Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (19)

ГЛАВА XVIII

Тъй по море в неспирен бяг,

несетно приближиха бряг

и вятърът до тях довя кипеж на буйна веселба.

Уолтър Скот — „Господарят на островите“

Радостните възгласи и сърдечните приветствия на екипажа на „Ариел“ продължиха още известно време и след като командирът му стъпи на палубата. Барнстейбъл благодари на подчинените си за посрещането, като им стисна горещо ръце. После почака да попремине възторженият изблик на моряците и даде властно знак за тишина.

— Благодаря ви, юнаци мои, за вниманието — каза той, когато всички го наобиколиха в безмълвно очакване. Бяха ни подгонили здравата и ако трябваше да бягаме още една миля, спукана ни беше работата. Това е тендер от кралския военен флот и макар че е по-загубил желание да ни гони откъм подветрената страна, все пак като че ли му се ще да се счепка с нас. Във всеки случай той прибира част от платната си, а това показва, че не го е страх от схватка. За наше щастие, капитан Менюъл е взел всичките си морски пехотинци на брега. Какво е станало с тях и със самия него, не зная, иначе цялата ни палуба щеше да бъде задръстена от народ. А сега имаме добър бриз, сравнително спокойно море и смъртен враг пред себе си! Дългът ни пред родината изисква да напердашим тоя враг, тъй че без излишни приказки нека завием обратно и се заловим с тая работа, за да можем по-скоро да закусим.

Както винаги, екипажът поздрави този образец на моряшкото красноречие с викове „ура“ и „браво“. Младите горяха от желание да се бият и дори неколцина по-стари моряци от шхуната заклатиха глави, изразявайки на своеобразния си моряшки език, изпъстрен с ругатни, дълбокото си задоволство, че капитанът им умее да говори, когато трябва, като най-добрия речник, спуснат на вода. По време на тази кратка реч и последвалите я коментари „Ариел“ бе вдигнал всички платна и легнал в остър бейдевинд^[1]. В подобни случаи той плаваше отлично и много скоро се отдалечи на такова разстояние от брега, откъдето ясно се виждаха крайбрежните скали и разположилите се по върховете им войници. Барнстейбъл местеше далекогледа ту към тендера, ту към брега и в гърдите му кипяха различни чувства, когато заговори отново:

— Ако мистър Грифит се е скрил между тия канари, скоро ще има възможност да види и да чуе разгорещен спор без много думи, при условие, разбира се, че джентълменът, който командува тоя тендер, не е решил да промени курса си. Какво е вашето мнение, мистър Мери?

— От все сърце и душа бих желал мистър Грифит да се намира сега между нас, сър — отговори безстрашният младеж. Изглежда, че на сушата е вдигната тревога, и бог знае какво ще стане, ако уловят мистър Грифит! Що се отнася до тоя приятел откъм навет-рената страна, ще види той, че е по-лесно да излезе наглава с велбота на „Ариел“, отколкото със самия „Ариел“ … Но, той вдига още платна. Съмнявам се дали ще се впусне в играта…

— Няма място за съмнение, младежо — каза Барнстейбъл, той просто се отдръпва малко от брега, както изисква благоразумието. Пък и си е сложил очилата, за да разбере с какво индианско племе си има работа. Ей сега ще видите как ще се обърне срещу вятъра и ще ни прати няколко гюллета, за да ни покаже къде можем да го намерим. Колкото и да ми е симпатичен вашият първи лейтенант, мистър Мери, днес предпочитам той да остане на брега, вместо да бъде тук, на моята шхуна. Не искам никой друг да командува тоя кораб! Но, кажете на барабанчика да даде сигнал „по места“!

Кангата, който се олюляваше под тежестта на мелодичния си инструмент, отдавна копнееше да чуе тази команда и без да чака гардемарина да му предаде заповедта, започна оня ситен барабанен бой, който е в състояние по всяко време да събуди хиляди души от дълбок сън и да ги накара да се втурнат дружно към оръдията. Матросите на „Ариел“ се бяха събрали на купчинки по палубата, разглеждаха неприятеля, пускаха закачки по негов адрес и само чакаха тоя привичен сигнал; и още с първия удар на пръчките по барабана всички се пръснаха спокойно по местата си — според службата на всеки на тоя малък кораб. Около оръдията застанаха малки групички енергични, млади здравеняци, а малкото морски пехотинци, които бяха останали на „Ариел“, се строиха на палубата в боен ред, държейки мускетите си готови за стрелба. Скоро се появиха и офицерите с абордажни каски, пистолети на пояса и голи саби в ръка. Барнстейбъл крачеше с твърда стъпка по шканците, поклащайки рупора, който висеше на шнур от показалеца му, и от време на време вдигаше до очите си далекогледа, който непрекъснато държеше подръка, докато сабята му беше подпряна за гротмачтата. В пояса си бе затъкнал два тежки морски пистолета. На различни места по палубата бяха скупчени мускети, абордажни пикии саби. Сега вече на моряците не им беше до смях и разговаряха шепнешком.

Английският тендер продължаваше да се отдалечава от брега, докато разстоянието стана малко повече от две мили, след което отново намали платната си, обърна се срещу вятъра и даде изстрел в посока, противоположна на тая, в която се намираше „Ариел“.

— Залагам един центнер треска, мистър Кофин — каза Барнстейбъл, срещу буренце най-доброкачествен английски портер, че този юнак си въобразява, че американската шхуна може да лети срещу вятъра! Ако желае да си попкриказваме, защо не увеличи малко платната си и не дойде по-насам?

Кормчията се бе приготвил за бой по-старателно и обмислено от когото и да било друг па кораба. Щом барабанът даде cm мада „по места“, той, знаейки, че в предстоящата работа ще трябва да напрегне всички сили, без ни най-малко да се колебае, сякаш имаше над главата си жаркото американско слънце, хвърли от гърба си куртката, жилетката и дори ризата. И тъй като беше известен на „Ариел“ като привилегирована личност, като истински оракул по всички морски въпроси в очите на останалия екипаж и като човек, в чиито мнения се вслушваше с уважение самият командир, въпросът на Барнстейбъл не учуди никого. Кофин беше застанал зад дългото си оръдие, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, почервенели от продължително излагане на открито. Вятърът развяваше прошарените му коси, а главата му стърчеше високо над главите на всички наоколо.

— Той се притиска към вятъра, сър, като към любимо момиче — отвърна Том, ала скоро ще трябва да отслаби прегръдката си. Ако не го направи сам, ние ще го накараме да застане откъм под-ветрената ни страна.

— Не изпускай вятъра! — викна със суров глас командирът. Да ускорим ход. Тоя юнак тича добре, Дълги Том, но не може да се държи в тъй остър бейдевинд. Ако се движи обаче все така, и до вечерта не можем да го настигнем.

— Да, сър — съгласи се кормчията, тия тендери имат сума платна, макар и да изглежда обратното. Гафелът^[2] му е дълъг почти колкото гика^[3], затова и гротът е толкова широк. Ала не е трудно да се откъснат някои платна от въжетата и тогава ще трябва вече да намали ход и да се обърне към подветрената страна.

— Струва ми се, че предложението ти е умно — каза Барнстейбъл, защото се безпокоя за хората от фрегатата, … макар че такова шумно преследване не ми е по вкуса. Подхвърли му някоя думичка, Том, да видим дали ще отговори.

— Слушам, сър! — извика кормчията, навеждайки се така, че главата му се изравни с оръдието.

След като даде нужните разпореждания и изпълни необходимите манипулации за насочване на оръдието, той приближи бързо огънчето до запалката. От дулото блъвна огромно кълбо бял пушек, а след него и ослепителен пламък. Вятърът тутакси подхвана димното кълбо, което се издигна омаломощено над водата и се разпери като облак, който обви мачтите на шхуната, а след това бе отнесен към подветрената страна, където скоро се смеси с леката мъгла, гонена от силния морски вятър.

Макар че много любопитни очи наблюдаваха от скалите тази красива гледка, тя не беше нещо ново за екипажа на шхуната, за който бе много по-важно да види пострадал ли е врагът от изстрела. Барнстейбъл скочи леко на едно от оръдията и зачака напрегнато кога гюллето ще стигне целта си, а Дългия Том със същото намерение се отдръпна от ивицата дим и като се държеше с една ръка за оръдието, което носеше неговото име, а с другата се подпираше за палубата, започна да се взира през амбразурата; при това огромното му тяло зае такова положение, което малцина биха могли да възпроизведат.

— Ето на, треските вече се разхвърчаха! — завика Барнстейбъл. Браво, мистър Кофин! Никога досега не си забивал желязо тъй точно в ребрата на англичанин! Хайде, прати му още едно! Ако му се хареса, ще изиграем с него партия кегли!

— Слушам, сър! — отвърна кормчията, който, щом се увери, че изстрелът му е достигнал целта си, се залови да презарежда оръдието. Ако ми постои така още половин час, ще го окастря така, че да се смали колкото нас, а тогава ще можем да се сближим и да почнем равен бой.

В този момент над морето откъм тендера се разнесе барабанен бой „по места“, както няколко минути преди това бе направил и „Ариел“.

— Аха, накара ги да се сетят за оръдията си! — забеляза Барнстейбъл. Сега ще чуем и тях. Събуди ги, Том, събуди ги!

— Или ще ги събудим окончателно, или скоро ще ги приспим навеки — каза спокойният кормчия, който не позволяваше никому, дори на командира си, да го препира. Моите гюллета са като стадо делфини. Винаги вървят едно след друго. По места! Приготви оръдието — ей така! Дръпни се, че ще те ритне, хъшлак такъв, и не ми пипай харпуна!

— Какво става там, мистър Кофин? — извика Барнстейбъл. Да не си си глътнал езика?

— Ами един юнга тук до борда си играе с харпуна ми. А когато харпунът ще ми трябва най-много, ще се лутам да го търся.

— Остави тоя хлапак, Том! Прати ми го тук да го науча на обноски. Е, хайде де, подхвърли на англичанина още няколко гюллета!

— Искам тоя малък негодник да ми подава зарядите! — отвърна сърдито старият моряк. И ще ви моля, сър, когато минава край вас на път за крюйткамерата^[4], да му зашлевите един-два, та да се научи тази маймуна как да се държи … Да разбере какво значи да служиш на шхуна! Ама че маймуна с рибешка мутра! Защо пипаш нещо, което не е за ръцете ти? Ако родителите ти бяха харчили повече за твоето възпитание, отколкото за труфенето ти, щеше да станеш джентълмен, а не такъв!

— Бързо, Том, бързо! — завика Барнстейбъл нетърпеливо. Няма ли съименникът ти пак да си отвори гърлото?

— Слушам, сър, готово — изръмжа кормчията. Малко по-ниско!… Ето тъй! Непрокопсаник такъв, маймуна безподобна! Наклони малко повечко! Ела по-близо със запалката … Ще ти дам дам разбереш … Огън!

Това беше всъщност истинското начало на боя, защото гюллето на Том Кофин, което прелетя в същата посока, както първото, убеди неприятеля, че играта става твърде гореща и че не бива повече да мълчи. Затова в отговор на втория изстрел от „Ариел“ моментално последва залп от целия борд на „Бързи“. Гюллетата на тендера взеха правилна посока, но оръдията му бяха твърде леки за такова разстояние. И когато едно-две гюллета се удариха в борда на шхуната и паднаха във водата, без да причинят никаква вреда, кормчията й, чието добро настроение се възвръщаше постепенно с разгарянето на боя, забеляза с присъщото си хладнокръвие:

— Това са само нежни милувки. Англичанинът сигурно си мисли, че му пращаме салюти!

— Я го поразмърдай, Том! Всеки твой удар му помага да си отвори очите! — извика Барнстейбъл, потривайки ръце от задоволство, тъй като виждаше, че усилията му да се сближи с противника се у венчават с успех.

Досега само кормчията и помощниците му водеха боя от страна на „Ариел“, докато останалите матроси, разположени при по-малокалибрените и по-къси оръдия, стояха в пълно бездействие. Но след десетина-петнайсет минути командирът на „Бързи“, стреснат от тези първи попадения в кораба му, разбра, че дори и да желае, не може вече да отстъпи, Тогава той избра единствения път, достоен за смел човек: тръгна безстрашно напред, право към неприятеля, стараейки се същевременно да предпази кораба си от пораженията на стрелбата. Барнстейбъл следеше с орлов поглед всяко движение на прага и когато се сближиха достатъчно, заповяда да се открие огън с всички оръдия. Сега и двете страни се бяха настървили и се завърза лют бой. Залповете се редуваха тъй бързо един след друг, че димът, вместо да се разнесе веднага към подветрената страна, ту надвисваше като бяло покривало над „Ариел“, ту се разстилаше по водата в неговия килватер, сякаш бележеше пътя, по който шхуната се носеше стремглаво към по-близка и още по-кървава схватка. Виковете на младите матроси, когато зареждаха своите смъртоносни оръдия, ставаха все по-възбудени и по-яростни, докато кормчията вършеше работата си безмълвно и умело, като човек, който изпълнява по навик своята професия. Барнстейбъл беше необикновено сериозен, сдържан и мълчалив, както подобава на командир, от когото зависи изходът на боя, но в тъмните му очи гореше пламък на едва подтискано вълнение.

— Да им дадем да се разберат! — кряскаше той от време на време, надвиквайки рева на оръдията. Оставете въжетата им, момчета! Удряйте по-надолу, по корпуса!

 

Междувременно английският капитан също се биеше мъжествено. Канонадата от далечно разстояние му бе причинила големи щети, докато самият той не можеше да отговори със същото на противника, тъй като не разполагаше с дългобойни оръдия. Но сега се мъчеше да изкупи с доблестна борба първоначалната си грешка в оценката на положението. Двата кораба постепенно се приближаваха все повече и повече, докато навлязоха в димния облак, образуван от престрелката им, който се сгъстяваше и разпростираше около тях, така че тъмните корпуси на корабите изчезваха напълно от погледите на любопитните и развълнувани зрители по скалите. Тежкият тътен на оръдията сега се смесваше с трясъка на мускетите и пистолетите и през белия облак, който обвиваше противниците, се виждаха само огнени езици като блясъци на светкавица. Минаха дълги минути на мъчителна неизвестност, преди войниците, които следяха с дълбоко вълнение тази сцена, да разберат чии знамена бяха увенчани с победа. Ще последваме сражаващите се зад димната завеса, за да покажем на читателя как се развиха събитията.

Огънят на „Ариел“ беше много по-силен и смъртоносен, защото бе пострадал по-малко и матросите му не бяха толкова уморени. Затова тендерът реши да направи отчаян опит да вземе шхуната на абордаж. Барнстейбъл, отгатнал това намерение, добре разбираше защо командирът на „Бързи“ бе избрал тоя изход. Но, той не беше човек, способен да претегли хладнокръвно своите предимства, когато гордостта и храбростта го зоват за по-сурови изпитания. Затова сам се хвърли срещу неприятеля и когато двата кораба се срещнаха, кърмата на шхуната бе притеглена към носа на тендера с общите усилия на техните екипажи. Сега сред врявата и крясъка ясно се чуваше гласът на английския капитан, който приканваше хората си да го последват.

— Напред, момчета! — кресна Барнстейбъл през рупора. Отблъснете врага от щирборда на кърмата!

Това беше последната заповед, издадена от безстрашния млад моряк през рупора, защото като го захвърли и грабна сабята си, той се втурна към мястото, където неприятелят вече се готвеше да направи отчаяния си опит. Крясъците, проклятията и предизвикателните подвиквания на противниците сега бяха заместили рева на оръдията, които бяха станали вече безполезни, но ожесточената стрелба с мус-кети и пистолети не преставаше.

— Пометете ги от палубата! — крещеше английският капитан който се показа на фалшборда на тендера, заобиколен от Десет свои най-храбри моряци. Хвърлете тия метежни кучета.

— Напред, моряци! — завика на свой ред Барнстейбъл като изпразни пистолета си в настъпващия неприятел. Никои от тях да не сръбне вече нито глътка грог!

Страшният пушечен залп, последвал тая команда, почти буквално изпълни пожеланието на Барнстейбъл, и командирът на „Бързи“ виждайки, че е останал сам, волею-неволею се отдръпна на палубата на своя кораб, за да поведе наново хората си в атака.

— На абордаж, белобрадковци и младоци, безделници и прочие, викна Барнстейбъл, като се втурна напред.

Силна ръка сграби безстрашния моряк и преди той да успее да се окопити, се намери отново на „Ариел“ в мощните обятия на своя кормчия.

— Няма защо да се завирате под опашката му. Аз обаче ще се примъкна и ще го перна с харпуна.

Без да дочака отвор, кормчията вдигна огромното си туловище на фалшборда и се готвеше да се прехвърли, когато изведнъж еда вълна раздели двата кораба и той падаа с тежък плясък във водата между тях. И тъй като, когато се беизправил на борда, двайсетина мускета и пистолета едновременно се изпраз ниха по посока на него, моряците от „Ариел“ помислиха, че е повален от куршум, което удвои яростта им, а капитанът завика.

— Да отмъстим за Дългия Том! На абордаж!

Матросите се втурнаха неудържимо напред и след като проляха доста кръв, нахлуха на палубата в носовата част на „Бързи“. Английският капитан отстъпи пред тази съкрушителна сила. Той събра екипажа около себе си и смело поводи борбата. Ударите с пики и саби ставаха все повече смъртоносни, а моряците, които оставаха в задните редиципо далеч от ръкопашния бо, непрекъснато стреляха с мускети и пистолети.

Барнстейбъл, който водеше хората си, стана прицел на озлобените врагове, които отстъпваха бавно под силния му натиск. По някаква случайност двамата капитани се бяха озовали от противоположни страни на палубата на тендера и там, където тези храбри офицери ръководеха лично борбата, победата като че ликлонеше ту към едната, ту към другата страна. Но, англичанинът, който бе забелязал, че докато на едно място надделява, на друго губи, реши да продължи боя от друга позиция. Последваха го един-двама от най-добрите му моряци, единият от които го изпревари насочи дулото на мускета си към командира на американската шхуна и вече се готвеше да стреля само от няколко стъпки разстояние, но Мери, промъквайки се меду бойците, прониза с камата си единият и той се строполи на палубата. Сипейки страшни проклятия, раненият моряк размаха мускета си с намерение да отмъсти на своя млад противник, ала безстрашният юноша подскочи и заби острието на оръжието си в сърцето му.

— Ура! — викаше Барнстейбъл, който вече не съзнаваше нищо. Застанал на шканците на тендера, с помощта на няколко души той помиташе всичко пред себе си.

— Да отмъстим! За Дългия Том и победа!

— Те са в ръцете ни! — крещеше англичанинът. Мушкай с пики! Те са между два огъня!

Навярно сражението нямаше да завърши така, както можеше да се очаква от досегашния му развой, ако в тоя миг от морето не бе изскочила страшна фигура с харпун в ръка, която тутакси се прехвърли през борда на кърмата на тендера. Това беше Дългия Том, чието сурово лице пламтеше от претърпяното унижение, а прошарените му коси се бяха слепили от солената вода, от която бе изплувал като Нептун със своя тризъбец. Без да каже нито дума, той се прицели и като замахна силно с харпуна, прикова нещастния англичанин за мачтата на собствения му кораб.

— Назад! — закрещя Том, след като запрати харпуна си, грабна мускета на убития матрос и започна да нанася страшни, смъртоносни удари с приклада по всеки, който се приближеше до него, съвсем пренебрегвайки прикрепения за дулото щик.

Нещастният командир на „Бързи“ продължаваше да размахва бясно сабята си и да върти страшно очи, гърчейки се в предсмъртна агония. После главата клюмна безжизнено на пронизаните гърди и той увисна на мачтата за голям ужас на своя екипаж. Някои от англичаните стояха като заковани на място, неспособни нито да про-ронят дума, нито да откъснат очи от тази смразяваща гледка, но повечето от тях се втурнаха към долната палуба или побързаха да се изпокрият из потайните кътчета на кораба, оставяйки американците да се разпореждат свободно на „Бързи“.

Две трети от екипажа на тендера бяха убити или ранени в тази кратка схватка, но и победата на Барнстейбъл беше заплатена с живота на много ценни хора. В първия изблик на ликуване обаче нямаше време да се мисли за жертвите. Победителите ознаменуваха тържеството си с гръмогласни радостни викове. Но когато ликуването утихна и хората дойдоха на себе си, Барнстейбъл даде разпореждания, каквито налагаха човещината и дългът. И докато матросите разделяха корабите, прибираха ранените и отнасяха убитите, победителят крачеше по палубата на завладения тендер дълбоко замислен. Той често прокарваше ръка по челото си, почерняло от пушек и опръскано с кръв, после вдигаше очи към огромната димна завеса, все още надвиснала като гъста морска мъгла над двата кораба. И след малко съобщи на екипажа резултата от размишленията си.

— Смъкнете всички наши знамена! — извика той. Вдигнете отново над „Бързи“ английския флаг и окачете на „Ариел“ неприятелското знаме!

Ако целият неприятелски флот се бе появил тук на по-малко от пушечен изстрел, победителите едва ли щяха да се учудят толкова колкото се учудиха от тази странна заповед. Озадачените моряци прекъснаха работата си, за да погледат тази необикновена смяна на флаговете — емблеми, към които бяха свикнали да се отнасят с уважение. Но, никой не се реши да каже открито мнението си за тази процедура с изключение на Дългия Том, който, застанал на шканците на завладения кораб, изправяше прегънатото острие на харпуна си тъй старателно и грижливо, като че ли без него не можеше да се задържи победата. Като чу нареждането на командира, и той като другите остави работата си и без ни най-малко да се стеснява, заяви, че не одобрява тази мярка.

— Ако англичаните са недоволни от резултата и смятат, че сме ги изиграли — промърмори старият кормчия, хайде да почнем всичко отначало, сър. Тъй като са малко на брой, могат да пратят лодка да докара от брега тия мързеливи гадини — войниците, дето се пулят срещу нас като червени гущери, плъзнали по пясъка. Тогава ще им дадем възможност да си премерят още веднъж силите с нас! Но, бог да меубие, ако мога да проумея защо трябва да ги пердашим отново, когато краят пак ще бъде същият!

— Какво си се разфучал там като североизточен вятър, дърта скумрийо? — обади се Барнстейбъл. Мислиш ли за нашите приятели и сънародници, които са на брега? Нима ще ги оставим да увиснат на бесилката или да гният в тъмница?

Кормчията изслуша командира си със сериозен вид, след което така се плесна с широката си длан по мускулестото бедро, че ударът прозвуча като пистолетен изстрел.

— Сега разбирам, сър. Вие смятате, че тия червени мундири са взели мистър Грифит на буксир. Тогава водете шхуната към плитката вода, капитан Барнстейбъл, закответе я на такова място, откъдето можем да насочим срещу тях дългото оръдие, а след това ми дайте велбота и пет-шест човека на помощ — само, че да имат дълги крака, защото може да стане нужда да газят във водата, за да ги взема обратно!

— Ех, глупчо, глупчо! Мислиш ли, че пет-шест души могат да надвият петдесет въоръжени войници?

— Войници, а?! — кипна Том и щракна с пръсти в знак на неизмеримо презрение. Щом един кит може да убие хиляда въоръжени войници, какво да кажем за човек, който е убил цели сто кита!

— Я го гледай ти дъртия делфин! Май голям самохвалко си станал на стари години?

— Когато човек казва истината, записана в корабния дневник, не е самохвалство, сър. Но ако капитан Барнстейбъл мисли, че старият Том Кофин има рупор вместо глава, нека му разреши само да спусне велбота във водата.

— Не, не, мой стари учителю! — каза добродушно Барнстейбъл. Аз те познавам много добре, брате на Нептун! Но, може би ще успеем да хвърлим прах в очите на тия англичани, ако поплаваме известно време под тяхно знаме, докато ни се удаде случай да помогнем на нашите пленени сънародници.

Кормчията поклати глава и помисли малко, после, сякаш осенен от някакво ново хрумване, възкликна:

— Да, да, сър, това се казва истинска философия, чиста и дълбока като синята морска вода! Нека тия гадини си разчекват сега устата чак до ушите! Ала като разберат какво са им погодили янките, челюстите им ще увиснат до вратовръзката!

Тази мисъл утеши кормчията, след което отстраняването на повредите и разчистването на. „Бързи“ продължи без по-нататъшно прекъсване. Неколцината пленници, които не бяха ранени, се прехвърлиха бързо на „Ариел“. Барнстейбъл, който присъствуваше на тази процедура, чу необикновена блъсканица в един от люковете, откъдето двама негови моряци измъкваха някакъв джентълмен, чието държане и външност издаваха най-жалък страх. Като огледа по-внимателнотази личност, лейтенантът замръзна за миг изумен, после възкликна:

— Кой е този? Някой любител на сраженията ли? Може би любознателен и славолюбив цивилен, който е решил да предложи услугите си на краля й същевременно да услужи на себе си, като нарисува някоя картина или напише книга! Кажете, сър, каква длъжност изпълнявахте на този кораб?

Пленникът изгледа изкосо човека, който му задаваше тоя въпрос и в чието лице очакваше да види Грифит, но като се увери, че му е непознат, веднага придоби кураж.

— Аз се намирам тук случайно — отговори той. Бях на тендера тъкмо когато покойният му командир реши да ви нападне. Той трябваше да ме свали на брега, но тъй като това не му се удаде, надявам се, че вие няма да ми откажете тази услуга. Предположението ви, че съм цивилен е съвсем правилно — довърши Барнстейбъл. Това се вижда и без далекоглед. Обаче поради някакви важни съображения …

Той се спря, забелязвайки знака, даден от Мери, който прошепна възбудено на ухото му:

— Това е мистър Дилън, роднина на полковник Хауард! Често съм го виждал да се влачи в килватера на моята братовчедка Сесилия.

— Дилън ли?! — възкликна Барнстейбъл, потривайки доволно ръце. Кит Дилън? Тоя с продълговатата физиономия, черни очи и кожа със същия цвят? Малко е побелял от страх, но иначе е трофей, който струва колкото двайсет тендера!

Той каза това полугласно и на известно разстояние от пленника, след което се приближи до него и заговори:

— Политически съображения и следователно служебният дълг ме принуждават да ви задържа за известно време, сър. Но, ние ще ви предоставим всичко, с което разполагаме като моряци, за да облекчим тягостите на пленничеството ви.

Без да дочака отговор, Барнстейбъл се поклони на пленника и след това се извърна, за да следи работата на корабите. Скоро му доложиха, че всичко е готово за отплаване. „Ариел“ и „Бързи“ се обърнаха срещу вятъра и тръгнаха бавно покрай брега по посока на залива, откъдето сутринта бе излязъл тендерът. Когато се приближиха до сушата, въздухът бе раздран от приветствените викове на войниците по скалите, и Барнстейбъл, сочейки им отдалеч английските флагове, които вятърът развяваше на мачтите, накара екипажа си да отговори със същата сърдечност. Тъй като разстоянието беше голямо и не разполагаха с лодки, войниците не можеха да узнаят повече подробности, затова погледаха още известно време подир отдалечаващите се кораби, отдръпнаха се от скалите и скоро изчезнаха от очите на смелите моряци. Минаваше час след час на уморително плаване срещу неблагоприятното течение и късият ден вече клонеше към своя край, когато стигнаха входа на въжделения залив. Завивайки често ту към сушата, ту към морето, тендерът, на който Барнстейбъл продължаваше да стои, срещна трофея на сутрешния им лов, чийто огромен труп се носеше по водата, плискан от вълните като някоя заоблена скала и вече заобиколен от акули, които ръфаха беззащитното му тяло.

— Гледай, мистър Кофин! — извика лейтенантът на кормчията, показвайки кита, когато минаваха край него. Как лакомо се гощават тези тъпоноси джентълмени! Ти си забравил задължението на всеки християнин — да погребеш умрелия.

Старият моряк хвърли тъжен поглед към мъртвия кит и каза:

— Да беше тоя звяр в Бостънския залив или край Пясъчния нос при Мъни Мой, щях да бъда осигурен за цял живот! Но, богатствата и почестите са за знатните и учените, а на бедния Том Кофин не му остава нищо друго, освен да отпуща и да тегли въжетата и да лавира сред бурите на живота, без да счупи някоя от старите си мачти.

— Я какви ги плещеш, Дълги Том! — извика офицерът. Внимавай между тия скали и рифове да не затънеш в плитчините на поезията! Ти ставаш много сантиментален.

— Тия скали ще направят на трески всеки кораб, който се блъсне в тях — отвърна кормчията, който разбираше всичко буквално, а колкото до поезията, според мен няма нищо по-хубаво от старата песен за капитан Кид^[5], но ако някой индианец от нос Подж види как акулите изгълтват цял кит, от който могат да се стопят осемдесет бъчви мас, ще се поболее от мъка. Какво имане отива на вятъра! Ала паят на бедния стар Том си е все същият.

Докато корабът минаваше край кита, кормчията се прехвърли на кърмата, приседна на края на борда и като подпря глава с костеливата си ръка, впери мрачен поглед във въжделения предмет и дълго го съзерцава с мечтателно съжаление, докато тялото на животното блестеше под слънчевите лъчи, които ту се отразяваха от белия лъскав корем, изплувал от водата, ту падаха върху черния, грапав гръб на исполина. В това време двата кораба продължаваха неотклонно пътя си към поменатия залив, в който скоро влязоха с увереността на приятели и тържеството на победители.

Тук-там по брега се мяркаха възхитени любопитни зрители и Барнстейбъл завърши приготовленията си за измамване на неприятеля, като се обърна към хората си с кратка реч, с която ги предупреждаваше, че сега им предстои работа, която ще изисква от тях огромна смелост и съобразителност.