Христо Ясенов
Посвещения

1

И утрото ще дойде, Суламит,

със пурпурна усмивка на устата —

и утрото ще лъхне ведрина

в задрямалия губер на полята.

И в люлката на пролетния ден —

под погледа на ведрите простори —

с молитвата на пътник уморен

сърцето ми за теб ще заговори.

 

И в сянката на вечерния час,

когато притъмнеят планините

и слънцето, без ропот и без глас,

потъне надалеко зад горите —

с мъчителната жажда на дете

и с болката, от горести пропита,

сърцето ми за тебе, Суламит,

сърцето ми за тебе ще попита.

2

Над езерото месецът поглежда

и образа му в езерото бди.

Крайбрежна лодка бавно се навежда

и лебед плува в лунните води

 

Нощта е пълна с краски и звезди

и нейното величие говори…

Склони глава на моите гърди

и нека сън очите ти притвори:

 

ще видиш ти далечни кръгозори,

където вечна пролет зеленей;

море ще видиш, слънце и простори

и вятър, който кораби люлей.

 

И ний ще гаснем в сънния навей

на тая нощ безбрежна и велика,

а утрото по нас ще разпилей

на цъфнал крин и бяла перуника.

3

Очите ми са пълни с топъл здрач,

що вее през прозореца отворен.

И неведнъж — измъчен и изморен

от горести, нерадости и плач —

аз търсил съм те — в буря и беда —

под грейналите лампи на града.

 

И там, посред язвителния хор

на карнавала с призрачните маски,

приспивал съм се в твойте нежни ласки

и в пламъка на твоя женствен взор

и любил съм те жадно-заласкан,

унесен, зачарован и пиян.

 

И винаги с препълнено сърце,

пленителна, смирена и покорна,

ти плакала си — влюбена и морна —

във моите ласкающи ръце

и слушала си, като в детски сън,

на моя празник празничния звън.

 

И днес, когато веят тъмнини

и бледен сняг по улиците пада,

сърцето ми по теб неволно страда

и твоят светъл спомен ми звъни —

и сам, загледан в бялата луна,

аз шепна, като мъничко дете:

— Бъди благословена, о жена!

4

Помня още онзи миг свещен:

ти бе тъй възторжена и млада!

Гаснеше печално озарен

морний ден и вееше прохлада.

Ти заспа. Аз чаках запленен…

Всеки трепет дишаше отрада.

И припадна звездна нощ над мен.

 

Тая нощ бе нощ на листопада.

Тая нощ невидим бог разкри

царството на спомените стари.

Смърт целуна китните гори

и тревите смъртен скреж попари.

Ти очи отвори в полусън

и видя — какво видя тогава? —

Тъмни нощи — и черковен звън —

и венците на умряла слава…

 

— — — — — —

 

После дълга, дълга тишина…

И сърце сърцето не дочака.

Плач прониза сънната страна —

сякаш някой в мен и в теб изплака,

И потърси всеки сам път —

път неверен на неверна мъка.

А над нас възхождаше денят —

първий ден от нашата разлъка.

5

И мирно отпочинал след дневната умора —

отшелник безприютен под твоите крила,

аз искам да ти шепна, аз искам да разтворя

безименната книга на земните тегла.

 

Ти тихичко ме слушай приведена над мене:

аз всичко ще ти кажа, аз всичко ще ти дам —

тъй може би ще стихне нестихнало съмнение,

тъй може би аз няма да сещам, че съм сам.

6

Спомням си първата вечер,

спомням си първия ден:

аз бях вълшебник за тебе,

ти беше радост за мен.

Спусна се вечер неясна,

ширна се тъмно море —

твоята обич угасна,

моята радост умре.

 

Нейде в безлунната доба

някой заплака без глас,

някой неволно прочете

кобна молитва над нас.

Ний разделихме се мълком,

пълни с болезнена жал.

Първата пролетна вечер —

моята първа печал.

7

Лятна вечер кротко ще разгърне

кадифени, лебедни крила

и кат стара майка ще прегърне

глъхнали градини и поля.

 

И тогава — тъжно примирена,

и тогава — нежна като блян,

припомни си, сестро уморена,

припомни си мълком зарад мен!