Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (32)

ГЛАВА XXXI

Вината му бе, че обиден, вдигна

ръка за мъст над своята родини.

Томсън Елис Дънскоум остана на брега, вперила очи в тъмното петно, което скоро се загуби сред вълните в нощния мрак, и заслушана тъжно в отмерения плясък на веслата, които се чуваха още дълго, след като силуетът на лодката се бе слял с мъглявата ивица на източния хоризонт. Когато от приятелите й не останаха никакви следи освен следите в паметта й, тя обърна гръб към морето, бързайки да се махне по-далеч от шумящата тълпа, която се готвеше също да отплава. Елис се изкачи по пътеката на върха, където често се бе разхождала, и се загледа в безбрежната стихия, която плискаше подножието на скалите със същата печал, която изпитваше и тя.

Войниците на Бъроуклиф, които се бяха разположили в горния край на пътеката, почтително й сториха път. Часовоите на Менюъл също не я спряха, докато стигна до ариергарда на морската пехота, командуван лично от своя бдителен капитан.

— Кой е там? — извика Менюъл, отделяйки се от силуетите на войниците, когато тя се приближи до тях.

— Жена, която няма нито сила, нито желание да ви причини зло — отговори самотната девойка. Аз съм Елис Дънскоум и се връщам в родното си място с разрешение на вашия началник.

— Аха — промърмори Менюъл, Грифит пак е проявил вежливост, каквато не подобава на военен! Нима тоя човек си въобразява, че съществува на света жена, която да не говори! Можете ли да ми кажете паролата, мис, за да се убедя, че имате право да минете?

— Нямам никакво друго право освен слабостта на пола си. Достатъчно е, че мистър Грифит ми е позволил да си тръгна.

— Достатъчно е първото — произнесе човек, който досега се бе крил зад стъблото на един дъб, надвесил широките си, но голи клони над мястото, където бе строен ариергардът.

— Кой е там? — извика отново Менюъл. Приближете се и се предайте или ще стрелям!

— Какво?! Нима доблестният капитан Менюъл ще стреля срещу своя спасител? — възкликна с презрително хладнокръвие лоцманът, излизайки от сянката на дървото.

— По-добре да запази куршумите си за враговете, вместо да ги хаби за приятелите си.

— Вие постъпвате много непредпазливо, сър, като се приближавате скришом до пост на морската пехота! Как може човек, който прояви снощи такова тактическо умение, като изненада неприятеля, да не знае как трябва да се приближава до часови!

— В момента това няма никакво значение — отвърна лоцманът. Не е толкова важно какво зная и какво не зная, след като предадох командуването на отряда в други, може би по-достойни ръце. Но, искам да говоря насаме с тая дама, сър. Познавам я от детинство и желая да я изпратя до манастира.

— Това противоречи на всякакви военни правилници, мистър лоцман и моля да ме извините, но ви забранявам да се отдалечавате от района, охраняван от моите часови. Ако желаете да разговаряте тук, ще заповядам на хората си да се отдръпнат, за да не ви чуват, макар че, трябва да призная, тук е най-подходящото място да ви държим под око. Както виждате, в случай на неочаквано нападение можем да се изтеглим по тази клисура, където и двата ми фланга са прикрити: левият от скалите, а десният от онова дърво. Тук е много удобна позиция, ако се случи нещо непредвидено, защото и най-старите войници се бият най-добре, когато фланговете им са здраво прикрити и имат в тила си път за отстъпление.

— Достатъчно, сър! Не искам в никой случай да ви лишавам от такава позиция — каза лоцманът. Дамата е готова да се върне няколко крачки назад.

Изпълнявайки тази молба, Елис го последва до мястото, където на известно разстояние от ариергарда на морската пехота лежеше дърво, повалено от скорошната буря. Тя седна тихомълком на дънера и зачака търпеливо събеседника си да обясни какво го бе накарало да поиска тоя разговор. Няколко минути лоцманът се разхожда мълчаливо назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После изведнъж се опомни, приближи се и приседна до нея.

— Близък е часът на нашата раздяла, Елис — подзе той най-после. От тебе зависи дали ще се разделим завинаги.

— Тогава нека бъде завинаги, Джон — отговори Елис с леко треперещ глас.

Тази дума нямаше да бъде тъй страшна, ако не беше сегашната ни случайна среща. Все пак възможно е решението ти да е продиктувано от благоразумие, защото има ли нещо, което би поблазнило жена да сподели съдбата ми?

— Ако искащ да кажеш, че съдбата те е обрекла да нямаш с кого да споделиш нито радост, нито мъка, че животът ти е непрекъснат низ от опасности и бедствия, разочарования и несполуки, значи, слабо познаваш сърцето на жената, щом се съмняваш в способността или готовността й да дели всичко това с избраника на сърцето си.

— Ти ли ми говориш така, Елис? Значи, неправилно съм разбрал думите ти и погрешно съм изтълкувал постъпките ти. Съдбата съвсем не ме е обрекла да бъда отритнат човек. Нима е нищо да спечелиш благосклонността на крале и усмивките на кралици? Вярно, че животът ми е съпроводен с безброй страшни опасности, и все пак не е изпълнен само с бедствия и несполуки, нали така, Елис? — Той се поспря, но не получи отговор. Наистина останах излъган в надеждите си, че светът ще оцени по достойнство моите подвизи и дела. Аз не съм, Елис, такъв, какъвто исках да бъда, и дори такъв, за какъвто се мислех.

— Ти си спечели име сред воините на нашето време, Джон — отговори тя с глух глас и може да се каже, че това име е вписано с кръв!

— С кръвта на моите врагове, Елис!

— С кръвта на поданиците на твоя законен крал! С кръвта на тия, които дишат същия въздух, който дишаш ти още от рождение, учили са същите свещени канони, които си учил и ти, но които, опасявам се, много скоро си забравил!

— С кръвта на робите на деспотизма! — прекъсна я той рязко. Кръвта на враговете на свободата! Ти тъй дълго си живяла в това затъпяващо усамотение и тъй сляпо се придържаш към предразсъдъците на младостта си, че благородните чувства, които мислех някога, че покълват в душата на Елис Дънскоум, са увехнали завинаги.

— Аз живеех и мислех, както подобава на моя пол и на положението ми — отвърна кротко Елис и бих предпочела да умра, отколкото да живея и да мисля другояче.

— Ето къде се крият първите семена на робството! Покорната жена, то се знае, става майка на малодушни и жалки негодници, които позорят мъжкото име!

— Аз никога няма да бъда майка на деца, добри или лоши, каза Елис с примирение, което показваше, че е загубила всякакви надежди, естествени за всяка жена. Досега съм живяла самотна и без никаква подкрепа, все тъй самотна и неоплаквана от никого ще си отида в гроба.

Силният патос на смирената й реч, примесен със спокойното, кротко достойнство на моминската гордост, така трогна сърцето на слушателя й, че той няколко минути остана мълчалив, сякаш в благоговение пред нейната непоколебимост. Думите пробудиха в душата му ония чувства на великодушие и безкористие, които неутолимото честолюбие и павозамайването от успеха бяха почти задушили. За това, когато заговори отново, гласът му беше по-мек и по-задушевен, без предишната разпаленост.

— Не зная, Елис, трябва ли при моето положение и твоето горчиво примирение със съдбата да се опитвам дори да разбуждам чувствата, които мислех някога, че намирам в душата ти. В края на краищата нямам право да искам да свържеш съдбата си със съдбата на скитник като мен, със съдбата на човек, който би могъл да се нарече Дон Кихот поради любовта си към свободата и който всеки момент може да бъде призован да подпечата тази любов с кръвта си.

— Чувствата ми към теб не са се променили — отвърна Елис чистосърдечно.

— Добре ли чувам? Дали погрешно съм разбрал решението ти да останеш в Англия, или съм се излъгал в предишните ти чувства?

— Не си се излъгал нито тогава, нито сега. Слабостта може да ме държи още във властта си, Джон, но с течение на годините бог ми даде сили да се боря с нея. Ала не искам да говоря за себе си, а за теб. Аз живеех като скромна маргаритка, която, разцъфтявайки, ти е хванала окото. И ще увехна като това срамежливо цветенце, когато дойде зимата на моя живот и никой няма да забележи, че ме няма вече по полята, където съм цъфтяла само едно лято. Но, ти ще рухнеш, Джон, като тоя дъб, на който сме седнали сега: докато стои изправен, хората се възхищават от красотата и величието на могъщия му ствол, а когато се сгромоляса, ще пресмятат каква полза може да се извлече от него.

— Нека си говорят каквото щат! — отвърна гордият странник. Рано или късно истината ще се узнае, а когато настъпи тоя час, ще кажат, че съм бил верен и храбър воин. И ще бъда достоен пример за всички, които са се родили в робство, но жадуват да живеят в свобода.

— Така може да говори далечният народ, заради който си напуснал родина и близки — рече Елис, взирайки се плахо в лицето му, сякаш да разбере доколко още може да го предизвиква, без да го разгневи. Но, какво ще кажат на децата си твоите сънародници, в чиито жили тече и от твоята кръв?

— Ще кажат, Елис, това, което може да им внуши тяхното коварство, залегнало в самата им политика или незадоволеното им тщеславие. Но, тук трябва да си кажат думата и враговете и приятелите ми. Мислиш ли, че Америка не владее еднакво добре и меча и перото?

— Не се наемам да оспорвам правото на чедата на тая земя да правят това, което смятат най-добро за себе си — отвърна Елис. Но, нима е възможно да се родят там хора, които да не познават чувствата, привързващи човека към родното му място?

— Как може да се съмняваш в тяхното родолюбие? — възкликна учудено лоцманът. А, щом обичат тъй много родината си, нима могат да уважават човек, който е вдигнал безпощадно ръка срещу земята на своите предци?

— Все тая дума „родина“! — промърмори лоцманът, който бе почнал да долавя скрития смисъл в плахите подмятания на Елис. Да не би човек да е дърво или камък, та да може да се хвърли в огъня или да се вгради в стена, когато орисницата реши да го прати на земята? Казват, че думата „родина“ гъделичка честолюбието на англичанина, където и да се намира, но изглежда, че тя има още по-силно обаяние за англичанките!

— Тя е най-скъпата дума за всяка жена, Джон, защото въплъщава в себе си най-скъпото — любовта! Ако вашите американки не познават нейното обаяние, и най-великолепните блага, с които бог е обсипал земята им, няма да ги направят щастливи.

— Елис — произнесе лоцманът развълнувано, като се изправи — виждам много добре какво искаш да кажеш. Но, ние никога няма да се разберем по тоя въпрос, защото дори ти с обаянието си върху мен не можеш да ме отклониш от пътя, по който вече съм тръгнал. Ала времето тече, по-добре да поговорим за други неща. Може би за последен път стъпвам на английския бряг.

Елис мълчеше, борейки се с чувствата, предизвикани от последните му думи, но скоро надви слабостта си и продължи разговора c оная непреклонност и твърдост, която смяташе за свой неизменен дълг.

— И какво направи тоя път, Джон, когато стъпи на английския бряг? Нима разрушаването на едно мирно семейно огнище и тормозът, на който подложи един старец, е подвиг, достоен за човек, който говори за възвишени цели?

— Мислиш ли, че ще сляза на тоя остров и ще рискувам да бъда убит от враговете си заради такава недостойна цел? Не, Елис, моят истински план се провали и затова светът никога не ще узнае за него. Но, дългът ми към делото на което съм се отдал, ме подтиква към тая стъпка, която ти тъй прибързано осъждаш.

Полковник Хауард се радва на почит сред властвуващите и може да бъдеразменен срещу някой по-полезен човек. Колкото се отнася до неговите повереници, ти забравяш, че тяхната скъпа родина е Америка, а могат да я намерят и още по-близо под гордото знаме на фрегатата, която ги чака сега в открито море.

— Ти говориш за фрегатата! — каза Елис, внезапно заинтересувана от тая тема. Това ли е единственият кораб, с който можете да избягате от враговете си?

— Елис Дънскоум, изглежда, не е следила достатъчно събитията, щом ми задава такъв въпрос! — отвърна надменно лоцманът. По-добре би било да каже: „Това ли е единственият кораб, от който трябва да избягат враговете ви?“

— О, в такъв момент не мога да отмервам добре думите си! — извика Елис с нескрита тревога. Случайно дочух част от един план, чиято цел е да бъдат унищожени с внезапно нападение всички американски кораби, които се намират в наши води.

— Такъв план, моя мила Елис, може да хрумне внезапно някому, но не и да се изпълни. А кои бяха тия страшни съзаклятници?

— Не зная дали няма да изменя на дълга си пред краля, ако ги издам — промълви нерешително Елис.

— Е, както искаш — отвърна студено лоцманът. Така някои кралски офицери може да се спасят от смърт или от плен. Както ти казах вече, това е изглежда последното ми посещение на тоя остров, Елис и вероятно последната ни среща.

— И все пак — каза Елис, все тъй следвайки хода на мислите си — няма да е зле, ако успея да предотвратя кръвопролитие и особено ако направя нещо полезно за тия, които отдавна познавам и ужаважам!

— Хм, в това поне няма нищо трудно и осъдително — вметна лоцманът с явно безразличие. Но, крал Джордж може спокойно да мине без някои от слугите си.

И без туй списъкът на жалките му фаворити е тъй дълъг!

— Напоследък в манастира живееше някой си Дилън, който обаче изчезна безследно — каза Елис. По-право бе пленен от твоите Другари. Познаваш ли го, Джон?

— Чувал съм, че имало един негодник с такова име, но никога не сме се срещали. Елис, ако бог е рекъл това да бъде последната ни …

— Бил пленник на шхуната „Ариел“ — продължи тя, все тъй несмущавана от привидното равнодушие към думите й, а когато го пуснали да се върне в „Света Рут“, забравил, че е дал тържествено обещание и го нарушил най-позорно, за да изпълни пъклените си замисли. Вместо да извърши уговорената размяна, скроил клопка на тия, които го пленили. Да, това било гнусно вероломство! Защото се отнасяли вежливо и великодушно с него и сигурно щели да го освободят.

— Голям подлец е бил наистина! Но, Елис …

— Не, изслушай ме, Джон! — възкликна тя, сякаш безразличието му я подтикваше още повече. Не искам все пак да го съдя за греховете му, защото вече не е между живите! Планът му, изглежда, отчасти се е провалил, защото възнамерявал да унищожи шхуната, която наричате „Ариел“ и да плени младия Барнстейбъл.

— Действително не успя нито в едното, нито в другото! Барнстейбъл се спаси благодарение на мен, а „Ариел“ бе сразен от ръка, по-могъща от всяка друга на тоя свят претърпя корабокрушение!

— Значи, фрегатата е единственото ви средство за спасение? Бързай, Джон, отърси се от тая гордост и привидно безгрижие, защото ще удари час, когато и цялото ти мъжество ще бъде безсилно пред машинациите на тайните ти врагове. Този Дилън изпратил вестоносци да съобщят в едно пристанище на юг оттук, че вашите кораби са забелязани в морето, та да пратят оттам ескадра, която да ви пресече пътя за отстъпление.

Докато я слушаше, постепенно лоцманът загуби престореното си безразличие и се мъчеше под мъжделивата светлина на звездите да предугади по лицето й още недоизказаните думи.

— Отде знаеш това, Елис? — запита той бързо. И какви кораби спомена Дилън?

— Подслушвах случайно, когато обсъждаха този план, и … Не зная, Джон, имам ли право да забравям дълга си към краля. Но, не бива да се иска отредна слаба жена да жертвува с мълчанието си човека, към когото е изпитвала някога влечение, щом една казана навреме дума може да го избави от опасността!

— „Изпитвала някога влечение“! Така ли е наистина, Елис? — запита лоцманът с разсеян вид. Но, може би си чула как са въоръжени тези кораби и как се казват? Кажи ми имената им и дори първият лорд на вашето английско адмиралтейство едва ли ще даде тъй точна преценка за въоръжението им, каквото бих дал по списъка, с който разполагам.

— Вярно, че споменаха имената им — каза Елис с лека тъга, но в ушите ми звучеше името на човек, по-близък до сърцето ми, затова не можах да ги запомня.

— Ти си същата добра Елис, която познавах някога! Значи, споменали името ми, а? Е, какво разправяха за „пирата“? Нанесла ли е ръката му удар, който ги е накарал да се разтреперят в своя манастир? Не го ди нарекоха страхливец, девойко?

— Говореха за тебе така, че сърцето ми се свиваше от болка, като ги слушах. Защото много лесно е да забравиш изминалите години, ала не е така лесно да изтръгнеш от сърцето си чувствата, които са те вълнували на младини.

— Да, приятно е да зная, че въпреки злословията по мой адрес, робите треперят от мен в бърлогите си! — възкликна лоцманът и отново закрачи бързо назад-напред. Така е, когато изпъкнеш между другите и станеш пръв в своята професия! Все още се надявам да доживея деня, когато Джордж III ще се сепва, като чуе името ми дори между стените на двореца си.

Елис Дънскоум го слушаше в дълбоко и печално мълчание, разбрала, че и последната брънка във веригата на взаимното им влечение се бе скъсала и че слабостта, която неволно я бе овладяла, не намираше съответен отклик в душата му. Тя оброни за миг глава на гърдите си, но веднага се изправи и с присъщата си кротост напомни на лоцмана за своето присъствие, обръщайки се към него вече по-спокойно:

— Казах ти всичко, което може да ти бъде от полза. А, сега трябва да се разделим.

— Какво? Толкова скоро? — извика той, като скочи и я улови за ръката.

Но, това е много кратка среща, Елис, пред толкова дълга разлъка!

— Кратка или дълга, все трябва да свърши — отвърна тя. Твоите другари сигурно се готвят да отплават, пък и ти, струва ми се, не би искал да останеш сам на брега. Ако ти се случи пак да навестиш Англия, дано да дойдеш тоя път с други чувства към нея. Желая ти всичко най-хубаво, Джон и навред да те съпровожда божията благословия, стига да я заслужиш.

— Искам само да се молиш от все сърце за мен! Ала нощта е тъмна, затова ще те изпратя до манастира.

— Няма нужда — отговори тя с женска скромност. Понякога невинният може да бъде безстрашен колкото най-храбрия ви воин. А, тук няма от какво да се страхувам. Ще тръгна по такава пътека, че да не срещна вашите войници. Още веднъж ти казвам „сбогом“, Джон! — Гласът й трепереше, когато продължи: Ти ще имаш участта на всички хора и ще преживееш минути на тревоги и слабост. В такива минути си спомни за тия, които си оставил на тоя презрян остров, а между тях може да си спомниш и за тая, която беззаветно ти е желала щастие.

— Бог да бъде с теб, Елис! — каза той, трогнат от вълнението й, забравил за миг честолюбивите си мечти, за да се отдаде на по-земни чувства. Но, не мога да те пусна сама.

— Тук ще се разделим, Джон — произнесе тя твърдо. И то завинаги! Така ще бъде тю-добре за двама ни, защото ми се струва, че не сме един за друг. Тя издърпа полека ръката си, която той бе сграбчил и като промълви още веднъж „сбогом“, обърна се и закрачи бавно по посока на манастира.

Лоцманът понечи да тръгне подире й с твърдото намерение да я изпрати, но в тоя момент от скалите се разнесоха войнствените звуци на барабана и флейтата, а от брега запищя пронизително свирката на боцмана и опитното ухо на лоцмана разбра, че това е последният сигнал за отплаване.

Подчинявайки се на настойчивия зов, този странен човек, у когото естествените чувства, готови преди малко да бликнат неудържимо, отдавна бяха подтиснати от призрачни честолюбиви пориви, а може би и от неутолима омраза, тръгна дълбоко замислен къмЯ лодките. След малко срещна войниците на Бъроуклиф, които без оръжие, но свободни, се връщаха мирно в казармите си. За щастие на тия хора, лоцманът беше твърде погълнат от мислите си, за да забележи тази проява на великодушие от страна на Грифит и се опомни едва когато неочаквано на пътя му се изпречи някакъв човек, който с леко потупване по рамото му даде да разбере, че го е познал, и лоцманът видя пред себе си Бъроуклиф.

— Събитията от тая нощ показаха, сър, че не сте такъв, за какъвто може да ви помисли човек — заговори капитанът. Вие трябва да сте адмирал или генерал на метежниците, защото доколкото видях, тази вечер се водеше странен спор помежду ви кой има правото да командува. Но, комуто и да принадлежи върховното командуване, позволявам си да ви прошепна на ухото, че се отнесохте много нечестно с мен. Повтарям: Цялата ваша пасмина постъпи много нечестно с мен, а най-вече вие.

Лоцманът се сепна, като чу тия странни думи, произнесени с жлъчността на човек, претърпял несполука, но само махна с ръка на капитана да си върви и се отдръпна, за да продължи пътя си.

— Изглежда, че не ме разбрахте, както трябва — продълж упоритият офицер. Слушайте, сър, вие се отнесохте нечестно с мем и не мислете, че бих казал това на джентълмен, ако не знаех, че давам възможност да излее гнева си.

Понечвайки да отмине, лоцманът погледна пистолетите, които Бъроуклиф държеше: единият за дръжката, а другият за дулото. На офицерът дори му се стори, че като ги видя, лоцманът ускори крачка. Гледайки след него, докато силуетът му изчезна в мрака, капитанът си промърмори:

— Изглежда, че все пак е обикновен лоцман! Истински джентълмен веднага щеше да разбере такъв прозрачен намек. Аха, ето че пристига отрядът на моя достоен приятел, чийто език умее да различава южната мадейра от северната. Тоя негодник има джентълменско гърло. Я да видим как ще преглътне един тънък намек за прегрешенията си!

Бъроуклиф се отдръпна, за да стори път на морските пехотинци, които също отиваха към лодките и зачака с нетърпение командира им. Менюъл, който знаеше за намерението на Грифит да пусне пленниците, се бе спрял, за да се увери, че никой друг освен освободените от неговия командир не се е отдалечил към вътрешността на сушата. Благодарение именно на това случайно обстоятелство Бъроуклиф го срещна на известно разстояние от двата отряда.

— Поздравявам ви от все сърце, сър — каза Бъроуклиф. Фуражировката ви никак не беше лоша, капитан Менюъл.

Командирът на морската пехота съвсем нямаше желание да влиза в спор, но в гласа на Бъроуклиф се долавяше нещо, което го накара да отговори:

— Още по-хубава щеше да бъде, сър, ако имах възможност да се отплатя на капитан Бъроуклиф за любезността, с която се отнесе към мен.

— Извинете, уважаеми сър, но вие поставяте на изпитание моята скромност! Сигурно сте забравили как бях възнаграден за гостоприемството си. Два часа дъвках дръжката на сабята си, освен туй твърде безцеремонно бях блъснат в ъгъла, а един от войниците ми бе потупай много нежно по рамото с приклада на мускета! Дявол да го вземе, сър, според мен неблагодарникът е само разновидност на говедото!

— Ако вместо войника бе потупан нежнр офицерът — отвърна Менюъл с похвално хладнокръвие, щеше да бъде много по-справедливо. Пък и шомпълът би могъл да послужи не по-лошо от приклада за поваляне на джентълмен, който пие за четирима.

— Каква черна неблагодарност за тая животворна южна напитка и каква люта обида за мен! Струва ми се, че има един-единствен начин да се прекрати този словесен двубой, който може да продължи до сутринта.

— Изберете си какъвто начин искате за разрешаване на нашия спор, сър. Надявам се обаче, че при това няма да се осланяте на вроденото си „познаване на човека“, след като веднъж вече взехте един капитан от морската пехота, служещ на Конгреса, за влюбен, който бърза към някое прикътано местенце.

— Все едно че сте ме ощипали за носа, сър — рече Бъроуклиф. Впрочем това би било дори по-простимо! Изберете си от тия пистолети, сър. Те са заредени за съвсем друга работа, но вярвам, че и в случая ще ни бъдат полезни.

— Аз пък имам чифт пистолети, заредени за всякаква работа — отговори Менюъл, като измъкна единия от пояса си и се отдръпна няколко крачки назад.

— Зная, че заминавате за Америка — каза Бъроуклиф с невъзмутимо хладнокръвие, но ще ми бъде по-приятно, сър, ако отложите за малко отпътуването си.

— Стреляйте и се бранете! — извика яростно Менюъл, пристъпвайки към противника си.

Двата пистолета изгърмяха едновременно и изплашените войници на Бъроуклиф и морските пехотинци се завтекоха към мястото на двубоя. Ако войниците имаха оръжие, гледката, която се разкри пред очите на всички, положително щеше да предизвика кървава схватка между двете противни страни, които пристигнаха едновременно на местопроизшествието. Менюъл лежеше по гръб, без никакви призници на живот, а Бъроуклиф, който доскоро бе стоял в горда и невъзмутима поза, сега беше в полулегнало положение.

— Да не би тоя нещастник да е наистина убит? — промърмориш англичанинът с известно съжаление в гласа. Откровено казано добър войник беше и глупав почти колкото мен!

За щастие на войниците и техния капитан, в това време морските пехотинци видяха, че командирът им идва на себе си. Той беше само леко зашеметен от куршума, който го бе драснал по темето и когато с помощта на хората си се изправи на крака, постоя така една-две минути, потърквайки главата си, сякаш се събуждаше от сън. А, щом се съвзе напълно и си спомни какво се бе случило, на свой ред се заинтересува за съдбата на своя противник.

— Тук съм, мой доблестни incognito! — провикна се Бъроуклиф с непринудено добродушие. Проснал съм се в обятията на майката земя и добре, че ми пуснахте малко кръв от десния крак … макар че, струва ми се, това можеше да стане, без да ми счупвате костта!. Но, май и вие лежахте в обятията на нашата обща прабаба?

— Вярно и аз полежах няколко минути — отговори Менюъл. Куршумът ви е оставил пътечка по темето ми.

— Хм, по главата, а? — промърмори Бъроуклиф хладно. Но, виждам, раната ви не е смъртоносна … Е, няма как, ще трябва да се разбера с първия срещнат нещастник, който също има само един крак, кой да вземе и двата, защото и просяк, и джентълмен може да бъде сакат! Менюъл, дайте си ръката! Пихме заедно, после се бихме, тъй че нищо не ни пречи сега да станем добри приятели.

— Разбира се — отвърна Менюъл, продължавайки да търка главата си. Нямам нищо против … Но, да не би да имате нужда от лекар? С какво мога да ви помогна? Ох, пак сигнали за потегляне! Карай бързо войниците, сержанте! Вестовоят може да остане с мен … впрочем мога и без него.

— Ах, драги ми приятелю, вие сте, бих казал, човек на място! — възкликна Бъроуклиф. Крепостта ви няма никакви слаби места! Такъв човек заслужава да застане начело на цял корпус, а не на една нищо и никаква рота По-полека, Дрил, по-полека! Пипай ме така, като че съм порцеланово изделие. Няма да ви задържам повече, приятелю Менюъл, защото чувам сигнал след сигнал. Изглежда, че са им нужни вашите удивителни умствени способности, за да могат да отплават, както трябва.

Менюъл можеше да се обиди от тия тъй прозрачни намеци на своя новоизлюпен приятел за здравината на черепа си, ако мозъкът му не беше малко помътен от бученето, което идеше някъде от мисловната сфера. За това отвърна на любезността на събеседника си със сърдечно ръкостискане и след като си размениха топли приятелски думи, още веднъж му предложи услугите си.

— Много ви благодаря! И без това съм ви задължен, загдето ми пуснахте малко кръв, та ме предпазихте от апоплектичен удар. Но, Дрил вече е изпратил куриер в да доведе лекар, а може би и цял полк. Още веднъж довиждане и помнете, че ако някога ви се случи пак да прескочите към Англия, този път като приятел, непременно ми се обадете.

— Непременно! Пък ако и вие попрескочите отново към Америка, обещайте, че също ще ми се обадите.

— На всяка цена! Вашата прекрасна глава ще ми трябва да се оправям с тия недодялани горски скитници. Довиждане и не ме забравяйте!

— Никога няма да ви забравя, добри ми приятелю — отговори Менюъл и пак се почеса по главата, която така бучеше, че тоя шум му се струваше действителен.

Двамата достойни джентълмени се ръкуваха още веднъж и като си обещаха повторно да се срещнат, разделиха се като опечалени влюбени. Разлъка, съпроводена с такъв изблик на чувства, пред които бледнееше дружбата между Орест и Пилад^[1].