Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (16)

ГЛАВА 15

— Кире, хич не ми харесваш в последно време — загрижен постави ръка на рамото му Пехливанов.

— К’во съм направил бе, Жоро? — ухили се чаровно Кирчо, като се опитваше с пръсти да отвори очите си по-широко. Бе подпухнал от постоянните оргии, където се напиваше и ошмъркваше до припадък като животно.

— Не се пазиш — затвори вратата на кабинета, в който се бяхме настанили, като хвърли поглед през рамо дали децата на Кирчо не подслушват.

— Чакай, ще пусна музиката — надигна се с усилие Киро. Току-що се бе върнал от едноседмичен купон с приятели в един провинциален хотел, заобиколени от пиячка дрога и курви.

Натисна копчето на CD уредбата, над която бе закачена голяма негова снимка с Поли. В стаята се разля македонска музика.

— Спри я, моля те — махна с досада Пехливанов. — Тази музика е за маса, а сега още няма 12 часа. А и знаеш, че имаме да говорим по работа.

— Добре тогава, ще пусна телевизора — продължаваше със същата си чаровна усмивка, явно не бе излязъл от състоянието си. Поогледа се за дистанционното, но понеже не можеше да фокусира нищо, се изправи и пусна телевизора от копчето. Спря се за миг пред него, загледан в подобна голяма снимка, на която бе прегърнат с Пехливанов.

Макар и да бе селянче, кабинетът му бе обзаведен с вкус. Тежка, кожена черна мебел, голям президентски стол, правен по поръчка за него, вдигнат нависоко, да изглежда по-мащабен, сякаш създаваше илюзия за трон.

Четириетажната му къща в Драгалевци не можеше да се похвали иначе със стил. Купи я по времето, когато с Поли гепиха дрогата, и каквито и подобрения да правеше по нея, си оставаше селска къща тип хангар от 80-те години.

Дворът беше толкова малък, че едва побираше двата джипа. И дума не можеше да става да ги паркира в гаража, правен за жигули и лади. А джипът БМВ X5 на жена му стоеше паркиран пред огромния зид, който май беше единствената добра инвестиция. В самия зид се кипреше и малка къщичка за охраната. Първоначално плащаше на трима-четирима от главанаците си да бдят по двайсет и четири часа. В последно време ги бе изхвърлил и заменил със COT, така че в къщичката на 12 часа се сменяха по един СОТ-аджия.

— От тези файда няма — оплакваше се Кирчо. — По цял ден спят, а цяла нощ гледат порно. Но пък са ми по-евтини.

СОТ-аджиите наистина бяха много тъпи. Като звъннеше някой, те отваряха широко вратата и беше въпрос на шанс да не се окажеха атентатори, които да прережат гърлата им или да пуснат бомба. На всичко отгоре през последния месец Киро се захвана със сериозно „разследване“ срещу тях. Подозираше ги, че бяха ритали домашния любимец на сина му. Малък френски булдог, за който бе броил 1200 евро. Една сутрин дрогираният Киро се върнал от дискотека и намерил кучето изтегнало се на райграса.

— К’во му е на кучето? — изфъфлил той към СОТ-аджията.

— Ами, май спи… — отвърнал му той.

Киро се навел да го погали и установил, че вече е изстинало. Прибрал го мълчаливо в гаража. Не искал синът му да го намери мъртво.

Киро не беше скандалджия. Имаше странния навик да проверява всичко в детайли и чак тогава да взима каквото и да е било решение за помилване или наказание. Като се наспал, лично закарал умрелия пес при ветеринар, за да му направят аутопсия. Лекарят установил, че е починал от множество вътрешни кръвоизливи, които по всяка вероятност са предизвикани от ритници. Киро бе изровил земята, но за една седмица намери точно същото куче и на същата възраст, като през това време лъжеше детето, че кучето е на лекар.

След това момчето всяка вечер прибираше кучето вкъщи, за да не „настине отново“, и често питаше баща си:

— Татко, нали Бъки няма пак да се разболява и да отсъства от къщи?

— Дано, татко, дано — обръщаше се към нас Киро и ни намигаше. След което снишаваше глас и ни обясняваше. — Да не вземе наистина да настине, че тате Кирчо ще трябва да вади нови 1200 евро…

Не му беше до парите, просто се опитваше да се шегува. Смяташе, че човек, който можеше да убие невинна животинка, ей така просто от злоба, като нищо ще предаде него и цялото му семейство. Надяваше се скоро да разбере кой е злосторникът. След което нямаше намерение да го бие, уволнява или наказва. Просто щеше да го подложи на щателна проверка.

Такъв си беше той — странен, но иначе бе голям мъжкар. Преди да открадне за Поли прословутите 600 килограма кокаин, беше стигнал под нулата. До такава степен го бе закъсал, че една вечер се явил пред Поли да му иска пари за лекарства за болните си деца. Поли, който бе особен вид злодей, освен че не обичаше да дава никакви пари назаем, много мразеше аутсайдерите. Същата вечер определил Кирчо като такъв и го прогонил от дома си. Поли смяташе, че на него такова нещо никога не може да му се случи, или ако му се случеше, нямаше да търси подаяние. Щеше да излезе на улицата и да ограби първия попаднал пред очите му тузар. „Ако нямам оръжие, ще му разкъсам гърлото със зъби и нокти!“ — твърдеше той. В последствие, когато Киро му достави кокаина, го прие на драго сърце и дори не се сети да му се извини за това, че навремето го бе изритал.

Киро не умееше да задържа пари, още по-малко да върти какъвто и да било бизнес. Беше си престъпник по душа. От шестте милиона марки, които успя да задържи за себе си, не бе останало нищо освен селската къща в Драгалевци.

Имаше и един напълно построен хотел на площадчето, точно в центъра на Драгалевци, който не функционираше. По време на строежа Киро внезапно остана без пари и се принуди да хвърли 50 процента от собствеността на строителя, за да довърши хотела. Онзи наистина го приключи, но след това потъна вдън земя. Беше се уплашил, че след като е поискал процент от човек като Киро, няма да остане задълго жив. Сега хотелът пустееше, защото Киро нито можеше да го ползва, нито да го продаде, макар и да имаше крещяща нужда от пари.

* * *

След като огледа внимателно снимката, на която бяха двамата с Жоро, Киро отново се сьсредоточи върху телевизора и в крайна сметка се спря на музикалната програма „Планета“.

— Тази музика нали не те дразни, Жоро?… Специално заради теб я пуснах… Нали се опитваш да си намериш гадже оттук?

— Аз ги търся по тези, по-неизвестните програми… Тези от „Планета“ са утвърдени вече и ще ми излязат много солено — реши да не му се връзва Пехливанов.

— Защо пак си дошъл да ми четеш конско бе, Жоро? — стана изведнъж сериозен Кирчо. — От кого да се пазя?

— Как от кого… от Баретата. Ти не осъзнаваш ли, че заедно със Щангата го притиснахте към стената? Виж, че никой не го е засичал. Кой знае какво ти замисля?

— Нищо не замисля… — клюмна с глава Киро. Умората го натискаше. — Разбрах, че се е скрил в родната си Трявна и убива депресията, която му докарахме, като ходи на лов с приятели.

— Това не значи, че не те е поръчал — продължи да упорства Жоро.

— И какво като е? — грам не се впечатли Кирчо. — Навремето двамата с теб, като му поръчахме Мето Илиенски… — изправи се той нервно и се втренчи в нас — …какво направи? Само го раниха в ръката и го подплашиха. Не ми пука от Златко бе, Жоро… Моите поръчки за разлика от неговите винаги са успешни! Я ми кажи той къде успя?

Пехливанов притихна. Мразеше да обсъжда убийства. Киро запали цигара, засмука няколко пъти силно, като стар пушач последния си фас. След като разбра, че няма да получи отговори, реши да разчупи мълчанието. Вдигна лявата си ръка, разпери пръстите си и започна да брои на глас.

— Методи го броим като неуспешен, Клюна, когато го гръмнаха със снайпер в Княжево, к’во му стана? Излекува се за месец. После, като го пробва с гранатомет — снарядът падна на петдесет метра от него. И накрая в кафето на хотел „Славия“ — там вместо него замалко да застрелят сервитьорката. Че то тоя Златко не е убил никого, бе… направо е светец!…

— Кире — отвори уста наново Пехливанов. Този път премерваше всяка дума, сякаш искаше на всяка цена да го убеди: — Златко не е за подценяване! Ти по-добре от мен знаеш, няма да те уча. В тая работа невинаги връзва. Важното е, че му стиска да ги поръчва. При това погледни го колко е упорит!

— Започваш да ми звучиш като онези журналисти, които го възхваляват — стана от бюрото си, заобиколи го и отвори прозореца, за да проветри. Знаеше, че аз и Пехливанов мразим цигарите. — Какво ли не изписаха за този боклук — продължи той. — Бил по азиатски жесток… думата му била като камък… Аз имам чувството, че вече се конкурират с Бойко Борисов… кой е по-харесван…

— Така е… Имаш право. Аз лично познавам няколко журналистки, че дори един журналист, които са си дали сърцата на Златко и Бойко едновременно — опита се да разведри обстановката Жоро.

Сравнението, което Киро направи между „генерал Бойко“ и Златко Баретата, ме накара да си припомня, че преди време Златко бе хвърлил „тежката си дума“, че рано или късно ще отмъсти на Генерала. Имаше сериозни причини за това. Борисов бе наредил да претърсят цялата му къща, а неофициалната му заповед бе да я преобърнат и натрошат всички мебели. Тогава търсеха моя бивш съученик и партньор Марио Васев, който, макар и неуспешно, се опитваше да изпълнява мокрите поръчки на Златко. В конкретния случай наистина бе убил един таксиметров шофьор по нелепа случайност. Таксиджията подхвърлил неприлично предложение на приятелката му и Марио, който бе доста буен и се палеше от малко, го размазал от бой. Две седмици по-късно мъжът починал. Така че и този път не беше сигурно, че Марио дори по невнимание е извършил убийство. Оказа се, че човекът страдал от тежко хронично заболяване.

Марио се бе покрил от страх. Набиращият скорост Борисов реши да си направи PR и обяви, че ще го залови жив или мъртъв. Базираше се на разработки, че убийството е извършено едва ли не по поръчка на шефа на Марио — Златко Баретата. Затова и издаде заповед да изтарашат къщата на Златко.

Баретата се уплаши и заведе лично Марио в СДВР. Останалите момчета, както и цялата улица не погледнаха с добро око на тази му постъпка.

Излезе му име на човек, който предава хората си в името на собствената си кожа.

Тогава бях разказал случката на Бай Миле и Младен, как Златко предал Марио на полицаите които я бяха пропуснали, докато бяха на почивка в чужбина.

— Златко Баретата… а… големият мъжкар… — развеселил се бе Бай Миле.

— Обикновен предател — бе заключил доволно Маджо.

От реакциите им си направих извод, че дори и те двамата се бяха вързали на легендите на Златко. Имаха му някакъв респект. Спомних си, че когато Женята стана партньор на Златко, Маджо отново го бе изкоментирал:

— Той не е като Пехливанов, нали? Само да разтяга локуми? — опитваше се да изкопчи някаква информация от мен.

— Не знам — бях избегнал отговора аз.

— Много е решителен — като че ли сам на себе си говореше Маджо.

* * *

— Има и друго, Кире! — продължи да упорства Пехливанов, явно си бе навил на пръста на всяка цена да въздейства на Малкия. — Опасявам се, че ще останеш излъган. В момента жънете успехи срещу Златко благодарение на твоя респект.

— Не е точно така — замисли се Киро. — Все пак акциите ни ги финансира Големия Маргин. А хората, които използваме, ги доведе Пешо Щангата.

— Да си дойдем на думата — усмихна се Жоро, като се наведе над бюрото му. — Големия… Маргин… — натърти той.

— Какво Големия Маргин… — огледа го с недоумение Киро.

— Веднага ще ти обясня — Пехливанов се оживи, очите му заблестяха сякаш бе открил вода в пустинен оазис след дълго търсене.

Взе лист и химикалка от бюрото на Киро, написа „Големия Маргин“ и го подчерта дебело. След което отстрани с по-малки букви написа „Пешо Щангата“ и ги свърза със стрелка. Отдолу изписа името на Златко Баретата, веднага го задраска нервно.

— Ако се случи това — удари той по листа, — бизнесът ще премине в ръцете на Щангата, който е неразривно свързан с Маргина. — Заби химикалката в стрелката, като закова листа в полираното дърво на бюрото. — А ти, Кире — погледна го съчувствено, — просто изпадаш от схемата.

Логиката на Пехливанов беше желязна. С това, че зачерта името на Златко, означаваше, че приема смъртта му като факт. Искаше да обясни на недоумяващия Киро, че бизнесът остава за Маргина и кучето му Пешо Щангата, а той след като свършеше черната работа, щеше да бъде абсолютно ненужен.

— Значи така, а… — замисли се сериозно Киро и забарабани с пръсти по бюрото.

Неочаквано извади забитата химикалка, хвана листа и нервно го обърна.

Написа отгоре с големи букви „Бай Миле“ и го зачерта с кръст.

— Като свършихме тази работа — хвърли победоносен поглед към нас, — този… — написа под Бай Миле Димата Руснака — …ни плати лично. Той и го поръча… лично — сниши леко гласа си. — Но… — огледа ни внимателно Киро, след което се наведе и бавно написа под Димата името на Маргина — по-късно се разбра, че този… — посочи го с химикалката — е платил всичко! Едно не мога да разбера… Този… — прокара писалката по името на Димата — и този… — плъзна я след това и по името на Маргина — съдружници ли са, или единият бачка за другия?

— Ще ти обясня — въодушеви се отново Пехливанов. Издърпа химикалката от ръцете му и я положи върху името на Димата. — Този… — извъртя я като стрелка надолу към името на Маргина — има повече пари от горния… Иначе са съдружници. А защо и откъде има повече пари… и аз не знам!

— А не може ли да убедим този… — Киро посочи с показалеца си Димата — … да ми поръча този?… — натисна с палец името на Маргина.

Пехливанов се зачерви от напрежение, дори започна да диша тежко, на пресекулки. Разбираше, че Киро нагазва в дълбоки води. Изненадващо дръпна запалката на Киро, която стоеше върху „Ротманс“ — а му, сгъна листа и го запали така, както стоеше върху бюрото. Изчака го да се превърне в пепел, внимателно я събра в дланта си, отвори вратата на тоалетната и само след секунда се чу шумът от водата в казанчето. Върна се леко пребледнял, чертите на лицето му бяха изопнати. Пламъкът, който доскоро гореше в очите му, бе изчезнал. Напрежението си казваше думата, но вече беше по-спокоен. Колкото и примамливо да му изглеждаше предложението на Киро за времето, докато се върне от банята до масата, бе осъзнал, че му е рано да поеме такава отговорност.

Погледна припряно часовника си. Прекрасно знаех, че не бързаме заникъде.

— Да тръгваме? — обърна се към мен, сякаш очакваше да го измъкна от създалата се ситуация.

— А ти какво мислиш, Жорка? През цялото време мълча! — погледна ме косо Киро. — Не смяташ ли, че бате Кире предлага най-добрия вариант да излезем от немотията? Не е ли време и ние да заживеем като бели хора? — погледна ме с надежда.

Нямах готов отговор. Самият аз все още размишлявах сериозно върху плана му. Но Пехливанов не ми даде възможност дори да импровизирам.

— Ще го мислим! — почти истерично отговори вместо мен той. След което застана помежду ни, така че вече почти не се виждахме. Пресегна се и отвори вратата.

Децата на Кирчо влетяха в стаята с радостни възгласи. Киро се изправи, подхвана ги и ги притисна силно към себе си. Докато излизахме, за миг улових тъжния поглед, който ми хвърли зад тъмните къдрици на дъщеря си.