Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (4)

ГЛАВА III

Неуместно е в такова време

всяка дребна грешки да наказваме.

Шекспир — Юлий Цезар

Сянката, хвърляна от скалите надалеч във водата, и вечерният здрач бяха толкова гъсти, че скриха раздразнението, което помрачаваше обикновено ясното чело на Барнстейбъл, когато скочи от каменистия бряг в лодката и седна до мълчаливия лоцман.

— Отблъсквай! — изкомандува лейтенантът с глас, който не търпеше възражение. Да бъде проклето безумието, което излага на опасност и кораби, и хора в такова плаване! И то само за да подпалиш някое старо корито, което превозва дърва, или да уловиш ненадейно някой норвежки търговски кораб! Мърдайте, момчета! Мърдайте!

Въпреки силния прибой, който започваше да се разбива със застрашителен грохот в скалите, моряците, подтикнати от тоя вик, успяха да поведат леката си лодка напряко по вълните и след няколко секунди бяха вече далеч от най-опасното място. Барнстейбъл като че ли не обръщаше внимание на буруните, които се носеха край велбота, а седеше мрачно загледан в кипящата наоколо пяна и едва когато лодката се залюля равномерно по дългите морски вълни, огледа залива, търсейки катера.

— На Грифит май му е омръзнало да се люшка в меката си люлка — промърмори той. И вместо да измъкнем шхуната от това проклето място, ще трябва да се присъединим към фрегатата. А тук е хубаво само за въздишки на влюбени. Малко суша, малко вода и куп канари. Дявол да го вземе, Дълги Том, сега аз съм кажи-речи готов да се съглася с теб, че е достатъчно за моряка да срещне от време на време някое островче и никаква друга terra firma не му трябва.

— Умно казано, сър, това е то философия! — отвърна невъзмутимият кормчия. А земята трябва да бъде мека тиня или пясък, за да може котвата да държи здраво и да си спокоен, когато измерваш дълбочината. Колко дълбоководни, да не говорим за обикновени лотове съм загубил на скалисто дъно! Обичам рейдове, където лотът се отделя лесно от дъното, а котвата — мъчно … Но пред носа ни има лодка, капитан Барнстейбъл! Да се приближим ли до нея, сър или да стоим по-надалече?

— Това е катерът! — възкликна офицерът. Значи, все пак Нед не ме е изоставил!

Гръмките възгласи от приближаващата лодка потвърдиха това предположение и след няколко секунди катерът вече се полюляваше до велбота. Грифит сега не беше изтегнат на възглавничките на седалката си и в сериозния му тон се долавяше лек упрек:

— Защо загубихте толкова ценно време, когато всяка минута крие все нови опасности? Аз се готвех да се подчиня на сигнала, но като чух веслата ви, се върнах да взема лоцмана. Е, добре ли мина всичко?

— Ето ви лоцмана. И ако намери път през тези плитчини, ще оправдае името си. Нощта ще бъде май такава, че без далекоглед и луната трудно ще се намери. Но, да знаехте, че трябваше да се катеря по тия проклети скали, щяхте да ми простите забавянето, мистър Грифит.

— Надявам се, че сте срещнали когото трябва, иначе напразно се излагаме на опасност.

— Да, срещнах човека, който ни трябва, но и още един! — отвърна тъжно Барнстейбъл. Запитайте вашия младеж, Грифит, какво са видели младите му очи.

— Да му разкажа ли? — провикна се през смях младият гардсмарин. Да, видях един малък замаскиран клипер,^[1] който едвам избяга от един стар военен кораб, който го беше подгонил здравата, и един пират в дълга пелерина, който се въртеше наоколо и много приличаше на моята братовчедка…

— Млъкни, дърдорко! — кресна Барнстейбъл. В такъв критичен момент ни бавиш със своите глупости! Качвай се на катера, сър! Там свободно ще можеш да разправяш на мистър Грифит глупавите си фантазии, ако е готов да те слуша.

Младежът се прехвърли ловко от велбота в катера, където вече се намираше лоцманът и като седна до Грифит с вид на обиден му каза полугласно:

— Сигурен съм, че мистър Грифит ще ме изслуша, ако мислите и чувствата му тук, на английския бряг, са останали такива, каквито бяха в родината му.

Младият лейтенант му отвърна само с мълчаливо ръкостискане, след което се сбогува с Барнстейбъл и заповяда на хората си да гребат към фрегатата.

Катерът и велботът се разделиха и вече се чуваше плясъкът на веслата, когато лоцманът за пръв път наруши мълчанието си.

— Двете назад! — извика той. Двете назад, ви казвам! Матросите спряха да гребат, подчинявайки се на тоя властен глас, а лоцманът се обърна към велбота и продължи:

— Трябва да изведете шхуната си в открито море, капитан Барнстейбъл и то колкото е възможно по-скоро. Дръжте кораба по-далеч от северния нос и когато се изравните с нас, приближете се на разстояние един човешки глас.

 

— Разбирам ви много добре, господин лоцман — отвърна Барнстейбъл, но кой ще ме оправдае пред капитан Мънсън, ако вдигна котва без да съм получил нареждане от него? Аз имам изрична игповед да докарам „Ариел“ на това място, което е същинско пухено легло, затова преди шхуната ми да разпени отново вълните, трябва поне да съм видял сигнал или да съм чул устна команда от моите началници. Струва ми се, че ще се измъкнем от този залив така трудно, както и влязохме. А когато излизахме, беше посред бял ден и се ръководехме от вашите писмени напътствия.

Да не искате да останете тук в такава нощ и да загинете? — произнесе мрачно лоцманът. След два часа на мястото, където сега спокойно се поклаща вашата шхуна, ще се пенят само тежки вълни.

— И аз мисля същото. Но щом ми е писано да се удавя сега, нека се удавя, като изпълнявам заповедите на моя командир. Ако обаче послушам съветите ви и от дъното на шхуната се откърти една единствена дъска, ще нахълта не само морската вода, но и бунт. Пък и отде да зная — старецът може да чака още някой и друг лоцман.

— Това е то философия! — промърмори кормчията на велбота така, че всички го чуха. Ала е тежко за съвестта да останеш на такова място?

— Тогава стойте си на котвата и сами ще отидете на дъното при нея! — изръмжа лоцманът. По-мъчно е да се разправяш с глупак, отколкото с буря. Но, ако …

— Не, не, сър, съвсем не е глупак! — прекъсна го Грифит. Барнстейбъл не заслужава такъв епитет, макар че, разбира се е педант в службата. Вдигайте незабавно котва, мистър Барнстейбъл и се измъквайте по-бързо от тоя залив!

— Ах, не можете да си представите с какво удоволствие ще изпълня тази заповед! Гребете, момчета! Аз няма да позволя „Ариел“ да остави костите си в такова кораво леговище.

Тези бодри думи на командира на шхуната бяха посрещнати от матросите с одобрителни възгласи, велботът се откъсна като стрела от катера и скоро изчезна в сянката на мрачните скали.

Гребците на катера също не стояха със скръстени ръце, а с енергични усилия подкараха бързо тежката лодка по вълните и след няколко минути тя вече плаваше край фрегатата. В това време лоцманът, чийто глас бе загубил резкия си и властен тон, проявен в краткия разговор с Барнстейбъл, помоли Грифит да му изброи поименно офицерите, които служеха на кораба. След като изпълни тази молба, младият лейтенант добави:

— Всички те са добри и честни хора, господин лоцман и макар, че работата, която вършите сега е малко рискована за англичанин, между нас няма човек, който би ви предал. Ние се нуждаем от вашата помощ, очакваме да бъдете коректни към нас и обещаваме да ви се отплатим със същото.

— А отде знаете, че именно това ми трябва? — запита лоцманът с тон, в който звучеше студено безразличие към думите на лейтенанта.

— Защото, макар и да говорите английски доста правилно за местен жител — отвърна Грифит, все пак произнасяте „р“-то по начин, който би подразнил слуха на човек, роден оттатък Атлантика.

— Няма значение къде е роден човек и как говори — каза студено лоцманът, щом смело и добросъвестно изпълнява дълга си.

Тъмнината, която бе заместила здрача, може би спомагаше разговорът да протича гладко, като скриваше изражението на презрителна ирония върху красивото лице на младия моряк, когато отговори:

— Вярно, вярно, човек трябва да изпълнява добросъвестно дълга си. Но както забеляза Барнстейбъл, сигурно добре познавате пътя, щом се залавяте да преведете кораб през тези плитчини и то в такава нощ. Знаете ли колко гази корабът ни?

— Колкото може да гази фрегата, а аз се наемам да ви прекарам по четири сажена^[2] дълбочина. По-малко би било опасно.

— Нашата фрегата е отличен кораб! — каза Грифит. Тя се подчинява на кормилото, както войник от морската пехота се подчинява на сержанта при учение. Но й трябва простор, за да лавира срещу вятъра, защото скоростта й е такава, като че се движи с попътен вятър.

Лоцманът изслуша внимателно, без да изпуска нито дума това описание на качествата на кораба, който щеше да се опита да измъкне от крайно опасно положение и когато Грифит свърши, забеляза с присъщото си хладнокръвие:

— При тесен фарватер това е и предимство и недостатък. Опасявам се, че тази нощ, когато ще трябва да държим кораба под юзда, това ще бъде недостатък.

— Май ще се наложи да опипваме пътя си с помощта на лота — попита Грифит.

— Ще ни трябват и очи и лот — отговори лоцманът, сякаш несъзнателно поведе разговор сам със себе си. И в по-тъмни нощи ми се е случвало да влизам и да излизам оттук, ала никога газенето не е бивало повече от два и половина сажена.

— Тогава, обзалагам се, вие не ще успеете да прекарате тоя кораб между такива скали и вълни! — възкликна Грифит. Щом сте плавали на кораби с малко газене, едва ли познавате тукашните води. Пътищата могат да се изучат само при нисък кил. Ех, лоцмане, лоцмане, не си играйте с живота ни, щом не знаете пътя! Защото тази игра е опасна, когато имаме насреща си враг.

 

— Млади човече, вие сам не знаете с какво заплашвате и кого заплашвате — каза мрачно лоцманът, все тъй спокоен и невъзмутим. Забравяте, че тук имате началник, а аз нямам.

— Зависи как ще изпълните дълга си — извика Грифит, защото ако …

— Тихо! — прекъсна го лоцманът. Приближаваме фрегатата. Нека се качим на нея в сговор.

Като каза това, той се облегна на възглавничките на седалката, а Грифит, макар и да очакваше какви ли не беди поради неопитността на своя спътник или възможно предателство от негова страна, подтисна чувствата си и замълча. Двамата се качиха на кораба наглед дружелюбно.

Фрегатата вече се люлееше по дългите вълни, които прииждаха от открито море една подир друга с все по-голяма сила. Обаче платната й продължаваха да висят неподвижно от реите, защото вятърът, който от време на време духаше откъм брега, не можеше да надуе тежката им тъкан.

Изкачвайки се по трапа, Грифит и лоцманът чуваха само зловещия плясък на вълните, които се разбиваха във високите бордове на кораба, и острото изсвирване на боцмана, който даваше знак на караула, поставен от двете страни на трапа, да отдаде почести на ипървия и на лоцмана.

И макар, че на огромния кораб, на който се намираха няколкостотин души, цареше такава дълбока тишина, светлината на десетина бойни фенера, разположени на различни места по палубите, позволяваше не само да се различават фигурите на матросите, но и да се четат загрижеността и любопитството, изписани по лицата на повечето от тях.

По траповете, около гротмачтата и на вантите на кораба се бяха събрали големи групи и в мрака смътно се открояваха отделни силуети, накацали по долните реи или наведени от марсовите площадки. Всички проявяваха по тоя начин интереса си към пристигането на катера.

Докато другите части на кораба бяха заети от матросите, офицерите се бяха разположили на шканците.#1 Наредени по старшинство, те стояха мълчаливо и съсредоточено като останалите членове на екипажа. Отпред се виждаха няколко млади хора, и ако се съди по нашивките им равни по чин с Грифит, но по-низши по длъжност. От другата страна се бе струпала по-голяма група младежи, приятели на мистър Мери. Около кърмовия рудан бяха застанали още трима-четирима души, едик от които носеше син мундир с алени нашивки на офицер от морската пехота, а друг черно расо на краосн свещеник. Зад тях, до вратата на каютата, от която току-що се бе качил, се беше изправила високата, стройна фшра па командира на кораба.

След като размени кратки приветствия с младшите офицери, Грифит следван с бавна крачка от лоцмана, се запъти към мястото, където го чакаше старият капитан. Младият човек свали фуражката си и се поклони малко no-ниско от обикновено.

— Изпълнихме поръчението ви, сър — доложи той макар, че то ни отне повече време и усилия, отколкото предполагахме.

— Но не сте довели лоцмана — забеляза капитанът, а без него всички наши усилия и смелост са напразни.

— Ето го — отговори Грифит като се отдръпна настрана и посочи човека, който стоеше зад него, вдигнал високо яката на грубата си куртка и закрил лицето си под широката периферия на шапката, избеляла и протъркана от дълга употреба.

— Тоя ли!? — възкликна капитанът. Значи, е станала неприятна грешка. Това не е човекът, който ми трябва и който не може да бъде заменен от никого.

— Не зная кого сте очаквали, капитан Мънсън — обади се непознатият тихо и спокойно, но ако не сте забравили деня, когато вятърът за пръв път развя флаг, който никак не прилича на тази емблема на тиранията, окачена сега над кърмата ви, може би ще си спомните и ръката, която го бе издигнала.

— Донесете тук светлина! — извика възбудено капитанът. Когато фенерът се приближи до лоцмана и освети ярко лицето му, капитан Мънсън трепна, като срещна суровия поглед на спокойните сини очи и видя бледото, но хладнокръвно лице. Сваляйки неволно шапката, изпод която се показаха сребристите му кичури, старият моряк възкликна:

— Той е, макар че много се е изменил!

— За да не го познаят враговете му — добави тутакси лоцманът. После побутна капитана за ръката, отведе го настрана и додаде шепнешком — И приятелите му, докато не удари определеният час.

Грифит се бе поотдръпнал, за да отговаря на въпросите, с които го обсипаха другарите му, затова нито един от офицерите не чу тоя кратък диалог. Но, скоро всички разбраха, че командирът им е открил грешката си и че докараният на кораба човек е именно тоя, който му трябваше. Няколко минути капитанът и лоцманът се разхождаха по шканците, разговаряйки оживено и съсредоточено.

Тъй като Грифит кажи-речи изчерпа новините си, любопитството на слушателите му бе бързо задоволено и очите на всички се обърнаха към тайнствения лоцман, който трябваше да ги измъкне от това положение, изпълнено с опасности, които с всяка минута растяха и ставаха все по-осезаеми.