Пейо Яворов
Като звездица светла

Като звездица светла във нощний мрак, внезапно

научила кът таен, отгдето да погледне

през облаци застлали небото необятно

и пак се скрий безследно в тъмите непрогледни —

яви се ти пред мене в нощта на самотата

за миг едничек само и — радостен — догдето

взор пълен с благодарност да дигна към небето,

изгубих те! — изчезна и скри се сред тълпата.

 

Звездицата пробужда в гърдите на моряка

надеждата последна да найде бреговете,

кога, изгубил пътя, безспир го тласкат в мрака,

към страшната незнайност, вълните, ветровете;

но тя угасне бърже; по-гъсти тъмнините

обграждат го тогава, а волята изчезва,

че сетнята надежда се губи и залезва

и той отчаен хвърля веслата сред вълните…

 

Тъма беззрачна, черна бе в мен и окол мене;

сърцето ми бе в рани, душата ми — в тревога,

под острий клюн на страшно, мъчително съмненье;

в мощта на светлината — бе правдивостта на бога:

че нивга още радост не беше ме съгряла

и нигде окол мен я не срещаше окото…

Но, боже мой, кога е в таз юдол на теглото —

на таз земя-пустиня, лъча от щасте гряла?…

 

Тогаз те срещнах ази: ти, пътьом, си ръката

на клетника подаде. В усмивката ти драга

и в погледа ти ясен, по-светъл от зората,

познах душа спокойна, душа невинна, блага;

а тез гърди болнави и таз душа унила

жадуваха утеха, жадуваха почивка,

те искаха прегръдки, те чакаха усмивка

и помощ, и подкрепа, че нямаха веч сила.

 

Все пак, звездице моя, изгубих те тогава, —

небото беше бурно и облак те обгърна.

Изчезна ти. Аз лудо, — в безумие, в забрава —

след теб ръце простирах — дано да те повърна.

А то едвам що беше, тъй хубава, зората

и мене луч дарила… По-гъсти тъмнините

тогаз ми се видяха; станаха нощ и дните,

трепереха ръцете… но стисках аз веслата!

 

И, в нощ една безсънна, чух някъде у мене

откликна се гласът ти на моя зов отчаен;

аз сетих, превъзмогнат от трепет и вълненье

гърдите ми да пари дъхът ти тих, потаен.

И ей съзрях тогава през облаци небото,

от луч неземен беше надмощний мрак оборен —

в сърцето си въздигнах олтар неръкотворен,

на тоз олтар ти стана кумирът, божеството.

 

Аз земното изгубих — спечелих небесата.

И днес — отшелник бледен от радостите леки

на ленната почивка — безстрашен в тъмнината,

вървя напред в живота: най-стръмните пътеки

на тоя свят за мен са желани и приятни —

че ти си в мен! А с теб ли ие ще съм неуморен?

Владичице безплътна! На твоя глас покорен,

с теб жрецът ти се носи в простори необятни…