Христо Ясенов
Зора

Тя пее и се ражда в покоя на мъглата

и девствена и бяла, потънала във свен;

и иде да отвори на утрото вратата,

че мудно ще премине навъсеният ден.

 

Тя иде, като тайна из тъмните пустини,

и дарове незнайни излива над света.

Под нея се разстилат нацъфнали градини

и грейнали полета във звучна самота.

 

Тя иде и ми пее — и пее, и ме буди,

но чужди са за мене мелодия и звън.

Сърцето ми отдавна престана да се чуди,

сърцето ми жадува затишие и сън.