Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (23)

ГЛАВА XXII

Нека поседи под сянка, дявол да

го вземе!

Струва ми се, че сърцат войник

ще стане.

Шекспир — „Хенри IV“

Барнстейбъл постоя няколко минути на песъчливия бряг, докато заглъхнаха стъпките на Дилън и кормчията, а след това заповяда на хората си да подкарат лодката обратно. И докато матросите гребяха полека към мястото, където трябваше да чака завръщането на Том, лейтенантът за пръв път почна да се усъмнява сериозно в почтеността на своя пленник. Сега, когато Дилън беше извън властта му, той си спомни ясно някои негови прояви, които напълно потвърждаваха мисълта му, че не може да се вярва на Дилън, а като стигнаха мястото на срещата и пуснаха в морето малка котва, опасенията му прераснаха в силна тревога. Но нека оставим лейтенанта да размишлява върху тази неприятна тема и да последваме Дилън и неговия безстрашен, ала нищо не подозиращ спътник към манастира „Света Рут“.

Мъглата, за която Том бе споменал в разговора си с командира за времето, като че ли се спускаше все по-ниско до земята, превръщайки се в непроницаема завеса, надвиснала тежко над главите им, която лекият ветрец почти не можеше да раздвижи. Тя още по усилваше нощния мрак и човек, непознаващ като Дилън достатъчно добре околната местност, трудно би намерил пътеката, водеща към жилището на полковник Хауард. След известно лутане нужната посока бе налучкана и юристът с бърза крачка поведе кормчията към манастира.

— Да, да — каза Том, който вървеше по стъпките на водача си без особено усилие, вие, сухопътните, щом напипате фарватера, лесно намирате курса и определяте разстоянието. Веднъж един кораб, на който служех, тръгна без мен от Бостън, та после трябваше сам да бия път до Плимът, който е, кажи-речи, на петнайсет левги^[1]. След като стоях закотвен цяла седмица и не можах да намеря кораб, който да ме измъкне от Бостън, реших да поема курс по суша. Почти цяла седмица още загубих да търся някоя черупка, на която да поработя, за да си покрия пътните разноски, защото и тогава бедният Том Кофин страдаше от безпаричие и ще продължава да страда, докато не му падне някоя по-едра риба. Но изглежда, че само коне, рогат добитък и магарета могат да карат вашите сухопътни черупки, затуй се принудих да дам шест надници за „каюта“ и да нагъвам само хляб и сирене през цялото време, докато вдигна котва от Бостън и я пусна в Плимът.

— Безбожно е било от страна на коларя да оскубе така човек в твоето положение, каза Дилън с благ, дружелюбен тон, който показваше, че няма нищо против да поддържа разговора.

— Бях като пътник в каюта — продължи кормчията, защото освен поменатите животни имаше само един човек, който седеше на носа и управляваше. Пък и не му беше кой знае каква работата. Плава си между каменни стени и стобори, а за ориентировка на всяка половин левга бяха побити камъни, на които му беше писано всичко черно на бяло. А, сухопътни ориентири — толкова много, че можеш да караш с половин око, без да те е страх да не се отклониш от курса.

— Сигурно ти се е струвало, че си в някакъв друг свят — забеляза Дилън.

Като че плавах през чужда страна, макар че, може да се каже, съм от оня край, тъй като съм роден на тамошния бряг. Често съм чувал „сухопътни“ да разправят, че на земята имало по равно суша и вода, ала винаги съм смятал това за долна лъжа, защото с месеци съм плавал по море, без да сваля платната, и не съм срещал парченце земя или скала, където чайка да може да снесе яйце. Но, трябва да призная, че цели две вахти от Бостън до Плимът не зърнахме вода!

Дилън поддържаше усърдно тази интересна тема и докато стигнаха стената, която обграждаше голямата ливада около манастира, кормчията беше погълнат в спор. Кой е по-голям — Атлантическият океан или Американският континент.

Заобикаляйки главния вход на сградата, който минаваше през големите порти и двора откъм фасадата, Дилън продължи покрай стената и след няколко завоя стигнаха една вратичка, която, доколкото му беше известно, обикновено се затваряше вечер едва когато всички си легнеха. Сега пътят им минаваше зад главното здание и скоро ги изведе до група скупчени безредно служебни постройки. Кормчията следваше водача си, разчитайки на неговата осведоменост и почтеност, и доверието му се подсилваше още повече от непринудеността на разговора по пътя от скалите. Той не видя нищо необикновено в това, че спътникът му се отби в помещението, което служеше като един вид казарма за войниците на капитан Бъроуклиф. След кратко съвещание със сержанта Дилън даде знак на кормчията да върви подире му и като заобиколиха служебните постройки, двамата с Кофин влязоха в манастира през същата врата, откъдето, както вече разказахме, дамите бяха излезли нощес, за да навестят тримата арестанти. След като завиха по един-два тесни коридора в тази част на сградата, Том, който бе почнал да губи вяра в надеждността на сухопътната навигация, следвайки своя водач, се озова в дълга тъмна галерия, в дъното на която през една открехната врата се виждаше ярко осветено комфортно помещение.

Дилън пристъпи бързо към тази врата и щом я отвори, пред очите на кормчията се разкри същата сцена, която вече описахме, когато запознахме читателя с полковник Хауард, и която почти не се беше изменила. Същото огнище с пламтящи въглища, същите ярки свещи, същите маси от полиран махагон и същите гарафи с искрящо вино. Единствената разлика беше в броя на пируващите. Стопанинът на къщата и Бъроуклиф седяха един срещу друг, погълнати в обсъждане на събитията през деня, като от време на време прилежно придвижваха назад-напред святкащо стъкло с живителното питие, толкова обичано от двамата работа, която постепенно ставаше все по-лека.

— Ако Кит се върне с лаври на достойното си чело, както и би трябвало да се очаква — възкликна полковникът, който седеше с гръб към отварящата, се врата, ще бъда най-щастливият стар глупак в държавата на негово величество краля на Великобритания!

Капитанът, който бе решил, че след залавянето на враговете най-после може да прекрати противоестественото въздържание, което си бе наложил, обяви, като с една ръка сочеше към вратата, а в другата стискаше искрящото шише с южна напитка:

— Охо, ето го и самия касик! А челото му само чака лавровия венец! Ха!… Но, кой е в свитата на негово величество? Дявол да го вземе, сър касик, ако пътувате с лична охрана от такива гренадири, сам старият Фридрих Пруски^[2] ще завиди на вашия ескорт! Цели два метра дори без чорапи! И оръжието необикновено като тоя, който е въоръжен с него!

Полковникът обаче не доизслуша и половината от възклицанията на своя сътрапезник, а като се обърна, съзря човека, когото бе чакал с такова нетърпение, и го посрещна с разтворени обятия, зарадван от приятната изненада. Няколко минути старецът го обсипва с въпроси, на които Дилън отговаряше с благоразумна предпазливост, може би до известна степен поради присъствието на кормчията. Том стоеше невъзмутим, облегнат на харпуна си, и разглеждаше едновременно с учудване и презрение мебелите и подредбата на помещението; такъв разкош никога не бе виждал. В това време Бъроуклиф, без да обръща никакво внимание на дискретния разговор между домакина и Дилън, който ги увлече толкова, че на края се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на стаята, се възползува от отсъствието на стария джентълмен, доскоро негов сътрапезник, и почна да обръща безцеремонно чаша след чаша, сякаш се чувствуваше задължен да пие за двама. Той откъсваше очи от рубиновата течност само за да погледне с нескрито възхищение кормчията-исполин, чиято внушителна фигура не можеше да не направи впечатление на офицер, занимаващ се с набиране на новобранци. Капитанът обаче бе откъснат от тази двойна наслада, когато най-после приятелите му го поканиха да участвува в тяхното съвещание.

Сам полковникът избави Дилън от неприятното задължение да повтаря хитро измисления си разказ, като се залови да го разправя разпалено на Бъроуклиф по такъв начин, че представи вероломството на родственика си като целесъобразна хитрост, подбудена от силното му желание да извърши нещо полезно за краля. Следователно Том трябваше да бъде арестуван, а отрядът на Барнстейбъл — заловен, след което, разбира се, ще го сполети същата участ. Хлътналите очи на Дилън се сведоха пред проницателния поглед, който Бъроуклиф впи в него, слушайки хвалебствията на полковника за находчивостта на неговия родственик. Но, колебанието на офицера изчезна, когато отново извърна очи към нищо неподозиращия пленник, който продължаваше да оглежда стаята, наивно уверен, че съвещанието, на което беше свидетел, е само подготовка за предстоящото му свиждане с мистър Грифит.

— Дрил — извика високо Бъроуклиф, — ела тук да чуеш разпорежданията ми! При тази неочаквана заповед кормчията се обърна и за пръв път разбра, че зад него в коридора стои сержантът, а още по-назад две редици въоръжени новобранци. Закарай тя човек в караулното, нахрани го и гледай да не умре от жажда.

Нямаше нищо страшно в това нареждане, затова Том се подчини на дадения от капитана знак и тръгна подир войниците, но изведнъж в коридора ги спря вик: „Стой!“

— Реших друго, Дрил — каза Бъроуклиф с тон, в който бе изчезнала всякаква строгост. Заведи джентълмена в моята стая и внимавай да не бъде лишен от нищо.

Със знак, добре известен на капитана, сержантът му даде да разбере, че е схванал правилно заповедта, и Бъроуклиф се върна при бутилката си, а кормчията, подтикван от този повторен намек за удоволствията, които го чакаха, последва бодро своя водач, без нито за миг да се колебае.

За щастие на Том, изгарящ от нетърпение, квартирата на капитана не беше далеч и обещаното угощение никак не се забави. Стаята излизаше в един по-малък коридор, който се съединяваше с вече известната главна галерия, а на трапезата беше сложено любимото ядене на английските острови — роетбив — в голямо количество, но без гарнитура, което винаги можеше да се намери в кухнята на полковник Хауард. Сержантът, който несъмнено бе разбрал правилно капитана — да атакува крепостта, тоест мозъка на кормчията, приготви собственоръчно чаша смес, която нарече грог, но която според него беше в състояние да повали дори животното, което Том тъй старателно дъвчеше, ако то беше живо и кипящо от сили. Ала всичките му надежди да отслаби разума на кормчията с помощта на ямайския ром останаха напразни. Том с безмерна наслада обръщаше чаша след чаша, ала все едно че нищо не е пил, а очите на сержанта, който се смяташе задължен да поддържа компанията, вече блестяха. За негово щастие обаче на вратата се почука, което показваше, че капитанът иде и че неговият помощник е спасен от позора да бъде надпит от някакъв си новобранец.

Когато влезе в стаята, Бъроуклиф заповяда на сержанта да излезе, добавяйки:

— Мистър Дилън ще ти предаде нарежданията, които трябва точно да изпълниш.

Дрил, чийто мозък все още беше в състояние да мисли, за да се бои от гнева на командира си, ако той разбереше състоянието му, побърза да офейка, и кормчията остана сам с капитана. Настървеността, с която Том се бе нахвърлил върху остатъците от говеждото, сега бе значително поотслабнала, заменяйки се с онова кротко блаженство, което често продължава да се усеща дълго още, след като гладът е утолен. Пренебрегвайки столовете, той бе седнал на един от сандъците на Бъроуклиф, сложил чинията на коленете си, и с джобно ножче режеше къс по къс от говеждото тъй старателно, както навярно жената-вампир от „Хиляда и една нощ“ е набучвала оризовите зърна с иглата си. Капитанът придръпна едно столче от кормчията и със снизходителна фамилиарност и добродушност, допустима при разликата в положението им, поде следния разговор:

— Надявам се, че нашата трапеза ви се е понравила, мистър … За съжаление нямам честта да зная името ви.

— ом — каза кормчията, без да изпуска от очи чинията. Колегите ми от кораба обикновено ме наричат Дългия Том.

— Изглежда, че сте плавали с умни и способни моряци, щом тъй добре разбирате от дължини — забеляза капитанът. Но, предполагам, че имате и друго име … тоест презиме?

— Кофин — отговори кормчията. Когато трябва да се бърза, например да се вдигат или свалят платна, ми казват Том. При хубаво време, когато им скимне да си играят със стар моряк като мен — Дългия Том. Ако пък искат да ме повикат така, че да не се обади някой друг от роднините ми, пръснати из островите, ме наричат Дългия Том Кофин, защото, струва ми се, най-едрият от тях, измерен от главата до петите, няма повече от един сажен.

— Личи, че сте човек на място — възкликна Бъроуклиф, и жал ми става, като си помисля какво ви очаква заради вероломството на мистър Дилън.

Подозренията на Том, ако някога бе имал такива, бяха до такава степен приспани от любезностите, с които го обсипваше капитанът, че не се пробудиха дори и от това двусмислено съчувствие. За това, след като влезе отново в съприкосновение с чашата ром, той се задоволи да каже с простосърдечието на сит човек:

— Не нося никакъв товар, затова никой не ме очаква освен мистър Дилън, който трябва да ми предаде в замяна мистър Грифит или да се върне на „Ариел“ като пленник.

— Уви, добри ми приятелю, опасявам се, че когато дойде време да стане тази размяна, той ще откаже да направи и едното, и другото.

— Вдън земя да потъна, ако не изпълни поне едното от тези условия! Заповядано ми е това на всяка цена да стане. Или той да се върне, или мистър Грифит, един от най-добрите моряци за годините си, който е стъпвал някога на корабна палуба, ще вдигне котва оттук.

Бъроуклиф огледа събеседника си с престорено съчувствие, но този израз на благоразположение остана незабелязан от кормчията, който след хубавото сръбване се намираше на седмото небе, но все още с бистро съзнание. Макар, че като човек, неспособен на коварство, не можеше да си представи, че друг е способен на такова нещо. Разбрал, че трябва да говори по-ясно, капитанът предприе фронтална атака:

— За съжаление, трябва да ви кажа, че няма да ви се разреши да се върнете на „Ариел“, че до един час вашият командир мистър Барнстейбъл също ще бъде пленник и още преди да се съмне, шхуната ви ще бъде заловена.

— Кой ще я залови? — запита кормчията с мрачна усмивка, макар че това съчетание от надвиснали бедствия бе започнало да го смущава.

— Не бива да забравяте, че тя е под прицела на тежки оръдия, които могат да я потопят само за няколко минути. Изпратен е вече бърз куриер да уведоми командира на батареята що за кораб е „Ариел“ и тъй като сега вятърът духа откъм морето, шхуната ви не може да избяга.

Най-после истината с всичките й съдбоносни последици започна да проблясва в главата на кормчията. Той си спомни собствената си прогноза за времето и безпомощното положение на шхуната, оставена с по-малко от половината екипаж на грижите на един хлапак, докато над самия й командир беше надвиснала опасност да бъде пленен. Чинията се търкулна от коленете му на пода, главата му клюмна, старият моряк затули лице с широките си длани и колкото и да се мъчеше да прикрие вълнението си, от гърдите му се изтръгна силно стенание.

Виждайки мъката на човека, по чиято глава времето вече бе оставило следите си, за миг у Бъроуклиф заговориха благородните чувства. Но, навиците и влиянието на дългите години, прекарани в събиране на жертви за война, скоро надделяха в душата му и офицерът-вербовчик реши да се възползува от случая:

— Сърцето ми се къса от жалост за клетниците, които заблудени с хитрост или от неправилно схващане за дълг, са вдигнали оръжие срещу своя суверен. Но, тъй като са заловени на самите английски острови, ще послужат за пример на други. Опасявам се, че ако не поискат прошка от правителството, всички до един ще бъдат осъдени на смърт.

— Тогава по-добре да поискат прошка от бога, защото вашето правителство едва ли може да помогне някому да си разчисти сметките, когато вахтата му на тоя свят е изтекла.

— Но, като се помирят с тия, които държат властта, биха могли да спасят живота си — рече капитанът, следейки внимателно въздействието на думите си върху кормчията.

— Не е толкова страшно, когато всевишният ти даде знак да сгънеш койката си за последен път. Щом ти е свършена вахтата на тоя свят, ще я продължиш на другия. Но, да видиш дървото и желязото, от които „Ариел“ е тъй изкусно сглобен, в ръцете на неприятел — това е вече злочестина, която ще помниш дълго, дори след като отдавна си зачеркнат от ведомостта! По-добре двайсет гюллета да надупчат старите ми кости, отколкото едно единствено да улучи шхуната под ватерлинията!

— Е, може пък да се лъжа — каза Бъроуклиф безучастно. Ако не ви екзекутират, тогава пък ще ви натикат в някой плаващ затвор, където десет-петнайсет години ще имате възможност да се веселите до насита.

— Я какви ги дрънкаш, драги?! — извика кормчията, като подскочи. Плаващ затвор ли казваш? Кажи им тогава: Щом искат толкова, нека обесят стария Том Кофин, та да икономисат порциона му.

— Зависи какво ще им скимне. Днес може да заповядат да се застрелят десетина от вас като бунтовници, утре пък да ви обявят за военнопленници и да ви изпратят за десетина години на затворническите кораби.

— Кажи им, братко, че съм бунтовник, чуваш ли? И няма да излъжеш, защото се бия с тях още от времето на Менли^[3], когато се сражавахме в Бостънския залив. Дано той хлапак да вдигне шхуната във въздуха! Горкият Ричард Барнстейбъл ще умре, ако я види в ръцете на англичаните!

— Зная един начин — каза Бъроуклиф, като се престори на замислен, но само един, с помощта на който положително ще се спасите от затворническия кораба защото, като поразмислих, реших, че едва ли ще ви осъдят на смърт.

— Кажи го, приятелю — провикна се Том, като скочи от мястото си явно развълнуван и ако е по силите на човека, ще се възползувам от него.

— Не ще и дума — отвърна капитанът, като сложи дружелюбно ръка върху рамото на кормчията, който слушаше жадно думите му. Работата е лесна, пък и тук няма нищо страшно. Нали си свикнал на барут и можеш да различиш миризмата му от аромата на розовото масло?

 

— И още как! — извика нетърпеливо старият моряк. Кажи-речи, всеки час имам възможност да го мириша. Но защо питаш?

— Защото мисля, че това, което ще ти предложа, е тъкмо работа за теб. Харесаха ли ти ростбивът и ромът?

— Да, всичко беше, както трябва, по вкуса на стар моряк. Но защо питаш? И от нетърпение кормчията несъзнателно улови Бъроуклиф за мундира.

Капитанът никак не се разсърди на тази неочаквана фамилиарност, а само се усмихна благо, решил най-после да пусне в действие батареята си, която досега бе държал в резерв.

— Тогава не ти остава нищо друго, освен да почнеш да служиш на твоя крал, както си служил досега на Конгреса, и позволи ми аз да бъда човекът, който пръв ще ти покаже твоето знаме.

Кормчията гледаше вторачено събеседника си, но, изглежда, не разбра добре предложението му, затова капитанът продължи:

— Казано ясно и просто, постъпи в моята рота, драги приятелю, и животът и свободата ти ще бъдат осигурени.

Том не се разсмя, защото рядко проявяваше чувствата си по такъв начин, но всяка черта на обруленото му от времето лице се изкриви в насмешлива и презрителна гримаса. Бъроуклиф усети как железните пръсти, които все още стискаха яката му, постепенно се вкопчаха като примка в гърлото му, ръката се сви полека и със сила, на която не можеше да се устои, привлече тялото му към тялото на кормчията. Когато лицата им се приближиха само на една педя едно до друго, кормчията изля чувствата си с думи:

— Другарят по кубрик е за предпочитане пред другаря по плаване, другарят по плаване — пред непознат, непознатият — пред куче, ала кучето е за предпочитане пред войник!

Като каза това, Том изведнъж изпъна жилестата си ръка и пръстите му се разтвориха, а когато Бъроуклиф се съвзе, намери се проснат в един далечен ъгъл на стаята сред купчина столове, маси и дрехи. В усилията си да се изправи, за да се избави от това унизително положение, между предметите, които бе прекатурил при падането, капитанът напипа дръжката на сабята си.

— Чакай, негоднико! — извика той, като извадилъскавото оръжие от ножницата и скочи на крака. Изглежда, че ще трябва да те науча как да се държиш с по-висшестоящи от теб!

Кормчията грабна подпрения до стената харпун и приближи назъбения му наконечник на една педя от гърдите на своя враг с такова изражение на лицето, с което искаше да каже, че е опасно да се приближават повече до него. Капитанът обаче никак не се уплаши, а напротив — разярен от нанесената му обида, се хвърли върху противника си, като се стараеше да избегне острието на необикновеното му оръжие. Но кормчията замахна с харпуна, който описа малък кръг и Бъроуклиф, внезапно обезоръжен, се оказа напълно във властта на своя враг. Ала едновременно с тази победа кръвожадните намерения на Том се изпариха. Той сложи настрана оръжието си, пристъпи към противника си и го сграбчи с ръка. Втората схватка, убедила капитана, че не може да устои на силата на човек, който си играе с него като с дете, реши окончателно въпроса.

Докато Бъроуклиф стоеше безпомощен в лапите на своя враг, кормчията бръкна в джобовете си, които изглеждаха натъпкани като склад на боцман, извади оттам цял куп всевъзможни въжета и въженца и се залови да връзва ръцете на победения воин за краката на собствения му креват със сръчност, на каквато е способен само моряк, хладнокръвен, както в началото на враждебните действия, и мълчалив, както винаги. Когато свърши тази работа, Том се поспря и заоглежда стаята, сякаш търсеше нещо. Погледът му падна на оголената сабя и като я взе, приближи се полека до пленника, който от страх не забелязваше, че кормчията бе отделил дръжката от острието и я бе увил с въже.

— За бога — извика Бъроукилф, не ме убивайте тъй жестоко!

В същия миг, когато произнесе тези думи, сребърната дръжка потъна в устата му, завързана с въжето, което се уви няколко пъти около шията му, и капитанът се озова в същото положение, на което често подлагаше войниците си, когато проявяваха непокорство, и което беше известно като „затъкване на устата“. След това кормчията, изглежда, реши да се възползува от всичките си права на победител, защото, като взе свещта в ръка, почна да рови из личното имущество на капитана, предоставено на произвола му, изучавайки внимателно естеството и качеството на всяка вещ. Различните предмети, спадащи към екипировката на пехотен офицер, бяха огледани и захвърлени настрана с най-голямо презрение, а по-простите дрехи изоставени като неподходящи за ръста на победителя. Скоро обаче му попаднаха два предмета от метал, твърде известен на тоя свят. Но, Том изглеждаше смутен, тъй като очевидно не знаеше за какво служеха. Той няколко пъти допира полукръглите скоби на тези странни уреди ту до ръцете си, ту до китките си, даже до носа, после със съсредоточеност и любопитство, както дивак оглежда часовник, повъртя и разучи колелцата от другия край, докато най-после в главата на честния моряк проблесна мисълта, че те са част от безполезното снаряжение на военния, и ги захвърли като ненужни. Бъроуклиф, който следеше всяко движение на своя победител с добродушие, способно да възстанови мира помежду им, ако можеше да изкаже половината от това, което чувствуваше, се зарадва много, като видя, че Том не пожела да си присвои любимите му шпори, и едва не се задуши от смях, който с големи усилия се мъчеше да подтисне. Най-после кормчията намери чифт великолепни пистолети — оръжие, с което, изглежда, беше добре запознат. Те бяха пълни и това навярно подсети Том, че трябва да си върви, тъй като му напомни за опасността, която застрашаваше „Ариел“ и неговия командир. Той затъкна пистолетите на брезентовия си пояс, грабна харпуна и се приближи до леглото, на което Бъроуклиф бе поставен в седнало положение.

— Слушай, приятелю — каза кормчията, да ти прости господ, както ти прощавам аз, загдето си решил да правиш войник от моряк, който плава още от пелени и иска да хвърли топа на море и да бъде погребан в солена вода! Не ти мисля злото, приятелю, ала ще трябва да постоиш със затъкната уста, докато дойде някой от другарите ти, и дано това да стане колкото се може по-скоро, след като изляза в открито море.

След тези дружелюбни пожелания кормчията излезе, оставяйки Бъроуклиф сам в осветената му стая, макар и в не съвсем удобна и завидна поза. Капитанът чу как се завъртя езичето на ключалката и как щракна ключът, когато кормчията го извади. Предпазни мерки, които ясно показваха, че победителят е сметнал за благоразумно да запази в тайна бягството си, като поне за известно време попречи на победения да излезе оттук.