Пейо Яворов
Защо мълчиш

Защо мълчиш — смутена, бледна?

Какво, боиш ли се от мен?

За мен скръбта е — чуй — безвредна,

че в нея аз съм закален.

 

За всеки удар на съдбата

усмивка само имам аз; —

въз мен да падат небесата —

ще бъда хладен и тогаз.

 

Без срам, без страх — кажи ми право,

що на душата ти тежи?

За миг си дай сърце кораво, —

с едничка дума ми кажи!

............................

 

О, тъй ли?… Нищичко! Тогава

прощавай вече… И така

между ни нищо не остава;

за сетно сбогом дай ръка!

 

А то — безумен — мислех ази,

разглезено дете, че ти

край мене леено щеш погази

от люлка хранени мечти;

 

че ти ще хвърлиш взор победен

над тях — веч твоя кръв и плът,

и редом с мен — подвижник бледен —

ще тръгнеш в трудния ми път.

 

Душа ми беше възжелала

с мен равно да те възвися, —

просторите на идеала

за теб отворени да са.

 

И ти тогава отвисоко

погледнала би на света

и угризение жестоко

смутило би ти съвестта.

 

Защото ясно би видяла,

че леността е срамен дял,

когато — нива възбуреняла —

светът е на труда предял.

 

Трудът да служиш на доброто,

против неправдата — борба!

С войнишка гордост на челото!

Ах, то завидна е съдба!

 

Не, ти не си била родена

за труд такъв, — такъв живот;

и — с робско мляко откърмена —

как би могла ти без хомот!

 

В харема на глупец — робиня,

и жертва на порочен гнет…

Хомот да е! — Хомот — светиня

и майчин скъп, свещен завет.