Христо Ясенов
Приказно царство

1

…И сякаш отдавна съм бил

владетел на приказно царство —

и някакъв враг е разбил

престола ми с тъмно коварство.

 

Надгробните плочи мълчат,

посипани с пепел и лава,

но в техните билки личат

останки от минала слава.

 

И тия безцветни страни

били са свърталища бойни,

и тия старинни стени —

закрила за хиляди войни.

 

Летели са кобни стрели

и рицарски копия стари —

а тия безлюдни скали

били са прибежни олтари.

 

Била е нечувана бран

и време на страшна свирепост —

и в някакъв ден предвещан

е паднала старата крепост.

 

Престолният град е сломен

и храбрата рат е разбита —

и аз съм попаднал във плен

сред чужда и вражеска свита —

 

затуй — по незнайна съдба —

заложник на чуждо васалство —

аз плача и мълком скърбя

по старото приказно царство.

2

Златна есен златни листи рони,

цветен пурпур багри всеки клон;

дъхат скърби мойте небосклони,

рухва бавно моят царствен трон.

През мъглата дребен дъжд ромони

и навява сънни самоти…

Аз съм морен, морен от погроми! —

Бедна майко, чуваш ли ме ти?

 

Тъмна вечер тъмни сенки стели

и залива родните поля.

Аз забравих устремите смели,

аз отпуснах вихрени крила

и загубил пътища и цели,

безприютен в свойте самоти —

гасна мълком в тъмните предели! —

Бедна майко, чуваш ли ме ти?

 

Вихър свири в сънните тополи

и пилее сухите листа;

стенат плахо клонищата голи,

плаче плаха чайка над света

и — прибулил бездни и юдоли —

бог развява сънни самоти…

Някой в мене пее и се моли…

Бедна майко, чуваш ли го ти?

3

Усмихна се пъстрата есен

сред сълзи и краски, и прах

и вихър тревожно понесен

развея въздишки и страх…

Аз чезна печален и морен,

люлеят ме страшни тъми —

зад моя прозорец отворен

студената вечер шуми…

 

Студената вечер говори —

и плаче — и странно ридай.

Да склопим измъчени взори —

настанал е страшния край!

Любете ме нежно, другари —

тъй рано над мен се стъмни!

Погаснаха сенките стари

на светлите минали дни.

 

Погасна несетно лъчата

над моя тъй траурен дом,

тежи ми в сърцето печата

на някакъв страшен разгром.

Аз искам спокойно да гина

сред тия безкрайни беди —

притискай ме, майко-родина,

до своите земни гърди!

4

Сън морен обвея несетно дружините бойни

и пламна изрязан над урвите месец студен.

Чернеят спокойно в тревата задрямали войни,

забравили сякаш разгрома на страшния ден.

 

Пониса се вечер и тъй е спокойно и леко!

И висне небето, и в звездни премени сияй —

и гледам аз буден как чезнат далеко, далеко

свещените степи на родния приказен край.

 

И в близкия спомен на тъжно-прощалната есен

потъвам неволно — от горест и скърби пиян, —

и сякаш дочувам — в старинна легенда унесен —

хайдушката песен на стария роден балкан.

 

И виждам полята, и виждам скалите безцветни —

и цветните ниви — и бистрите речни води —

и сякаш дочувам през ромона думи заветни —

заветните думи на моите храбри деди.

5

So will ich liegen und horchen still

Wie eine Schildwach’, im Grabe,

Bis einst ich hore Kanonengebrull,

Und wiehernder Rosse getrabe,

Heinrich Heine

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,

тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър,

и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,

стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

 

И аз ще спя, и аз ще бдя…

И ако в някой светъл ден премине буря през града

и чуя тропот на коне и металичен звън на шпаги,

аз ще напусна мрачний сън на свойте горести недраги

и в многобройний легион на стройните сурови войни

наред със медните тръби и страшните напеви бойни

ще вдигна своя боен стан.

 

И сам ще бъда ураган,

разгромил всички скърби ледни,

и тържествуващ и пиян,

ще пея химните победни

на свойта героична бран.

 

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,

тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър;

и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна

стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.