Пейо Яворов
Прости!

Тежи ми погледът прощален,

изпълнен с укор и тъга —

и вехна, крея аз печален с

еднички спомени сега…

 

Не бяхме си ръка подали,

не бяхме разменили реч —

сърцата бяха се разбрали,

сърцата знаеха се веч.

 

И щастие възможно беше,

възможно беше — не мечта!

Самичък бог над нази бдеше…

А днес — най-черна самота.

 

Последен път… минути бързи…

Пред мене облак се изви.

Прострях ръце, пороних сълзи,

извиках… късно бе, уви!

 

Виновен съм. И оскърбена,

към мене яд ли сетиш ти,

о, знай — добре си отмъстена,

душа невинна, — и прости!