Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (36)

ГЛАВА XXXV

О, вождове на морските вълни,

глави склонете вий над брата свой

и бдете никой да не опетни покоя и честта на тоз герой.

Куплети за Трип^[1]

Може би тук ще трябва да смъкнем завесата на нашата несъвършена драма и да оставим читателя сам, с помощта на въображението си да дири различните герои на повествованието с полагаемото им се здраве, богатство и щастие, както изискват неизменните правила на поетическата правда. Но, тъй като не искаме да се разделим тъй хладно с тия, с които толкова време поддържахме приятелско общуван, и това, което ни остава да разкажем е правдиво, както всичко, изложено дотук, не виждаме основателна причина да се простим така неучтиво с нашите dramatis personae^[2]. За това ще се опитаме да опишем накратко по-нататъшната им съдба, като същевременно съжаляваме, че законните граници на съвременния роман не ни позволяват да се разпростираме в разни весели и забавни сцени, с приятната надежда впоследствие грубите ни скици да оживеят под майсторския молив на Дънлъп^[3].

И тъй, нека последваме фрегатата към бреговете, от които нашето поривисто перо може би не биваше изобщо да се отдалечава и да разкажем най-напред с няколко реда за Барнстейбъл и неговата черноока Кетрин, която ту се смее, ту плаче, ту се усмихва, но си остава винаги любеща съпруга. След като си проби смело път през пълчища от неприятелски кръстосвачи, корабът стигна благополучно Бостънското пристанище, където Барнстейбъл бе награден за заслугите си с повишение и назначен за постоянен командир на фрегатата.

До края на войната той изпълняваше тази длъжност с умение и прилежност и едва след сключването на мира, който затвърди не само независимостта на родината му, но и личната му репутация като храбър и способен морски офицер, той се прибра в семейното имение, което наследи скоро след смъртта на баща си. Когато федералното правителство слагаше основите на сегашния ни военноморски флот, капитан Барнстейбъл бе поблазнен да напусне още веднъж своя дом, като му бе предложена нова длъжност. И още много години работи рамо до рамо със славните моряци, които бяха служили тъй вярно на родината си във времена на изпитания и смели подвизи. За щастие обаче голяма част от службата си можа да прекара в мирни условия и винаги с него беше Кетрин, която, тъй като нямаха деца, с радост се възползуваше от съгласието му да дели с него лишенията и трудностите на морския живот. Така те вървяха весело и, надяваме се, щастливо по пътя на живота и Кетрин напълно опроверга ироничното предсказание на някогашния си настойник, като стана във всяко отношение покорна, нежна и предана съпруга. Младежът Мери, който с течение на времето възмъжа, не се отделяше от Барнстейбъл и Кетрин, докато още имаше нужда кой да го напътствува. А, когато бе произведен в първо звание, извърши първото си плаване под командуването на своя родственик. Както личеше още на млади години, на зряла възраст той стана безстрашен, предприемчив и несъкрушим моряк. И може би щеше да бъде жив до ден днешен, ако не бе загинал преждевременно в дуел с чуждестранен офицер.

Щом стъпи отново на родна земя, капитан Менюъл се залови най-напред да си издействува прехвърляне в сухопътните войски. Тук той не срещна особени трудности и скоро се отдаде всецяло на това, за което отдавна бе жадувал — строевото обучение. Той има щастието да участвува във всички блестящи победи, с които завърши войната, но изпита наравно с цялата армия и нейните несгоди. Когато обаче се пристъпи към реорганизация на въоръжените сили, заслугите му не бяха забравени и той неведнъж бе изпращан на запад с експедициите на Сейнт Клеър^[4] и по-щастливия му приемник Уейн^[5]. Към края на века, когато англичаните най-после бяха принудени да изоставят цяла редица постове, капитан Менюъл получи заповед да заеме с ротата си едно малко укрепление откъм нашия бряг на една от могъщите реки, с които граничеха териториите на републиката от север. Английското знаме се развяваше над валовете на една по-солидна крепост, построена отскоро на отсрещния бряг в новите граници на Канада. Като разбра, че комендантът на съседния форт е старши офицер, Менюъл, който се придържаше строго към военния етикет, побърза да навести този джентълмен, за да завърже с него запознанство, което с оглед на заеманите от двамата длъжности можеше да се окаже не само приятно, но и извънредно полезно.

След като се осведоми за чина на своя съсед, американският офицер не си направи труда да запита за името му, но когато червендалестият, забавен на вид английски офицер, който го посрещна, се представи като майор Бъроуклиф, той веднага си спомни за своя стар познайник от манастира „Света Рут“. Двамата славни воини с голямо удоволствие възобновиха старото си познанство и на края така се сприятелиха, че на едно от островчетата сред реката си построиха дървена колиба, като един вид неутрална територия, където да могат да си уреждат гуляи и веселби, без да подронват дисциплината на своите гарнизони. Тук те обсъждаха качествата на безброй вкусни еленови филета, на сочни птици и всякакви чудновати зверове, които живеят из тия пущинаци, без да забравят и обитателите на дълбините на широката река, тъй че да не липсва нищо, което би подсладило пиршествата им. Разходите за тази приятелска трапезна „война“ се деляха по равно между двете страни. Двамата коменданти бяха установили и справедливо разделение на труда в набавянето на продукти за наслада, каквито могат да се намерят само в ония части на земното кълбо, където човек по-лесно ползува богатствата на природата, отколкото в околностите на своите крепости. Тъмният портвайн и всички напитки, съставна част на които е малцът, се прекарваха през залива Свети Лаврентий, откъдето под надзора на Бъроуклиф стигаха предназначението си, а на Менюъл бе възложена изцяло по-важната задача да доставя гъстата мадейра, при което имаше пълна свобода на действие, само от време на време сътрапезникът му напомняше да внимава за „южния“ произход на тази напитка!

Често младшите офицери от двата гарнизона говореха за битката, при която майор Бъроуклиф бе загубил крака си. В такива случаи обикновено английският младши лейтенант прошепваше на американския си колега, че това е станало по време на последната война, при една отчаяна схватка на североизточния бряг на английския остров, в която майорът се отличил с ротата си и постигнал голяма победа за своята родина, заради която именно получил сегашния си чин, „без да става нужда да го откупва“. При всички тия деликатни намеци двамата ветерани, защото вече бяха спечелили това почетно звание, от чувство за национално достойнство не смятаха за нужно да се намесват. Ако тоя въпрос обаче се зачекнеше в края на гуляя им, Бъроуклиф хвърляше многозначителна усмивка на американския си приятел, с което искаше да каже, че много добре разбира за какво става дума, а Менюъл се почесваше по главата — жест, с който актьорите и художниците изобразяват смътно при-помняне. Така се изнизваше година след година и двата форта си живееха мирно и чинно, докато между държавите им бушуваха бурни страсти, но изведнъж злополучната смърт на Менюъл сложи край на тази дружба.

Този строг блюстител на реда никога не отиваше на неутралния остров, без да вземе със себе си цял отряд войници, които нареждаше на постове, поддържащи линията на часовите. Тази практика той препоръчваше и на приятеля си, тъй като тя не само спомагаше за поддържането на дисциплината, но и предотвратяваше изненади от страна на единия или другия гарнизон. Ала, майорът сметна тази формалност за излишна и беше достатъчно добродушен, за да не се обиди от такова недоверие, проявено от неговия сътрапезник.

За нещастие, веднъж, когато двамата приятели обсъждаха една нова доставка на напитки чак до сутринта, Менюъл излезе от колибата и тръгна към постовете си в такова състояние на умопомрачение, че когато един от часовите го спря, забрави паролата и бе убит с изстрел от войника, който в резултат на строевото обучение бе станал толкова безчувствен, че му беше все едно приятел ли убива или враг, щом това се изискваше от военния правилник и от съетите принципи на войната.

Преди смъртта си обаче капитанът успя да похвали подчинения си за тая постъпка и умирайки, не пропусна да възвеличи пред Бъроуклиф достойнствата на строгата дисциплина, която бе въвел в частта си.

Близо една година преди това прискърбно събитие двамата приятели бяха поръчали бъчвичка вино от южната част на остров Мадейра, която в момента на Менюъловата смърт биеше мъчителен път по бързеите на Мисисипи и Охайо, тъй като бе прекарана през Нюорлеанското пристанище, за да бъде изложена, колкото е възможно по-дълго под лъчите на благотворното слънце. Поради преждевременната кончина на приятеля си Бъроуклиф бе принуден да се погрижи сам за тази скъпоценна реликва, напомняща за еднаквостта на вкусовете им, затова поиска от началството си отпуск с похвалното намерение да тръгне по реките и лично да осигури благополучното пристигане на пратката. В резултат от усърдието му същия ден, когато намери съкровището си, го хвана силна треска. И тъй като лекарят и майорът бяха на различни мнения как да се лекува тази опасна за тоя климат болест, единият предписваше пълно въздържание, а другият чести дози от живителната напитка, заради която се бе домъкнал чак дотук. Болестта бе оставена сама на себе си и след три дена Бъроуклиф умря. Пренесоха тялото му и го погребаха до неговия приятел в същата колиба, която тъй често бе кънтяла от пиянските им смехове и песни. Разказахме подробно как завърши животът на тия вождове-съперници, защото си нямаха близки на сърцето от другия пол и не оставяха нито вдовици, нито деца, които да ги оплакват. А, тъй като и двамата бяха простосмъртни и естествено, все някога трябваше да умрат, пък и завършиха земния си път на почтена шестдесетгодишна възраст, читателят няма да ни се сърди, че му показахме пътищата на съдбата. Свещеникът напусна морската служба, за да се върне отново в лоното на църквата, за голямо задоволство на Кетрин, която непрекъснато натякваше на своя благоверек съпруг, че не бяха спазили всички формалности на бракосъчетанието.

Грифит и все още скърбящата му невяста пренесоха тялото на шолковник Хауард в един от главните градове на Холандия, където то бе погребано със съответните почести. След това младият човек лсе прехвърли в Париж с надежда, че тягостните спомени, оставени от вихрените и печални събития през последните няколко дена, ще усе изличат от паметта на прекрасната му другарка. Оттам тя почна да кореспондира с приятелката си Елис Дънскоум и полека-лека, доколкото позволяваха обстоятелствата, работите на покойния й чичо се оправиха. После, когато Грифит получи поста, предложен му още преди експедицията вСеверно море, те се върнаха заедно в Америка. До края на войната младият човек остана на служба във флота, а след това напусна окончателно морето и посвети остатъка от своя живот на задълженията си като съпруг и добър гражданин.

Никак не им беше трудно да влязат във владение на именията на полковник Хауард, които той бе изоставил по-скоро от гордост, отколкото от необходимост, затова не бяха конфискувани, така че младите съпрузи, обединявайки състоянието си, станаха доста богати. И тук ще се възползуваме от случая да посочим, че Грифит не забрави обещанието си пред умиращия щурман и обезпечи осиротялата му майка до края на живота й.

Бяха минали може би дванайсет години от това кратко плаване, което си поставихме за задача да опишем в тази книга, когато един ден Грифит, преглеждайки небрежно куп вестници, изведнъж вдигна сепнато глава и жена му забеляза как прокара бавно ръка по челото си, като човек, който внезапно си е спомнил за някакво събитие от миналото или се мъчи да възстанови в паметта си отдавна избледнели образи.

— Да не би нещо в тоя вестник да те е развълнувало, Грифит? — запита го все още прекрасната Сесилия. Сега, когато имаме федерално правителство, което е вече на път да възстанови загубите от войната, сигурно си прочел за някой от многобройните проекти за създаване на нов флот! Ах, немирнико! Пак мечтаеш и въздишаш за странствуване из любимия си океан!

— Аз престанах да мечтая и да въздишам, откакто ти започна да ми се усмихваш, отвърна той разсеяно, без да сваля ръка от челото си.

— Да не би нещо да спъва установяването на новия ред? Или Конгресът се е спречкал с президента?

— Мъдростта и славата на Вашингтон ще премахнат всякакви пречки по нашия път, докато с течение на времето новият ни ред укрепне. Сесилия, помниш ли човека, който придружаваше двамата ни с Менюъл до манастира „Света Рут“ през нощта, когато станахме пленници на чичо ти, а после доведе отряда, който ни освободи и спаси Барнстейбъл?

— Как да не го помня. На времето казваха, че бил лоцманът на нашия кораб. Доколкото си спомням, злият офицер, който ни гостуваше тогава, подозираше дори, че той крие знатното си положение.

— Този офицер е отгатнал истината. Но, да беше го видяла през оная страшна нощ, когато ни прекара през плитчините, да беше наблюдавала спокойствието и безстрашието, с което изведе отново кораба ни от тия теснини, когато около нас кипеше битка!

— Аз чух страшния грохот и лесно мога да си представя тая потресаваща сцена — отговори жена му. Спомените, макар и вече тъй далечни, прогониха руменината от бузите й. Но, какво е станало с него? Да не би името му да се споменава в тия вестници? Та, това са английски вестници! Доколкото си спомням, ти му казваше Грей!

— С това име беше известен между нас. Той беше човек с романтична представа за слава и се мъчеше да скрие участието си във всяко действие, което не допринасяше за собственото му възвеличаване. Премълчавах истинското му име, защото му бях дал тържествено обещание да не го издам. Сега този човек е мъртъв!

 

— Може би е имало някаква връзка между него и Елис Дънскоум — подхвърли Сесилия, слагайки замислено ръкоделието си в скута.

— Оная нощ, когато аз и Кетрин те навестихме в килията ти, тя се срещна насаме с него по свое лично настояване и още тогава братовчедката ми прошушна, че сигурно се познават. Писмото, което получих вчера от Елис, беше запечатано с чер восък и ми стана тъжно, като го четях. С такава мъка и едновременно нежност пише как човек се пренася от тоя на оня свят!

Гррифит хвърли на жена си поглед, който показваше, че изведнъж е прозрял истината, а после отговори с глас, в който нямаше и сянка от съмнение:

— Сесилия, безусловно ти си права. Сега изведнъж си спомням много подробности, които потвърждават догадките ти. Той познаваше добре това място. Прекарал е там младостта си. Манастирът също му е познат. Сам предложи тази експедиция! Да, той беше наистина необикновен човек!

— Но, защо не дойде с нас? — запита Сесилия. Нали, струва ми се, беше предан на нашето дело?

— Той беше предан на Америка, защото искаше да се отличи. Главната му страст и може би отчасти защото гореше от желание да си отмъсти за някаква неправда, сторена му, както казваше сам, от неговите сънародници. Като човек той също си имаше слабости, една от които беше може би надценяването на собствените си дела. Но, те наистина бяха доблестни и заслужаваха похвала! А, хулите, с които го обсипваха враговете му, бяха несправедливи. По-съмнителна беше любовта му към свободата, защото макар и да се бореше за свободата на нашите Щати, завърши живота си в служба на деспот! А, сега е вече мъртъв … Ако беше живял в други времена и при такива обстоятелства, че отличното владеене на занаята, хладнокръвието, самообладанието и дори отчаяната му смелост да можеха да бъдат използувани в редовен и силен флот и ако навиците, придобити на млади години, го бяха приучили да приема по-скромно почестите, заслужени на зряла възраст, името му щеше да се предава от поколение на поколение в страната, на чието дело се бе посветил!

— О, Грифит — възкликна Сесилия малко учудено, ти говориш тъй страстно за него? Но кой е той?

— Човек, чието име се бях заклел да пазя в тайна, докато беше жив и дори смъртта му не ме освобождава от тоя обет. Достатъчно е да знаеш, че той ни помогна много да се съберем и че имаше опасност щастието ни да се разбие в подводните скали на живота, ако не бяхме срещнали по житейския си път тайнствения лоцман на Северно море.

Като видя, че мъжът й стана и събра внимателно вестниците, за да излезе от стаята, Сесилия не каза нищо и никога вече двамата не зачекнаха тази тема.