил. — На този вече няма кой да му помогне. Кой беше?

Джил въздъхна. Лицето й стана безизразно и тя отговори с равен глас:

— Беше Човека от Марс. Толкова се старах…

— Не се съмнявам… Кой? Човека от Марс?

— Да. Бен… Бен Какстън ми каза, че трябва да го доведа при вас.

— Значи Бен Какстън, а? Ценя довери… тихо! — Харшо изглеждаше смаян. — Сърцето бие! Аз съм една тъпа маймуна. Доркас! Горе, в клиниката — третото чекмедже в заключената камера на фризера. Кодът е „сладки мечти“. Донеси ми чекмеджето и подкожна спринцовка за един кубик.

— Ей сега!

— Докторе, никакви стимуланти!

— Как така? — извъртя се той към Джил.

— Извинете ме, господине. Аз съм само медицинска сестра… но този случай е необичаен. Знам.

— Хъм… сестра, в момента това е мой пациент. Но още преди около четиридесет години установих, че не съм Бог, а десет години по-късно разбрах, че дори не съм Ескулап^[1]. Какво предлагате да опитаме?

— Ще се опитам да го събудя. Каквото и да му направите, той само се отнася още по-надалеч.

— Брей… Добре. Само не стигайте до удари с брадва. После ще видим как действат и моите методи.

— Да, господине.

Джил се наведе и се помъчи да изправи крайниците на Смит. Веждите на Харшо подскочиха учудено, когато видя, че опитът беше успешен. Тя настани главата на Човека от Марс в скута си.

— Моля те, събуди се — каза му тихо. — Аз съм твоят воден брат.

Гръдният кош се надигна бавно. Смит изпусна дълга въздишка и очите му се отвориха. Погледна Джил и лицето му се озари от бебешка усмивка. Но щом се огледа, усмивката изчезна.

— Всичко е наред — припряно го успокои тя. — Това са приятели.

— Приятели?

— Всички те са твои приятели. Не се тревожи и не се отнасяй пак. Всичко ще бъде както трябва.

Той лежеше кротко и зяпаше всичко наоколо. Изглеждаше доволен като коте на припек.

След двадесет и пет минути и двамата пациенти бяха настанени в леглата си. Преди хапчето да й подейства, Джил успя да каже на Харшо достатъчно, за да разбере той в каква каша вече е затънал. Погледна колата, с която пристигна Джил. По каросерията имаше ярки надписи: „ГАРАЖ РЕДИНГ. Сигурни коли под наем. Само при Холандеца!“

— Лари, пусна ли тока по оградата?

— Не.

— Включи я веднага. И изтрий всякакви отпечатъци от тази таратайка. Когато се стъмни, заобиколи Рединг и я зарежи някъде в канавката… най-добре чак към Ланкастър. После отиди във Филаделфия, хвани аеробуса до Скрентън и се прибери оттам.

— Няма проблеми, Джубал. Я ми кажи — тоя наистина ли е Човека от Марс?

— Надявай се да не е той. Защото ако е и те спипат в тази бричка, и ако направят връзката, ще си послужат с плазмена горелка, за да те разприказват. Но мисля, че е същият човек.

— Светна ми. Да изтърбуша някоя банка, за да имам алиби, че не съм се забъркал с него?

— Може би така ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Добре, шефе. — Лари се подвоуми. — Възразяваш ли да прекарам една нощ във Филаделфия?

— Както ти харесва. Но за Бога, какво може да намери един мъж нощем във Филаделфия?! — Харшо му обърна гръб. — Дежурната!

Джил спа до вечеря, събуди се освежена и бодра. Подуши лъхащия от решетката на климатика въздух и прецени, че докторът е прекратил действието на сънотворното със стимулант. Някой бе отнесъл мръсните й оръфани дрехи, вместо тях намери вечерна рокля и сандали. Дрехата й беше почти по мярка и Джил реши, че трябва да е на момичето, което се казваше Мириам. Изкъпа се, гримира се, среса се и слезе в хола с чувството, че е нов човек.

Доркас се гушеше на кълбо в едно кресло и бродираше. Кимна на Джил, сякаш поздравяваше член на семейството и пак се зае със странното си занимание. Харшо бъркаше нещо в запотена от студ кана.

— Ще пийнеш ли? — обърна се към гостенката.

— Ами, да, благодаря.

Той напълни до ръбовете големи коктейлни чаши и й подаде едната.

— Какво е? — попита Джил.

— Собствена рецепта. Една трета водка, една трета солна киселина и една трета чешмяна вода… плюс две щипки сол и малко мариновани бръмбари.

— По-добре си налей нещо чисто — посъветва я Доркас.

— Гледай си работата — сопна се Харшо. — Солната киселина подпомага храносмилането, а в бръмбарите има витамини и белтъчини. — Вдигна чашата си и изрече тържествено: — Да пием за благородните си души! Дяволски малко сме вече.

И изпразни чашата на един дъх. Джил отпи предпазливо, после глътна повече. Каквито и да бяха съставките, точно от това имаше нужда. Благодатна топлина я сгря отвътре и плъзна по ръцете и краката й. Когато изпразни половината, домакинът веднага й доля.

— Надникна ли вече при нашия пациент?

— Не, господине. Не знаех къде сте го настанили.

— Аз проверих как е преди няколко минути. Спи като бебе… май ще го прекръстя на Лазар. Дали ще иска да слезе за вечеря?

Джил помисли малко.

— Просто не знам.

— Е, събуди ли се, веднага ще науча. Може да дойде при нас или да му занесем храна в стаята. Тук е Домът на свободата, мила моя. Всеки прави каквото пожелае… а ако на мен не ми харесва, изритвам го. Тъкмо се сетих — не ми харесва да ме наричат „докторе“.

— Тъй ли?

— О, не че се обиждам. Но когато започнаха да раздават докторати за сравнителни изследвания на народните танци и нововъведения в спортния риболов, гадната гордост ми забрани да използвам титлата. Не пия разредено уиски и нямам нужда от блудкави звания. Наричай ме Джубал.

— Да, но… това звание в медицината не си е загубило значението.

— Време е да ни измислят друго име, за да не ни бъркат с възпитателите от забавачницата. Момиченце, а ти защо се занимаваш с този пациент?

— Ъ? Вече ви казах, док… Джубал.

— Каза ми какво е станало, но не и защо. Джил, чух те как му говориш. Влюбена ли си в него?

Тя зяпна.

— Ама това е смешно!

— Напротив. Ти си момиче, той е момче. Чудесно съчетание.

— Само че… Не, Джубал, не е това. Аз… ами те го бяха затворили и си помислих… тоест Бен си помисли, че животът му е застрашен. Искахме да му възстановим правата.

— Хъм… скъпа моя, като те гледам, имаш съвсем нормален хормонален баланс, значи или е Бен, или това окаяно момче от Марс. Най-добре е да си обмислиш на спокойствие кого избираш. А сега — какво искаш от мен?

Въпросът беше толкова общ, че Джил трудно намираше отговор. Откакто се престраши, мислеше само как да избягат. Нямаше никакви планове за бъдещето.

— Не знам.

— И аз това очаквах да чуя. Предположих, че може би ще искаш да си запазиш разрешителното за работа, така че си позволих да уредя изпращането на съобщение от Монреал до твоя началник. Молиш за отпуск поради непредвидено заболяване в семейството. Така добре ли е?

Внезапно й олекна. Бе потиснала тревогите за собственото си благополучие, но стомахът й се свиваше за миг всеки път, щом се сетеше какво си е причинила.

— Ох, Джубал, благодаря ти! Още не съм се отклонила от дежурство. Днес ми е свободен ден.

— Добре. Какво искаш да направиш?

— Нямах време да помисля. Ами, трябва да се свържа с банката и да изтегля малко пари…

Тя се запъна, защото не можеше да пресметне какво е останало в сметката. Беше си разсеяна и понякога пропускаше да…

Джубал я откъсна от умуването.

— Ако свършиш тази глупост, ченгетата ще изскочат и от дамската ти чантичка. Не е ли по-разумно да останеш тук, докато всичко затихне малко?

— Ъ-ъ… Джубал, не исках да се натрапвам.

— Вече се натрапи. Не се притеснявай, дете, тук винаги се навъртат авантаджии. Но никой не може да ми се натрапи против волята ми, така че се успокой. Сега да се върнем на нашия пациент. Каза, че искаш той да си възвърне „правата“. Такава помощ ли очакваше от мен?

— Е, Бен каза… Той май си мислеше, че ще ни помогнете.

— Бен не говори от мое име. Не ми пука за така наречените права на това хлапе. Собствеността му върху Марс е адвокатска идиотщина. И аз съм юрист, затова не изпитвам никакво уважение към тези глупости. А за предполагаемото негово богатство — то е плод на чужди страсти и нашите чудати племенни обичаи. Нищо не е спечелил с труда си. Трябва да е щастлив, ако го оскубят до шушка. Но дори няма да хвърля поглед на някой вестник, за да науча така ли е. Ако Бен се е надявал аз да защитя „правата“ на Смит, сбъркала си адреса.

— Тъй значи… — унило измънка Джил. — Значи да се погрижа за тръгването.

— А, не! Освен ако много ти се иска.

— Но нали каза, че…

— Казах, че не ме интересуват правните измишльотини. Но приютеният под моя покрив гост е съвсем друго нещо. Може да остане, докогато желае. Само исках да си изясним, че няма да се забърквам в политиката, за да угодя на твоите или на Бен романтични фантазии. Мила, някога си представях, че служа на човечеството… и ми ставаше приятно от това. После открих, че човечеството няма никакво желание да му служа, напротив — съпротивлява се на всеки подобен опит. Затова сега върша каквото е добро за Джубал Харшо. — Той се обърна. — Доркас, не е ли време за вечеря? Някой приготвя ли нещо?

— Мириам.

Все пак тя стана и остави бродерията.

— Така и не разбрах как тези момичета си разпределят работата.

— Шефе, че как би могъл да научиш? Ти нищо не вършиш. — Доркас го потупа по корема. — Но поне не се отказваш от нито една гозба.

Звънна гонг за вечеря. Ако Мириам бе сготвила вечерята, доста време бе спестила с помощта на съвременните удобства — седеше в челото на масата и изглеждаше невъзмутима и прекрасна. Освен секретарките до масата се настани и един мъж, малко по-възрастен от Лари. Наричаха го Дюк, а той се отнасяше с Джил, сякаш цял живот е прекарала тук. Обслужваха ги управляеми машини, а не роботи. За тях се грижеше Мириам от своето място на масата. Храната беше превъзходна и доколкото Джил можа да познае, нямаше нищо синтетично.

Но Харшо не мирясваше. Оплакваше се, че ножът му е тъп, месото е жилаво, а накрая обвини Мириам, че е поднесла огризки. Джил вече се притесняваше, когато Ан остави вилицата на масата.

— Спомена как готвела майка му — заяви тя.

— Пак се мисли за големия шеф — добави Доркас.

— И откога е така?

— Май станаха десет дни.

— Твърде дълго търпяхме.

Ан призова само с поглед останалите две да станат. Дюк се занимаваше с чинията си. Харшо избърбори припряно:

— Момичета, не по време на вечеря! Чакайте малко…

Трите настъпваха към него и една машина се махна светкавично от пътя им. Ан го хвана за краката, Доркас и Мириам — за ръцете. Вратата към верандата се плъзна встрани. Изнесоха Харшо навън.

Писъците му секнаха с плясък. Жените се върнаха, без дори да дишат тежко. Мириам се настани и попита Джил:

— Искаш ли още салата?

Харшо се появи по пижама и халат вместо вечерния костюм. Машина вдигна капака на покритата му чиния и той продължи да се храни.

— Та както казвах, ако една жена не може да готви, за нищо не става. Не получа ли най-скоро качествено ядене, ще ви сменя с някое пършиво куче и ще го гръмна. Какъв е десертът?

— Ягодов сладкиш — осведоми го Мириам.

— Така е вече по-добре. Простено ви е до сряда.

След вечеря Джил се върна в хола. Изгаряше от нетърпение да види новините по стереото, за да провери дали ще споменат и нея. Не откри никакъв приемник. Май не беше виждала такова нещо в цялата къща. Нито вестници, макар да имаше изобилие от книги и списания.

Никой не се присъедини към нея. Чудеше се колко ли е часът. Бе си оставила часовника в стаята и сега се заоглежда. Нямаше никакво устройство за измерване на времето. Отново не можа да си спомни да е виждала часовник или календар в този дом. Реши, че нищо не й пречи да се пъхне в леглото. Едната стена бе заета от книги. Тя си намери касета с разкази на Киплинг и доволно я отнесе горе.

Леглото в стаята имаше всичко — автомасаж, кафемашина, миниклиматик, четец, но не и устройство за събуждане. Джил не вярваше да се успи. Излегна се, пъхна касетата в четеца, отпусна се и погледът й започна да пробягва по редовете на тавана. Скоро дистанционното се изплъзна от омекналите й пръсти, осветлението угасна и тя заспа.

Но сънят не идваше толкова леко за Джубал Харшо. Сърдеше се на самия себе си. Събуденият му интерес се поохлади и мястото му заеха съмненията. Преди половин век бе дал страховита клетва повече да не прибира бездомни котета… и ето, да му се не види, приюти две наведнъж… не, три, ако брои и Какстън.

Това, че бе нарушавал клетвата поне по веднъж в годината, изобщо не го смущаваше. Не позволяваше на логиката да му пречи. А и още две гърла за изхранване под неговия покрив с нищо нямаше да го затруднят. Не броеше всеки цент. За повече от век, прекаран в угаждане на самия себе си, той се бе разорявал неведнъж, а и често се случваше да е по-заможен, отколкото сега. И двете положения го тревожеха не повече от капризите на климата.

Само че се дразнеше от врявата, която щеше да настъпи, щом копоите надушат къде са тези две дечица. Не се и съмняваше, че това ще стане. Онова наивно хлапе Джилиън е оставило следи като бременна крава!

Значи тук щяха да връхлетят разни хора, да искат, да разпитват… А на него щеше да му се наложи да решава и да действа. Убеден, че всяка постъпка в края на краищата е безплодна, той се гневеше на неизбежното бъдеще.

Не очакваше от хората да се държат разумно. Повечето и без това плачеха за усмирителна ризница. Просто му се искаше да го оставят на мира — всички, освен малцината, които си избереше за другарчета по игра. Твърдо вярваше, че ако му позволят да намери спокойствието, отдавна щеше да е постигнал нирвана… да се е гмурнал мислено в пъпа си, за да изчезне като онези индийски шегобийци. Но защо все му досаждаха?

Към полунощ той смачка двадесет и седмата цигара в пепелника и седна в леглото. Лампите светнаха веднага.

— Дежурната! — кресна към микрофона.

Доркас влезе по халат и чехли. Прозя се и промърмори:

— Да, шефе?

— Доркас, през последните двайсет-трийсет години бях безполезен, нищожен паразит.

Тя пак си закри устата с ръка.

— Това всеки го знае.

— Остави сега ласкателствата. В живота на всеки човек идва мигът, когато трябва да зареже разсъдливостта… да се изправи гордо и да заеме мястото си… да се пребори за свободата… да порази слугите на злото…

— Ъ-ъмм…

— Така че край на прозявките. Мигът настъпи.

Тя се огледа.

— Дали не е по-добре да се облека?

— Да. Вдигни и другите момичета. Ще имаме много работа. Полей Дюк с кофа вода и му кажи да избърше праха от дрънкалото, после да го включи в хола. Искам да следя новините.

Доркас се вторачи стъписано в него.

— Искаш си стереото?

— Много добре ме чу. Кажи на Дюк, че ако е повредено, може да си избере посока и да тръгва към хоризонта. А сега се размърдай. Бурна нощ ни чака.

— Добре — проточи тя колебливо, — но нека първо ти измеря температурата.

— Укроти се, жено!

Дюк инсталира приемника навреме и Джубал успя да хване повторението на второто интервю с фалшивия „Човек от Марс“. В коментара се промъкна и слухът за отпътуването на Смит към Андите. Джубал лесно позна колко е две и две, затова до сутринта се обаждаше на разни хора. На зазоряване Доркас му донесе закуска — шест сурови яйца, разбити в бренди. Посръбваше, докато размишляваше, че едно от предимствата на дългия живот е да се запознаеш с почти всички важни клечки… и възможността да им се обадиш, ако си загазил.

Харшо приготви своята бомба, но нямаше намерение да я гръмне, преди да го принудят силните на деня. Съзнаваше, че правителството може пак да отмъкне Смит в някоя клетка на основанието, че не е вменяем. Сам той набързо прецени, че от юридическа гледна точка момчето е лудо, а от медицинска — психопат според стандартите за нормално. Иначе казано — жертва на могъща психоза с уникални и величествени измерения, щом първо е било отгледан от извънземна раса, а после е бил натикан в още по-чуждо за него общество.

Но той се отнасяше с пренебрежение и към правното понятие за вменяемост, и към медицинските идеи за психозите. Това човешко същество се бе приспособило напълно и явно успешно към една напълно чужда среда… само че още като податливо на промяна бебе. Дали сега, вече изцяло оформен, с утвърдени навици и канализирано мислене, можеше втори път да се промени изцяло, което е много по-трудно за порасналия човек? Доктор Харшо имаше намерение да узнае това. От десетилетия не бе изпитвал този искрен интерес към медицинската си практика.

А и самолюбието му изпитваше приятния гъдел от възможността да се опълчи на властите. У него беше особено силно проявена анархистичната жилка, сякаш вродена у всеки американец. Да се изправи срещу планетарното правителство за него беше най-свежото удоволствие от твърде много години насам.