Пейо Яворов
Сизиф

Внимание, безгрижни! О, глупави деца,

барут с главня гореща без страх недейте рови!

Защто… гръм ще спука изплашени сърца

и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови…

 

Най-здравата верига Вулкан да изкове,

свържете великана и — пак го не дразнете:

повий ли той — разсърден — стомана-членове,

верига ще се найде на нас по вратовете.

 

До кост засегна ножът и — ето страшен рев!

Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули.

А страшни са устата на зиналия гнев —

тях планини олово не може ги затули…

 

Народ — Сизиф! И той осъден да страдай

в подземието мрачно на слепота духовна

и да търкаля камък — страдание без край —

огромен, тежък камък, по урвата световна.

 

И пот и кръв облива измъчено тело

и клетникът полека към върха приближава,

а там почивка сладка… Но камък — вечно зло

от адски сили тласкан, назад се провалява.

 

Тъй вечно продължава.

Жестоки богове,

днес малко ли титанът — наказан — в мъки тъне?

Защо на пътя негов ви злобата зове

да стелете там още и кремъци, и тръне?

 

А може би да щете — отчаен — мъченик

под камъка падающ главата си да сложи —

премазан — да замлъкне? Че от всегдашен вик,

от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?

 

Пазете се! И вижте… Не знаете ли страх?

Сизиф скала подига? — Къде ли ще помери?

И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,

от тътен чак небето над нас ще затрепери…