Пейо Яворов
Мечта

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,

наяве ли — не зная; а беше нощ година,

че мъка, като огън, самотен ме гореше.

Тогава ми се мярна… Така на бедуина,

в пустинята изгубен, се мерне палма млада

и мисли той: при нея кристал-вода извира

и бърза той към нея на отдих и прохлада,

а то мираж — от палма следа се не намира.

И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз

и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз.

 

По кротък лик те имам сестрица на луната,

зора през май нарекох усмивката ти блага,

да помня твоя поглед — аз гледам небесата,

гласа ти за да чувам — запрях си птичка драга…

На розата обикнах мириса ароматен,

че в него има нещо от твоя дъх небесен;

пленява ме зефирът — и как е той приятен,

как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.

А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,

но всякога и всичко на питане мълчи.

 

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —

на страстите житейски попаднал в маскарада,

аз искам да узная под маските лицата…

Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,

змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.

Сред весели другари от чашата кипяща

тогаз утеха искам… но сякаш те съзирам

изправена край мене замислена, скърбяща —

и бягам аз разкаян; и само господ знай,

какво в безсънни нощи тогава ме терзай…