Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (5)

ГЛАВА IV

Вижте там в морето,

невидим вятър мощно издува

платна на кораби гиганти

сред пенести вълни.

Шекспир — „Хенри I“

Както вече обяснихме на читателя, времето даваше тревожни признаци, способни да породят мрачни предчувствия във всяка моряшка душа. Далеч от сенките на скалите нощта не изглеждаше толкова тъмна, но се виждаха само най-близките предмети, макар че на източния хоризонт над мрачното море се бе появила ивица зловеща светлина, позволяваща да се различава все по-ясно набъбващата линия на вълните, които ставаха все по-високи и по-страшни. Над кораба бяха надвиснали черни облаци, които сякаш докосваха високите му мачти, и само през светлата пролука на небосклона мъждукаха слабите пламъчета на няколко звездици. От време на време над залива подухваше лек ветрец, който донасяше свежия мирис на сушата, но неравномерният му повей показваше, че това е предсмъртното дихание на бриза. Бученето на прибоя, който биеше брега на залива, предизвикваше тъп монотонен шум, който се превръщаше в глух рев, когато някоя помощна вълна се блъскаше яростно в пукнатините на скалите. С една дума, всичко се бе обединило, за да направи околната картина мрачна и зловеща, без обаче да буди непосредствено чувство на страх, защото корабът продължаваше да се повдига и спуска леко по дългите талази, без дори да опъва тежкото котвено въже.

Офицерите, събрани около рудана, обсъждаха оживено сериозността на положението и възможните перспективи, докато някои от най-старите матроси, радващи се на особено благоразположение сред началството, дръзваха да се приближат до свещените граници на шканците, за да подслушват жадно изказванията на старшите. И офицерите, и обикновените матроси често хвърляха загрижени погледи към своя командир и към лоцмана, които продължаваха тайнствения си разговор в по-отдалечено кътче на кораба. Но, когато един от младите гардемарини, подтикван от неудържимо любопитство или от лекомислие присъщо на възрастта му, се приближи повечко до тях, капитанът го смъмра строго. Сконфузеният младеж наведе засрамено глава и се мушна между другарите си, за да скрие своето смущение. Старшите офицери сметнаха това мъмрене като намек да не се месят в съвещанието, на което бяха свидетели. И макар, че продължаваха полугласно да изразяват нетърпението си, никой вече не се реши да прекъсне беседата, която по общо мнение този път траеше повече, отколкото беше благоразумно.

— Сега не е време да се приказва за местоположение и разстояния — забеляза офицерът, стоящ по старшинство след Грифит. Би трябвало да свикаме всички горе и да се опитаме да измъкнем фрегатата с помощта на спомагателна котва, докато времето още позволява да се спусне лодка.

— Тежка и безполезна работа е това — да се мъчим да теглим кораб цели мили при насрещна вълна — възрази първият лейтенант.

— Но бреговият бриз още не е утихнал съвсем и ако вдигнем горните платна, ше можем спомощта на отлива ла се отдалечим от брега.

— Викнете на матросите от мачтата, Грифит — каза вторият лейтенант и ги попитайте има ли горе вятър. Така може да подсетим старият и тоя муден лоцман да се поразмърдат.

Грифит със смях се съгласи да изпълни тази молба и когато в отговор на повикването си чу обичайното: „Слушам, сър!“ — запита високо:

— Каква е посоката на вятъра горе?

— От време на време подухва леко откъм сушата, сър — отговори от мачтата един здравеняк, най-старшият между матросите там.

— Ала марселът виси неподвижно на шкота.

Капитан Мънсън и събеседникът му прекъснаха разговора си, като чуха въпроса на Грифит и отговора на матроса, но после продължиха със същата разпаленост, като че ли нищо не бе станало.

— Дори и да не виси неподвижно, намекът ни няма да направи никакво впечатление на нашите началници — каза офицерът от морската пехота, който поради непознаване на морското дело виждаше опасността преувеличена, но тъй като по неволя нямаше какво да прави, найт-често си позволяваше шеги. Ушите на този лоцман са глухи и за най-тънките намеци, мистър Грифит. Я се опитайте да го стреснете, като го подръпнете за носа.

— Ние още в катера се посчепкахме, дявол да го вземе — отвърна първият лейтенант и видях, че не е от тия, дето лесно преглъщат такива намеци. Макар, че изглежда толкова тих и кротък, съмнявам се дали е обръщал особено внимание на Книгата на Йов.^[1]

— И защо ли му е потрябвала? — възкликна корабният свещеник, който се страхуваше не по-малко от командира на морската пехота, затова беше още по-омърлушен. Напразно би си губил времето, когато има толкова много карти на крайбрежието и наръчници за плаване по тия морета, които е трябвало да изучава, и дано поне тук да е проявил любознателност.

Тези думи, посрещнати с гръмогласен смях от слушателите, изглежда най-после предизвикаха отдавна желания ефект. Тайнственото съвещание между капитана и лоцмана свърши. Капитанът се приближи до очакващите го офицери и с присъщата си сдържаност и тежест каза:

 

— Мистър Грифит, наредете да се прибере котвата и да се вдигнат платната. Време е да излизаме в открито море.

Едва младият лейтенант успя да отговори радостно: „Слушам, сър!“ и закънтяха виковете на половин дузина гардемарини, които подканяха боцмана и помощниците му да изпълнят дълга си.

Хората, струпали се около гротмачтата, на рейте и по траповете, се раздвижиха, макар че навикът да се подчиняват на дисциплината ги накара да останат още миг по местата си. Тишината бе нарушена най-напред от свирката на боцмана, след което се раздаде дрезгав вик: „Вдигни котвата!“ Първият звук, който се издигна в нощния въздух, премина от ниски, плътни ноти до пронизителна рязкост и постепенно замря сред вълните; вторият прокънтя във всяко кътче на кораба като глух тътен на далечна гръмотевица.

Тези привични сигнали предизвикаха сякаш чудотворна промяна. Матросите изскачаха иззад оръдията, изпълзяваха от люковете, спускаха се с безстрашна пъргавина по вантите и се стичаха от всички страни толкова бързо, че след миг палубата на фрегатата гъмжеше от хора. Дълбоката тишина, нарушавана досега само от тихия разговор между офицерите, сега се смени с шумни приготовления и всеобща суетня, сред която все пак се чуваха ясно строгите команди на лейтенантите, примесени с резките подвиквания на гардемарините и хрипкавите крясъци на боцмана и неговите помощници.

Само капитанът и лоцманът не участвуваха в тези общи усилия. В замяна на това опасността бе размърдала дори ония офицери, които не бяха задължени да участвуват в такава работа, затова ги наричаха „лентяи“ и макар, че по-опитните им другари неведнъж им даваха да разберат, че повече пречат, отколкото помагат, това не отслабваше усърдието им. Ала лека-полека суматохата се уталожи и след няколко минути на кораба отново се възцари предишната тишина.

— Всичко готово, сър! — доложи Грифит, който стискаше в едната си ръка малък рупор, а с другата се държеше за вантите, за да може да пази равновесие върху оръдието, на което се бе качил да следи какво става.

— Върти рудана, сър! — чу се спокоен отговор.

— Върти рудана! — повтори високо Грифит.

— Върти рудана! — отвърнаха една дузина нетърпеливи гласове едновременно и отново се раздадоха резките писъци на свирката, за да подтикнат работещите. Руданът тутакси се раздвижи; по палубата зашумоляха отмерените стъпки на обикалящите в кръг матроси. Няколко минути се чуваха само тия звуци и гласът на някой офицер, който от време на време насърчаваше матросите, а след това бе съобщено, че „въжето е обрано“ или с други думи, че фрегатата се намира почти над самата котва.

— Закрепи рудана! — извика Грифит, когато след треперливия писък на свирката отново настъпи пълна тишина. — Какво да правим сега, сър? — продължи лейтенантът. Да отделяме ли котвата от грунта? Няма никакъв вятър, а отливът е толкова слаб, че се боя да не би морето да ни изхвърли на брега.

Това предположение изглеждаше толкова правдоподобно, че всички, които стояха на осветените и оживени палуби, изведнъж обърнаха очи към морето, мъчейки се напразно да проникнат през тъмнината и да прочетат каква съдба е отредила природата на кораба им, който изглеждаше вече обречен.

— Предоставям всичко на лоцмана — рече капитанът. Застанал до Грифит, той няколко минути бе разглеждал с тревога небето и океана. Какво ще кажете, мистър Грей?

Човекът, за пръв път назован по име, стоеше облегнат на фалшборда и гледаше в същата посока, накъдето бяха вперени погледите и на останалите. Когато чу въпроса, той се обърна към капитана и светлината на палубните фенери падна върху спокойното му лице, чиято невъзмутимост като се има пред вид положението и отговорността на тоя човек, изглеждаше почти свръхестествена.

— Това мъртво вълнение е много опасно — отговори той със същия хладнокръвен тон, както преди. Ала гибелта ни е неминуема, ако бурята, която приближава от изток ни завари закотвени на такова незащитено място. Всяко въже, изплетено и от най-добрия коноп, ще се протрие на тия скали и няма да задържи кораб даже един час при такъв силен североизточен вятър. Ние трябва да излезем незабавно в открито море, господа, ако това е по силите на човека.

— Всичко това, сър, е известно и на най-неукия юнга — каза Грифит. Аха, ето че шхуната иде!

И наистина сега ясно се чуваше плясък на редки загребвания и в мрака се очерта малкият „Ариел“, който се движеше тромаво под слабия тласък на веслата. Когато минаваше бавно под кърмата на фрегатата, прокънтя веселият глас на Барнстейбъл, който пръв установи връзката между двата кораба.

— За такава нощ трябват очила, капитан Мънсън! — викна той. Но, като че ли ми се счу свирката на вашия боцман, сър. Дано не сте решили да стоите тук до утре.

— Тази котвена стоянка ми харесва толкова, колкото и на вас, мистър Барнстейбъл — отвърна старият моряк, както винаги спокойно, ала в гласа му се долавяше растяща тревога. Ние вече изтеглихме въжето, но ни е страх да отделим котвата от грунта, да не би вълните да ни изхвърлят на брега. Какъв е вятърът според вас?

— Вятърът? — повтори Барнстейбъл. Хм, не може да помръдне дори женска къдрица. Ако чакате бреговият бриз да напълни платната ви, сър има да киснете тук цял месец. Смятам, че вече измъкнах черупката си от тоя скален лабиринт, но и сам не мога да си обясня как успях в тъмното.

— По-нататъшни указания ще получите от лоцмана, мистър Барнстейбъл — отговори капитанът и ги изпълнявайте точно и буквално.

След тази заповед и на двата кораба настъпи мъртва тишина, защото всички с нетърпение чакаха да чуят какво ще каже човекът, от когото дори според най-простия матрос зависеше спасението им. Не мина много време, и прозвуча гласът на лоцмана, все тъй тих, но ясен:

— В такова бурно море скоро веслата ви ще станат безполезни. Ала с помощта на вашите горни платна те ще съумеят да ви измъкнат оттук. Трябва да се движите на изток-североизток. Дръжте тоя курс, докато видите светлина на северния нос, след това легнете в дрейф и дайте оръдеен изстрел. Но, ако не дай боже ви отнесе назад преди да се покаже светлината, тогава с ляв галс разчитайте на лота, но в никой случай не се отклонявайте на юг, защото в такъв случай никакъв лот няма да ви помогне.

— Все едно е как ще се движиш на едно и също място, с ляв или десен галс — отвърна Барнстейбъл, пък и галсовете могат да бъдат еднакво дълги.

— Не — възрази лоцманът. Ако се отклоните даже мъничко по-надясно от изток-североизток, по-нататък ще се натъкнете на скали и плитчини. Пазете се, казвам ви, да не се движите дълго с десен галс!

— Но от какво да се ръководя? Та вие не ми позволявате да се доверявам нито на времето, нито на лота, нито на лага.^[2]

— Трябва да се доверявате на зоркото око и на вещата ръка. Буруните ще ви предупредят за опасност, ако не можете да се ориентирате по предметите на брега. Лавирайте внимателно, сър, и по-често си служете с лота, когато наближите брега.

— Слушам, сър! — промърмори Барнстейбъл. Това значи да плаваш слепешком и без никаква полза! Не виждам нищо, дявол да го вземе! Очите могат да вършат тук толкова работа, колкото носът при четене на библията …

— Спокойно, мистър Барнстейбъл, спокойно — прекъсна го капитанът, защото над двата кораба бе надвиснала такава напрегната тишина, че се чуваше дори как скърцат въжетата на шхуната, разлюлявана върху вълните. Задачата, с която ни е пратил Конгресът, трябва да се изпълни, дори с риск за живота ни.

— Аз не скъпя живота си, капитан Мънсън — отвърна Барнстейбъл, обаче безотговорно е да се завре кораб в такова място! Ала сега е време за работа, а не за приказки. Щом тук е опасно за кораб с малко газене, какво ще стане с фрегатата? Не е ли по-добре да мина напред и да се опитам да ви намеря път?

 

— Благодаря ви — каза лоцманът. Предложението ви е великодушно, но безполезно за нас. За щастие аз добре познавам дъното по тия места, затова трябва да се доверя само на паметта си и на божията милост. Вдигнете платна, вдигнете платна, сър, пък ако не успеете, и ние ще рискуваме да вдигнем котва.

Всички се заловиха незабавно да изпълнят командата и скоро над „Ариел“ се издуха платната. Макар, че никакъв полъх на вятър не се усещаше, малката шхуна беше тъй лека, че с помощта на отлива съумя да преодолее надигащите се насреща й вълни и след няколко минути ниският й корпус вече едва се забелязваше на фона на светлата ивица над хоризонта, над който стърчеше само силуетът на платната й. Скоро и техните върхове потънаха в тъмата на облаците.

Грифит, както всички останали младши офицери, бе слушал гореописания разговор в пълно мълчание, но щом „Ариел“ почна да изчезва от погледа, скочи пъргаво от оръдието на палубата и извика:

— Плъзга се тъй леко, като че слиза от стапела! Да вдигна ли котва, сър, и да последвам шхуната?

— Нямаме друг избор — отговори капитанът. Чухте ли въпроса, мистър Грей? Да вдигнем ли котва?

— Не остава нищо друго, капитан Мънсън. Но при такъв слаб отлив трудно ще се измъкнем оттук — отвърна лоцманът. Бих дал пет години от живота си, който зная, ще бъде кратък, ако фрегатата стоеше поне една миля по-навътре в морето.

Тази забележка бе чута само от командира на фрегатата, който пак се дръпна настрана с лоцмана и двамата подновиха тайнствения си разговор. Но щом разбра, че капитанът е съгласен, Грифит моментално изкомандува по рупора: „Вдигни котвата!“ Отново запищя свирката и затрополяха моряшки нозе около рудана. Едновременно с вдигането на котвата платната бяха отвързани от рейте и се разтвориха, сякаш подканяха бреговия бриз да ги надуе. При всички тия маневри гласът на първия лейтенант гърмеше през рупора, давайки разпореждания, които се изпълняваха с бързината на мисълта. Навред се мяркаха хора като смътни петна в мъждивата светлина, която се процеждаше от небето. Накацали по реите, увиснали на вантите, сякаш плуваха във въздуха, и от всички страни, от всяко въже, от всяка мачта на кораба се чуваха странни викове: „Форбомбрамселът готов!“ — крещеше пискливо някой, като че от облаците. „Фокреята готова!“ — ревеше хриплив моряшки глас отдолу. „На кърмата всичко готово, сър!“ — викаше трети от друга посока. А след няколко минути бе дадена заповед: „Вдигай платната!“

Бледата светлина от небето сега бе засенчена от надвисналите платна и по палубите на кораба притъмня още повече, от което фенерите, като че ли засветиха по-ярко, а предметите зад борда придобиха още по-мрачен и зловещ вид.

Сега всички, с изключение на командира и лоцмана, бяха заети да приведат кораба колкото се може по-бързо в движение. Викът: „Върти! Върти!“ — повторен гръмогласно от петдесет гърла, и бързото въртене на рудана показваха, че котвата се е откъснала от дъното и се вдига. Скърцането на скрипците при навиването на въжетата се смесваше с резките подвиквания на боцмана и помощниците му и макар че на човек, свикнал само с живота на сушата, всичко това би се сторило бъркотия и суетня, благодарение на дългогодишната си практика и строга дисциплина екипажът съумя да вдигне всички платна на кораба — от палубата до върха на мачтите за по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да опишем това.

 

Първите няколко минути офицерите бяха доволни от резултата, защото макар че тежките долни платна продължаваха да пляскат лениво по мачтите, по-леките на горните реи се надуха и корабът почна забележимо да чувствува техния тласък.

— Върви! Върви! — провикна се радостно Грифит. Ах, вагабонтин такъв! Обича сушата толкова, колкото рибата, която не може без вода! Значи, все пак горе духа малко ветрец.

— Това е само предсмъртното му дихание — чу се до него тихият, спокоен глас на лоцмана, но думите му бяха тъй неочаквани, че Грифит се сепна. Да забравим всичко, млади човече, освен хората, чийто живот тая нощ зависи от вашите усилия и от моите знания.

— Ако поне наполовина сте готов да изпълните дълга си, както аз съм готов да изпълня моя, всичко ще мине благополучно — отвърна лейтенантът също тъй тихо и спокойно. Каквито и да са чувствата ви, помнете, че се намираме пред неприятелски бряг, който не обичаме дотолкова, та да жадуваме да оставим костите си тук.

След това кратко обяснение двамата се разделиха, защото маневрите на кораба изискваха постоянно и будно внимание от страна на всички офицери.

Радостта, предизвикана от раздвижването на фрегатата по вълните не трая дълго, тъй като вятърът, който сякаш ги следеше, след като бе помогнал на кораба да измине четвърт миля, попърха още няколко минути между горните платна, след което съвсем замря. Подофицерът, който трябваше да стои при кормчиите скоро съобщи, че корабът не се подчинява на кормилото. Грифит тутакси предаде на капитана тази неприятна новина и предложи отново да се пусне котвата.

— Попитайте, мистър Грей — отговори капитанът. Той е лоцманът, сър и от него зависи безопасността на кораба.

— Лоцманите не винаги спасяват корабите, сър — възрази Грифит. Понякога и ги погубват. Капитан Мънсън, познавате ли добре човека, от когото зависи животът на всички ни, но който се държи така, като че ли всичко му е безразлично?

— Познавам го, мистър Грифит. Зная, че е опитен и честен човек. Казвам ви това, за да ви успокоя. Нищо повече не ме питайте … Но, като че ли посоката на вятъра се променя?

— Пази боже! — възкликна лейтенантът. Ако североизточният вятър ни завари на плитчините, спукана ни е работата!

Фрегатата се заклати тежко, платната й ту се издуваха, ту изведнъж пак спадаха и дори най-опитните моряци не можеха да кажат в каква посока се движат въздушните течения и дали това раздвижване не се дължи на пляскането на самите платна. Носът на кораба обаче почна забележимо да се обръща към брега и скоро въпреки тъмнината стана ясно, че се занася право към скалите.

През тия минути на мъчителна неизвестност Грифит, у когото бе настъпил внезапен душевен прелом, при който се редуват съвсем противоположни чувства, изведнъж загуби досегашното си въодушевление и изпадна в пълна апатия, както често му се случваше в най-критични моменти на изпитание и опасност. Той се бе облакътил на рудана и закрил очите си от светлината на окачения наблизо боен фенер, когато усети, че някой стисна леко ръката му. Той дойде на себе си и като хвърли ласкав, макар и все още разсеян поглед на застаналия до него младеж, рече:

— Тъжна музика, мистър Мери.

— Толкова тъжна, сър, че даже не ти се танцува — отвърна гардемаринът. Едва ли ще се намери на тоя кораб човек, който не би предпочел да чуе „Момичето си аз оставих“, вместо тия противни звуци.

— Какви звуци, момче? На кораба е тихо като на квакерско събрание в Джърси, преди добрият ти дядо да почне да нарушава чара на мълчанието със звучния си глас.

— Ех, смейте се, колкото си щете, на миролюбивата ми кръв, мистър Грифит — каза дяволитият юноша, ала помнете: Примес от нея може да се намери в жилите на всички хора. Да можех да чуя сега някой от псалмите на дядо си, сър! Те ме приспиваха, както чайка заспива при шума на прибоя. Но, който заспи тая нощ при такава люлчина песен, скоро ще се събуди.

— Люлчина песен ли? Не чувам нищо, момче, освен плясъка на платната. Даже тоя лоцман, дето се разхожда като адмирал по шканците, е безмълвен.

— А нима шумът на прибоя не може да бъде чут от всеки моряк?

— Вярно, силен е прибоят, но ушите ни мъчно могат да го доловят в такава нощ. Свикнал ли си вече да различаваш неговия шум, младежо?

— Даже много добре, мистър Грифит и повече не ми трябва … Но, с каква бързина се носим към брега, сър?

— Мисля, че държим положението — отвърна Грифит, като се изправи, макар че е по-добре да пуснем котва … Хей, приятелю! Дръж по-остро! Не виждаш ли, че вълната ни бие по борда!

Кормчията, за когото се отнасяха тия думи повтори, че фрегатата не се подчинява на кормилото, добавяйки, че, изглежда корабът „иска да тръгва назад“.

— Свалете долните платна, мистър Грифит — обади се капитан Мънсън и проверете какъв е вятърът.

Скоро се чу скърцането на скрипците и огромните платна, опънати на долните рей, моментално се прибраха. Докато се извършваше тази маневра, всички на борда стояха мълчаливо и чакаха със затаен дъх, сякаш от нея зависеше съдбата им. Само някои от офицерите се осмелиха да изразят съмнение. Ала Грифит скочи на едно от оръдията и вдигна високо във въздуха свещта, която бе извадил от фенера. Малкото пламъче затрептя за миг, сякаш готово да угасне, но после загоря спокойно, осветявайки мачтите. Грифит понечи да спусне протегнатата си ръка, но изведнъж усети лека студенина и се спря, а пламъкът се наклони към сушата, блесна ярко, трепна и на края се откъсна от фитила.

— Не губете нито секунда, мистър Грифит! — извика силно лоцманът. Свалете всички платна освен трите марсела, а на тях вземете по два рифа. Дойде време да изпълните обещанието си!

Чувайки внезапно силния, ясен глас на непознатия, младият човек за миг се вцепени от учудване, но като обгърна с поглед морето, скочи на палубата и се залови да изпълни заповедта с такава бързина, като че ли водеше борба на живот или смърт.