Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (21)

ГЛАВА XX

Фалстаф, ако баща ти ме възнагради, добре.

Ако ли не, тогава нека сам убие Пърси втори.

Уверявам те, аз искам граф или херцог да бъда.

Шекспир — „Хенри IV“

Менюъл поглеждаше мрачно и недоволно ту победителите, ту остатъците от отряда си, докато по заповед на сержант Дрил англичаните от предпазливост бързаха да завържат войниците му. Виждайки бледото и разстроено лице на Грифит, той изля яда си върху него:

— Ето какво става, когато не се спазва военната дисциплина! Мога да кажа, без да се хваля, че зная много добре изискванията на военната наука и ако командуването беше в мои ръце, щях да разположа постове навсякъде, където е необходимо. Тогава нямаше да ни изловят като зайци в дупката им, откъдето ги изкарват с пушек от сяра, ами щяхме да се сражаваме на открито поле или да издържим най-малко два часа между тия стени срещу най-добрия полк с нашивки на крал Джордж.

— Защищавай предните укрепления, преди да се отдръпнеш в крепостта, подкрепи го Бъроуклиф. Да, такива са повелите на военната наука. Но ако бяхте се скрили, както трябва, в заешката си дупка, и досега щяхте да си припкате свободно из това уютно убежище. Тази сутрин някакъв селяндур на минаване край тази гора съзрял въоръжени хора в непозната униформа. Търтил той към скалите с намерение да се хвърли в морето — ето докъде може да доведе понякога страхът такива като него! Но, за щастие, срещна мен и аз от човещина му спасих живота, като го накарах да дойдем тук. В науката има много мъдрост, достойни мой брате по оръжие, ала понякога невежеството е за предпочитане.

— Вие надвихте, сър, затова имате право да се шегувате — отвърна Менюъл, като седна мрачно на един камък от развалините и впери тъжен поглед в безжизнените тела на войниците, натъркаляни в нозете му. Но тези хора бяха мои деца и ще ме извините, ала не мога да бъда весел като вас! Ах, капитан Бъроуклиф, вие сте войник и знаете да цените войнската доблест! Аз взех тия момци, които сега спят тъй спокойно на тези камъни, от ръцете на самата природа и направих от тях гордостта на нашата професия. Промених ги така, че те не бяха вече хора, а храбреци, които ядяха и пиеха, обръщаха се кръгом и маршируваха, пълнеха пушките си и стреляха, смееха се и тъгуваха, говореха и мълчаха само по моя заповед. Що се отнася до душата, тя беше обща за всички и принадлежеше изцяло на мен!… Охкайте, деца мои, охкайте, колкото си искате — сега вече няма нужда да пазите тишина. Виждал съм куршум на мускет да изпокъса копчетата от мундирите на петима войници, строени един до друг, без да им причини нито една драскотина! Аз винаги съм могъл да изчисля точно колко войници са нужни за една обикновена операция, ала тази проклета разбойническа работа ме лиши от най-ценните ми съкровища!… Стойте свободно сега, деца мои, и пъшкайте, това ще облекчи болката ви.

Бъроуклиф като че ли до известна степен споделяше чувствата на своя пленник, защото му каза няколко утешителни думи, като същевременно следеше как хората му се стягат за път. Най-после ординарецът му доложи, че са направени криво-ляво носилки за пренасяне на ранените, и попита ще заповяда ли капитанът да се прибират в казармата.

— Виждал ли е някой кавалеристите? — запита Бъроуклиф. Къде може да са се дянали? Дали знаят, че тази част от неприятелския отряд е открита?

— Само че не от нас, ваше високоблагородие — отговори сержантът. Те тръгнаха покрай брега още преди да бяхме напуснали скалите и казаха, че техният офицер възнамерявал да претърси брега. По протежение на няколко мили и навсякъде да вдигне тревога.

— Остави ги! Само за това ги бива тези контета! За нас, пехотинците, военната слава е, кажи-речи, толкова непостижима, колкото повишението в чин. Ние, Дрил, сме само изродени потомци на героите от Поатие^[1]. Разбираш ли ме, сержанте?

— Ваше високоблагородие, изглежда, загатва за някакво сражение между войските на негово величество и французите — отвърна вестовоят, който не можеше да схване добре какво означава погледът, хвърлен му от офицера.

— и, драги, май си се шашнал от победата! — възкликна Бъроуклиф. Я, ела насам да чуеш разпорежданията ми. Как мислиш, мистър Дрил, не получихме ли от тази утринна забава повече чест и плячка, отколкото можем да носим със себе?

— Не мисля така, ваше високоблагородие, ние с вас имаме широка гърбина, която не се превива под прекомерен товар от тоя род — допълни с многозначителен тон капитанът. Ако оставим алчните драгуни да подушат тая работа, те ще се втурнат, зяпнали като глутница гладни хрътки, и ще отмъкнат най-малко половината слава и положително цялата плячка.

— Но, ваше високоблагородие, нито един от тях дори …

— Не е там въпросът, Дрил. Аз съм виждал войски, които спечелиха победата, но бяха лишени от полагаемото им се с помощта на едно хитро скалъпено съобщение. Ти знаеш, драги, че сред пушека и бъркотията на боя човек може да вижда само това, което става около него, и благоразумието изисква да споменава в официалните си донесения само неща, които трудно могат да се опровергаят. При такива обстоятелства индианците и всички други съюзници могат да разчитат на награда толкова, колкото и на участие в парад. Мисля, че си чувал за битката при Бленхайм^[2]?

— Господи! Че тази битка е гордост за английската армия, ваше високоблагородие, както и Кълодънската^[3]! Там именно великият ефрейтор Джон разбил френския крал с всичките му благородници, макар че вдигнали на оръжие половината население на Франция.

— Правилно, въпреки че сведенията ти миришат на казармен учебник. А, знаеш ли, мистър Дрил, колко френски войници излезли на бойното поле него ден?

— Не съм виждал списъците на полковете им, сър, но ако се съди по разликата в броя на населението на двете страни, трябва да са били няколкостотин хиляди.

— А нашият херцог разполагал срещу тази огромна армия само с някакви си десет или дванайсет хиляди добре охранени англичани! Какво чудно има тук, сержанте?

— Ами, ваше високоблагородие, трудничко би повярвал стар войник в такова нещо. Един изстрел наслуки може да помете такива малки сили.

— И все пак сражението се състояло и победата била спечелена! Но херцог Малбъро има подръка някой си мистър Ойген с петдесет или шестдесет хиляди немци. Не си ли чувал за мистър Ойтен?

— Нито думичка, ваше високоблагородие. Винаги съм мислил, че ефрейтор Джон е бил велик и храбър генерал. Правилно си мислил, мистър Дрил. Такъв би могъл да бъде и един друг джентълмен, ако негово величество благоволи да подпише съответната заповед. Но и с майорски чин човек може да стане командир на полк, а това е предостатъчно! С една дума, мистър Дрил, трябва да закараме пленниците до манастира без много-много шум, за да продължават кавалеристите да препускат по брега и да не се нахвърлят върху нашата плячка. А по-нататък всичко опира до военното министерство, пък за тая дреболия можеш да разчиташ на мен. Аз имам там свой човек, който държи с еднаква сръчност и сабята, и перото. Дрил не е дълго име, лесно може да се впише в донесение.

— О, господи, ваше високоблагородие! — възкликна поласканият алебардист. Наистина такава чест е повече от … Аз съм винаги на вашите заповеди!

— Добре. Сега ти заповядвам да мълчиш и да накараш хората си да мълчат, докато не стане време да се говори, а тогава ти обещавам да вдигнем шум до бога. Бъроуклиф поклати важно глава и продължи. Ама голям бой падна, сержанте! В средата — развалини, от двете страни гора, а отвред убити и ранени. О, дай ми само мастило, и ще ти опиша това сражение така, че кръвта ти ще се смръзне! Хайде, приятелю, върви да се готвиш за поход.

Осведомен по този начин за тайните кроежи на командира, покорният изпълнител на желанията му отиде да даде съответните разпореждания на своя отряд и да се стяга бързо за път. Заповедта бе изпълнена незабавно. Телата на убитите останаха непогребани, тъй като Бъроуклиф смяташе, че уединеността на развалините е достатъчна гаранция да не бъдат открити; ще ги вдигнат, когато се мръкне (капитанът искаше да действува потайно, за да си присвои всичката слава). Ранените бяха сложени на носилки, направени набързо от мускетите и одеялата на пленниците, след което победители и победени излязоха от развалините, движейки се в сгъстен строй, така че първите скриваха вторите от любопитните погледи на случайни минувачи. Всъщност нямаше защо да се опасяват от това, защото тревогата и страхът, породени от разнеслите се из цялата околност преувеличени слухове, изключваха всякаква поява на външни хора на такова скрито и уединено място като манастира „Света Рут“.

Отрядът вече излизаше от гората, когато се чу пращене на клонки и шумолене на сухи листа, което показваше, че някой се приближава.

— Трябва да е разезд на тия проклетници, драгуните! — възкликна Бъроуклиф с явно недоволство. Тропат като цял кавалерийски полк! Джентълмени, вие ще свидетелствувате, че вече се оттегляхме от бойното поле, когато срещнахме това подкрепление, ако то се окаже такова.

— На драго сърце ще потвърдим, сър, че заслугата за тази победа е ваша — каза Грифит, като погледна тревожно в посоката, откъдето се приближаваше шумът, очаквайки от гъсталака да изскочи не вражески отряд, а заблудилият се лоцман.

— Разчиствай пътя, Цезаре! — викна някой недалеч от тях. Сега тоя проклет къпинак отдясно, Помпее! Бързайте, юнаци, иначе няма дори да помиришем барут.

— Хм! — изръмжа капитанът с предишната философска невъз-мутимост. Сигурно пред нас е някой римски легион, събудил се от седемнайсетвековен сън, а това е гласът на неговия центурион. Да се спрем, мистър Дрил, да видим как маршируват древните!

Капитанът още не се бе доизказвал, и на горската поляна, на която бе спрял Бъроуклиф с отряда си, изскочиха двама негри, превити под тежестта на мускетите. Подир тях от бодливия храсталак, където се бяха заплели, се измъкна и полковник Хауард. Едва след като оправи дрехата си и обърса изпотеното си от непривично напрежение лице, старецът забеляза, че отрядът на капитана се е увеличил значително.

— Чухме стрелбата ви — провикна се старият воин, действувайки усилено с цветната си кърпичка, та реших да ви се притека на помощ! Навременната вилазка е вдигала не една обсада, макар че ако Монкалм беше си стоял спокойно в крепостта, Аврамовите равнини нямаше да се напоят с кръвта му.

— О, той е постъпил като истински войник, по всички правила на военното изкуство! — възкликна Менюъл. И ако днес бях последвал неговия пример, нещата сигурно щяха да вземат съвсем друг обрат!

— Кой е този? — учуди се полковникът. В такова облекло, а се осмелява да съди за сражения и обсади!

— Той е dux mcognitorum^[4], уважаеми домакине — отговори Бъроуклиф, което на английски значи „капитан от морската пехота на служба при американския Конгрес“.

— Как?! Значи, сте се срещнали с враговете? И, кълна се в славата на безсмъртния Уулф, сте ги пленили! — провикна се ликуващо старецът. Аз ви се притекох на помощ с част от моя гарнизон, защото видях, че дойдохте насам, и дори чух няколко изстрела на муските …

— Няколко ли? — прекъсна го победителят. Не зная какво разбирате под „няколко“, храбри стари приятелю. По времето на Уулф, Ебъркромби и Бредък може да сте гърмели един срещу друг по цели седмици, но аз също съм виждал добра стрелба и мога да се произнеса за такива работи. В сраженията при Хъдсън трясъкът на мускетите приличаше на барабанен бой. Ала това е вече минало, останали са само спомени. А, като се има пред вид съотношението на силите, тази схватка беше най-отчаяната от всички сражения, в които съм участвувал досега! Гората е осеяна с трупове, а както виждате, водим със себе си само неколцина от тежко ранените.

— Боже господи! — възкликна смаяният старец. Само на един изстрел от моя дом да стане такова сражение, а аз да не зная нищо! Ех, не ме бива вече! А едно време още първият изстрел ме събуждаше от дълбок сън.

— Щикът не вдига шум — отвърна невъзмутимият капитан, като направи изразителен жест. Това оръжие е гордостта на англичаните и всеки опитен офицер знае, че един удар с щик струва колкото огъня на цял взвод.

— Какво?! Да не сте атакували на щик? — извика полковникът. — О, Бъроуклиф, мой храбри млади приятелю, бих дал двайсет торби ориз и двама здрави негри само и само да погледам такова сражение!

— Безспорно, приятно би било да се гледа такова зрелище — съгласи се капитанът, и този път за победата не ни беше нужен Ахилес. Аз плених всички оцелели, поне тия, които стъпиха на английска земя.

 

— А, нашият тендер видя сметката на шхуната! — добави полковник Хауард. И дано всеки бунт бъде сразен така! Но, къде е Кит? Къде е моят роднина мистър Кристофър Дилън? Иска ми се да го попитам какво изискват законите на нашето кралство от верните му поданици в такива случаи. Сега ще има работа за мидъл-секските съдебни заседатели, капитан Бъроуклиф, ако това не влиза в компетенцията на самия министър. Къде е моят роднина Кит, смиреният, умният, верният Кристофър?

— Касикът non est^[5], както казваше полицейският пристав на някои умници в нашия полк, когато присъствието им беше особено наложително — отвърна капитанът. Ала кавалерийският офицер ми подхвърли, че негово превъзходителство провинциалният съдия отишъл на тендера, за да даде сведения за местоположението на неприятеля, и останал там да дели с моряците опасностите и славата на боя.

— Да, само той може да бъде! — извика полковникът, потривайки радостно ръце. Само той може да постъпи така! Като чул военните тръби, забравил е за съдебните дела и мирните си занимания, забравил е, че се готви за държавен деятел, и с младежки жанр и лекомислие се е хвърлил в боя!

— Касикът е предпазлив човек — забеляза сухо капитанът и несъмнено ще си спомни задълженията пред потомството и пред самия себе си, когато се сблъска лице срещу лице с врага. Но ме учудва, че още не се е върнал, защото шхуната отдавна се предаде — видях това със собствените си очи.

— Извинете, господа — обади се Грифит, който не можеше да се сдържа повече и пристъпи към говорещите. Неволно подочух нещо от вашия разговор и се надявам, че няма да скриете истината от един обезоръжен пленник. Доколкото разбрах, тази сутрин била пленена някаква шхуна?

— Точна така — отговори Бъроуклиф с такова добродушие и деликатност, че човек би повярвал в безмерното му благородство. Но, се въздържах да ви го кажа, защото прецених, че и без това си имате достатъчно лични неприятности. Мистър Грифит, този джентълмен е полковник Хауард, от чието гостоприемство ще имате възможност да се възползувате, преди да се разделим.

— Грифит! — повтори полковникът възбудено. Грифит! Каква гледка за моите старчески очи! Синът на почтения, храбрия, верния Хю Грифит, пленен с оръжие в ръка, вдигнато срещу неговия крал! Ах, млади момко, млади момко! Какво щеше да каже твоят честен баща, какво щеше да каже неговият най-добър приятел, бедният ми брат Хари, ако господ ги бе поживил до днес да видят тоя нечуван позор, това незаличимо петно върху честта на твоето добро семейство?

— Да беше жив сега баща ми, щеше също да се бори за независимостта на своята родина! — отвърна гордо младият човек. Но, аз искам да се отнеса с уважение дори към предразсъдъците на полковник Хауард и затова ще го помоля да не зачеква въпроси, по кои ю никога няма да се разберем.

— Никога, докато си в редовете на метежниците! — извика полковникът. Ех, момче, момче, колко много бих те ценил и обичал, ако умението и знанията, които си получил в служба на краля, бяха оползотворени сега за защита на неговите неотменими права! Аз обичах твоя баща, почтения Хю, като родния си брат Хари …

— И неговият син сигурно ви е още скъп — прекъсна го Грифит, като стисна в шепи ръката на полковника, който понечи да я отдръпне.

— Ах, Едуард, Едуард! — продължи развълнувалият се старец. Колко светли мои надежди погуби твоето своенравие! Колкото благоразумен и верен да е Кит, едва ли щях да бъда тъй благосклонен към него, както към тебе. Ти толкова приличаш на баща си по лице и по усмивка, Нед, че ако не беше твоята измяна, щях да ти дам всичко, което пожелаеш … дори Сесилия, палавата и нежна, непокорна и ласкава, предана и добра Сесилия, която щеше да стане завинаги съединително звено между нас.

Младият човек попогледна невъзмутимия Бъроуклиф, който, ако бе разбрал нетърпеливия му поглед, щеше да последва войниците, които носеха полека ранените към манастира.

— Да, сър — отговори той най-после, давайки воля на чувствата си, нека това бъде краят на нашите разногласия! Вашата прекрасна племенница ще бъде такова звено, а вие самият ще станете за мен и за Сесилия, какъвто би бил приятелят ви Хю, ако беше жив.

— Младежо, младежо — каза старецът, като се извърна, за да скрие вълнението, което бе изкривило лицето му, няма смисъл да ме убеждаваш повече! Аз вече съм дал дума на моя роднина Кит, тъй че това, което си намислил, е непостижимо.

— Няма нищо непостижимо за младостта и смелостта, сър, когато ми дойдат на помощ вашите години и опитност — отвърна Грифит. Тази война трябва час по-скоро да свърши.

— Тази война? — повтори полковникът, като издърпа ръката си. Нима това е война, млади човече? То е престъпно посегателство върху правата на нашия милостив монарх, опит да се поставят на кралския трон тирани, отхранени в кучкарници! План да се издигнат злодеите за сметка на добрите! Усилие да се поощри долното честолюбие под маската на светата свобода и модния повик за равенство! Като че ли може да има свобода без ред! Като че ли е възможно равноправие там, където привилегиите на монарха не са свети като правата на народа!

— Много строго ни съдите, полковник Хауард — рече Грифит.

— Аз не ви съдя! — тросна се старият воин, който вече бе преценил, че всъщност младежът никак не прилича на приятеля му Хю. Не е моя работа да ви съдя. Де да беше така … Ала ще му дойде времето, ще му дойде времето! Аз съм търпелив и умея да чакам. Да, да, възрастта охлажда кръвта и се научаваме да обуздаваме страстите и нетърпението на младостта. Но ако правителството реши да създаде съдебна комисия за колониите и назначи в нея стария Джордж Хауард, да пукна, ако след една година остане жив метежник! … Сър — обърна се полковникът намръщено към Бъроуклиф, в такъв случай аз бих могъл да стана истински римлянин и да обеся … да, да обеся, сър, дори своя роднина мистър Кристофър Дилън!

— Защо преждевременно ще издигате касика толкова високо? — рече капитанът, като махна тържествено с ръка. Гледайте — посочи той към гората, там има по-подходящ кандидат за бесилка! … Мистър Грифит, оня човек ваш другар ли е?

Полковник Хауард и Грифит погледнаха натам, накъдето показваше пръстът на капитана, и младият моряк тутакси позна лоцмана. Той стоеше със скръстени ръце в края на гората и, изглежда, се мъчеше да разбере в какво положение се намират приятелите му.

— Този човек … — промърмори смутено Грифит, който не се решаваше да каже дори очебийната, макар и непълна истина, този човек не спада към екипажа на нашия кораб.

— Но той беше с вас — възрази недоверчиво Бъроуклиф. Снощи при разговора говори от името на всички ви. Полковник Хауард, този човек сигурно командува ариергарда на метежниците.

— Точно така! — извика старият воин. Помпее! Цезаре! Готови! Огън!

Негрите се сепнаха, като чуха внезапната команда на господаря си, пред когото благоговееха. Те се прицелиха с мускетите си, но извърнаха глави и зажумяха, преди да изпълнят жестоката заповед.

— Напред! — закрещя полковникът, като размахваше старинната сабя, с която беше въоръжен, и се устреми напред с цялата пъргавина, която му позволяваше неотдавнашният пристъп на подагра. Напред! Набучете тия кучета на щик! Напред, Помпее! Подравнете се, момчета, подравнете се!

— Ако вашият приятел устои на тази атака — каза Бъроуклиф на Грифит с присъщото си невъзмутимо спокойствие, значи, има железни нерви. Такава атака особено когато Помпей е в редовете, би сломила и най-добрия полк на английската гвардия!

— Надявам се, че бог ще му внуши да бъде снизходителен към слабостта на полковник Хауард — отвърна Грифит. Но, той извади пистолет!

— Ала няма да стреля. Римляните сметнаха за благоразумно да се спрат. О, боже мой, отстъпват! Хей, полковник Хауард, уважаеми домакине, отдръпнете се към вашите резерви! Гората гъмжи от въоръжени метежници, но няма да ни избягат. Чакам само кавалерията, за да им пресече пътя за отстъпление.

Старецът, който се бе приближил съвсем до човека, очакващ спокойно нападението, при тези думи се спря, озърна се на всички страни и видя, че е останал сам. Повярвал на думите на Бъроуклиф, той започна бавно да отстъпва, гледайки смело неприятеля в лицето, и му обърна гръб едва когато се озова до капитана.

— Съберете войниците си, Бъроуклиф! — извика той. Трябва да атакуваме гората. Тия негодници ще се разбягат като пилци пред войските на негово величество. А колкото до негрите, ще ги науча аз тия черни мерзавци как се изоставя господар в такъв момент! Казват, че страхът бил бледен. Аз пък мисля, Бъроуклиф, че кожата му е черна.

— Виждал съм го във всички цветове — син, бял, черен и дори пъстър — рече капитанът, обаче разрешете ми, почтени домакине, аз да поема командуването. Да се върнем в манастира и повярвайте ми — никой, от метежниците няма да ми се изплъзне.

Полковникът се съгласи неохотно и всички тръгнаха към неговия дом с бавна крачка, съобразена със силите на стопанина. Вълнението от атаката и бурният ход на мислите му бяха прогонили всякакви благи чувства от сърцето на полковника и той влезе в манастира с твърдото намерение да предаде Грифит и другарите му в ръцете на правосъдието дори ако това ги закара на бесилката.

Лоцманът проследи с поглед тия джентълмени, докато изчезнаха в храсталака, след това скри пистолета, който държеше досега в ръка до гърдите си, и с тъжно и замислено лице отново навлезе бавно в гората.