Майкъл Конъли
Завръщането на поета (8)

Глава 8

Джипиесът. Това ми напомни за доклада на шерифа в чекмеджето долу.

— Исках да те попитам за това. Значи казваш, че тоя тип ти е откраднал джипиеса, така ли?

— Адски лицемерно копеле! Сигурен съм, че беше той. Дойде с нас и докато се опомним, джипиеса ми го няма, а той отваря фирма и започва да води клиенти из пролива. Събираш две и две и получаваш мръсна гадина. Мислех да му отида на гости.

Затруднявах се да следя линията на разказа му. Помолих го да ми го обясни на човешки език.

— Добре, слушай — отвърна той. — В оная черна кутийка бяха нашите най-хубави места. Риболовните ни дупки, мой човек. И не само това, там бяха местата, отбелязани от човека, от когото я спечелих. Спечелих я на покер от друг риболовен водач. Определената стойност не се отнасяше за устройството, а за онова, което беше в паметта му. Човекът залагаше дванайсетте си най-добри места и аз ги спечелих.

— Ясно — казах. — Сега вече загрях. Стойността й е била в координатите на риболовните места, а не в самия уред.

— Точно така. Тия неща струват по два стотака. Обаче риболовните места идват от дълги години работа, майсторство и опит.

Посочих снимката на компютърния екран.

— И тоя тип идва, взима джипиеса и отваря собствена фирма. Като използва твоя опит, както и опита на водача, от когато си спечелил уреда.

— Абсолютно. Както казах, някой ден ще му отида на гости.

— Къде е проливът?

— От другата страна, където островът се стеснява като осмица.

— Каза ли в шерифското управление, че според теб го е откраднал той?

— Не веднага, защото не знаехме, нали разбираш. Джипиесът изчезна и си помислихме, че някакви хлапетии са се качили на борда през нощта и са задигнали каквото им е попаднало. Доколкото разбирам, е адски досадно да растеш на острова. Питай Грасиела за Реймънд — малкият направо се побърква. Въпреки това съобщихме за кражбата — и толкова. Обаче след две седмици виждам обява във „Фиш Тейлс“, която съобщава за новата фирма в пролива. Имаше и снимка на тоя тип. Ей, аз го познавам, викам си, и събрах две и две. Сигурен съм, че той ми е откраднал джипиеса.

— Съобщи ли в шерифското управление?

— Да, обадих се и им казах кой е крадецът. Те не се въодушевиха особено. След седмица пак им се обадих. Отговориха ми, че са разговаряли с него — по телефона. Даже не си бяха направили труда лично да отидат там. Той отрекъл естествено, и с това се приключи.

— Как се казва?

— Робърт Файндър. Фирмата му се казва „Исмъс Чартърс“. В обявата се представя като Робърт Файндър Рибата. Как ли пък не, По-скоро Рибокрадеца.

Погледнах снимката на екрана и се запитах дали това има някакво отношение към моето разследване. Можеше ли изчезналото устройство за глобално позициониране да е в центъра на смъртта на Тери Маккейлъб? Струваше ми се малко вероятно. Мисълта, че някой може да открадне риболовните места на конкурента си, беше разбираема. Но да замислиш сложен заговор да убиеш тоя конкурент изглеждаше абсолютно неправдоподобно. Това изискваше изключително грижливо планиране и подготовка от страна на Файндър, определено.

Локридж сякаш прочете мислите ми.

— Ей, да не се чудиш дали онова копеле може да има нещо общо със смъртта на Тери?

Продължително го изгледах. Съзнавах, че е по-вероятно Локридж да е замесен в смъртта на Маккейлъб, за да ей осигури управлението на фирмата и „Преследваща вълна“.

— Не знам — отвърнах. — Но сигурно ще го проверя.

— Само кажи, ако искаш някой да дойде с теб.

— Непременно. Виж, в шерифския доклад забелязах, че джипиесът е единствената открадната вещ. Това вярно ли е? Нищо друго ли не установихте, че липсва?

— Вярно е. Затова отначало с Тери ни се стори странно. Докато не разбрахме, че е бил Файндър.

— Значи и Тери е смятал така, че е Файндър, искам да кажа?

— И той стигаше до това заключение. Че кой друг може да е бил?

Сериозен въпрос, но в момента не смятах, че заслужава цялото ми внимание. Посочих екрана на лаптопа и помолих Локридж да продължи да ми показва снимките. Той го направи и върволицата от щастливи рибари отново се заниза.

Натъкнахме се на още нещо любопитно. Бъди стигна до група от шест снимки на мъж, чието лице отначало не се виждаше ясно. На първите три фотографии той позираше с пъстра риба, протегната към обектива. Само че я държеше прекалено високо, така че скриваше по-голямата част от лицето му. Над тръбната перка на рибата се подаваха само тъмните му очила. Рибата изглеждаше една и съща, което ме накара да предположа, че фотографът неколкократно се е опитал да снима лицето му. Напразно.

— Кой ги е снимал?

— Терора. Аз не бях на яхтата.

Нещо в мъжа или може би в начина, по който избягваше обектива, бе събудило подозренията на Маккейлъб, Това ми се струваше очевидно. Следващите три кадъра от групата бяха заснети без знанието на клиента. Първите два бяха направени от голямата каюта, докато рибарят стоеше, облегнал се на Десния парапет. Тъй като стъклото на вратата беше светлоотразително, клиентът не бе знаел, че Маккейлъб го снима.

Първата снимка беше в профил, втората — в анфас. Като е елиминираше обстановката, Тери инстинктивно бе заснел полицейски пози, поредното потвърждение за подозренията му. Дори и на тези снимки мъжът не се виждаше съвсем добре, но имаше сивееща кестенява брада и носеше тъмни очила с големи стъкла и синя бейзболна шапка с емблемата на Лос Анджелис Доджърс. Малкото, което се виждаше от косата му, предполагаше, че е късо подстригана и отговаря по цвят на брадата. На дясното му ухо лъщеше златна обеца.

На снимката в профил очите му явно бяха присвити и въпреки тъмните очила. Носеше дънки, обикновена бяла тениска и дънково яке.

Шестата снимка, последната, беше направена след края на плаването. На нея се виждаше заснет отдалече мъж, който вървеше по кея Авалон, очевидно след като бе слязъл от „Преследваща вълна“. Лицето му беше съвсем леко обърнато към обектива. Зачудих се дали е продължил да се обръща след снимката и случайно е видял, че Маккейлъб го фотографира.

— Какъв е този човек? — попитах Локридж.

— Не знам. Нали ти казах, тогава ме нямаше. Тери го е качил случайно. Без резервация. Оня просто се появил с водно такси, докато Тери бил на борда, и помолил да го разходи. Платил за половин ден, минималната продължителност. Искал да потегли веднага, а аз бях на континента. Тери не можел да ме изчака, затова го качил без мен. Сам, което е адски досадно. Обаче хванали разкошна океанска скумрия. Не е зле.

— Той разказа ли ти нещо за клиента?

— Не, почти нищо. Каза само, че не останал и половин ден. Пожелал да си тръгне след два часа. Затова се върнали.

— Тери се е усъмнил в него. Направил му е шест снимки, три от които — без знанието на клиента. Сигурен ли си, че не е споменал нищо за това?

— Не и на мен, казах ти вече. Обаче Тери пазеше много неща за себе си.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не, но съм сигурен, че Тери го е вписал в корабния дневник. Искаш ли да проверя?

— Да. Освен това ме интересуват точната дата и начинът на плащане. Но първо, можеш ли да принтираш тия снимки?

— И шестте? Ще отнеме известно време.

— Да, и шестте. А също снимка на Файндър. Имам време.

— Предполагам, че не ти трябват в рамка, нали?

— Не, Бъди, само снимките.

Локридж седна на мекия стол пред компютъра, включи принтера, зареди фотографска хартия и опитно въведе командите, които пратиха седемте снимки в принтера. Отново ми направи впечатление лекотата, с която боравеше с техниката. Имах чувството, че лаптопът не съдържа нищо, с което да не е запознат. Както навярно и кашоните с папки на леглото над нас.

— Добре — каза той и се изправи. — Ще отнеме по около минута на снимка. И излизат малко лепкави. Не е зле да ги изчакаш да изсъхнат. Аз ще се кача горе да видя какво пише в корабния дневник за тоя тайнствен клиент.

Щом излезе, аз седнах на стола. Бях наблюдавал как работи с фотографските файлове и бързо се учех. Върнах се в главния списък и кликнах два пъти върху папката, озаглавена „ПОЩА“. Отвори се рамка с трийсет и шест малки снимки. Кликнах първата и снимката се уголеми. На нея Грасиела буташе детска количка, в която спеше момиченце. Сиело Азул. Дъщерята на Тери. Изглежда, бяха в търговски комплекс. Снимката си приличаше с фотографиите на тайнствения клиент по това, че Грасиела не подозираше, че я снимат.

Обърнах се и погледнах към стълбището на голямата каюта. Локридж не се мяркаше. Станах и бързо излязох в коридора. Вмъкнах се през отворената врата на банята. Притиснах се към стената и зачаках. Локридж съвсем скоро се появи с корабния дневник. Движеше се много тихо, за да не вдига шум. Оставих го да ме подмине и излязох в коридора зад него. Той влезе в предната каюта, готов отново да ме стресне с внезапната си поява.

Само че този път Локридж се стресна, щом установи, че не съм там. Когато се обърна, аз бях точно зад него.

— Обичаш да плашиш хората, а, Бъди?

— Хм, не, просто…

— Не го прави с мен, а? Какво пише в дневника?

Той се изчерви — пролича му въпреки рибарския загар. Ала му бях дал урок и той бързо го усвои.

— Тери е записал името му в дневника, но нищо повече. Пише „Джордан Шанди, половин ден“. Само толкова.

Той отвори дневника и го обърна, за да ми покаже записа.

— Ами начинът на плащане? Между другото, колко струва половин ден?

— Триста за половин ден, петстотин за цял. Проверих в данните за кредитните карти. Няма нищо. Погледнах и при депозитите. Пак нищо. Това означава, че е платил в брой.

— Кога е било това? Предполагам, че е записано в дневника по дата.

— Да. Тринайсети февруари… ей, това е било петък, тринайсети. Смяташ ли, че е било нарочно?

— Кой знае? Преди или след плаването с Файндър е било?

Локридж остави корабния дневник на бюрото, за да виждаме и двамата. Прокара показалец по списъка клиенти и спря на Файндър.

— Той е една седмица по-късно. На деветнайсети февруари.

— А каква е датата на шерифския доклад за кражбата?

— Мамка му, трябва да проверя.

Излезе и го чух да се качва по стълбището. Извадих първата снимка от принтера и я оставих на бюрото. На нея Джордан Шанди криеше лицето си зад слънчевите си очила и океанската скумрия. Взирах се в него, докато Локридж се върна в каютата. Този път не се опита да ме стресне.

— Съобщили сме за кражбата на двайсет и втори февруари.

Кимнах. Пет седмици преди смъртта на Маккейлъб. Записах всички дати, които бяхме уточнили, в бележника си. Не бях сигурен дали някоя от тях има значение.

— Добре — казах. — Ще ми направиш ли още една услуга, Бъди?

— Естествено. Каква?

— Качи се горе, свали рибарските прътове от стелажа и иди да ги измиеш. Струва ми се, че след последното плаване никой не го е направил. От тях цялата яхта вони на вкиснато, а както изглежда, ще поостанем още няколко дни. Това много ще ми помогне.

— Искаш да се кача и да измия риболовните прътове.

Не го каза като въпрос. Обидата и разочарованието му бяха очевидни. Преместих поглед от снимката към лицето му.

— Да, точно така. Това много ще ми помогне. Аз ще приключа със снимките и после ще отидем на гости на Ото Уудол.

— Както кажеш.

Той вяло напусна каютата и го чух да се тътри по стълбището, също толкова шумно, колкото беше безшумен по-рано. Извадих втората снимка от принтера и я сложих до първата. Извадих черен маркер от чашата за кафе на бюрото и в бялото поле под фотографията написах името Джордан Шанди.

После отново насочих вниманието си към компютъра и снимката на Грасиела и дъщеря й. Кликнах стрелката и се отвори следващата снимка. Пак от търговски комплекс. Беше направена още по-отдалеч и изглеждаше зърниста. Зад Грасиела вървеше момче. Синът им, заключих. Осиновеният им син.

На тази снимка бяха всички от семейството освен Тери. Той ли ги бе снимал? Тогава защо толкова отдалеч? Кликнах стрелката и продължих да разглеждам снимките. Почти всички бяха от търговския център и бяха направени от разстояние. На нито една от тях хората не гледаха към обектива. След двайсет и осем подобни снимки обстановката се промени и семейството се озова на ферибота за Каталина. Пътуваха за вкъщи и фотографът ги следваше.

В тази група имаше само четири снимки. На всяка от тях Грасиела седеше в задния край на главната каюта между момчето и момичето. Фотографът се бе разположил в предния край на каютата и беше снимал през няколко реда седалки. Дори да го бе забелязала, Грасиела сигурно не беше разбрала, че снима нея, и го бе помислила за поредния турист, отиващ на Каталина.

Последните две от трийсет и шестте снимки се различава от другите, сякаш бяха част от съвсем друг проект. На първата имаше зелен пътен знак. Уголемих я и разбрах, че е снимана през предно стъкло на кола. Виждаше се рамката на стъклото с някакъв стикер в ъгъла, част от арматурното табло и част от ръката на фотографа, отпусната отляво върху волана.

Пътният знак изпъкваше на пустинния фон. И гласеше:

Познавах този път. Или по-точно, познавах знака. Всеки от Лос Анджелис, пътувал за и от Лас Вегас толкова често, колкото мен миналата година, щеше да го познае. Горе-долу по средата на шосе 15 се намираше изходът за Зайзикс Роуд, чието уникално име не можеше да се сбърка. Намираше се в Мохаве и като че ли не водеше заникъде. Нямаше бензиностанция, абсолютно нищо. Затънтено място на края на света.

Последната снимка беше също толкова озадачаваща. Уголемих я и видях, че е някакъв странен натюрморт. В средата имаше стара лодка — беше се разсъхнала и пожълтялата боя се лющеше под парещото слънце. Намираше се сред скалите в пустинята, сякаш на километри от водата. Лодка, плаваща по море от пясък. И да имаше в това някакъв смисъл, не го откривах.

Като следвах процедурата, която бях наблюдавал да прилага Локридж, принтирах двете пустинни снимки и се върнах към другите фотоси, за да избера няколко за отпечатване. Отделих по две фотографии от ферибота и търговския център. Докато чаках, уголемих няколко снимки от търговския център с надеждата да забележа нещо във фона, което да показва в кой търговски комплекс се намират Грасиела и децата. Знаех, че мога просто да я попитам, но не бях сигурен, че искам да го направя.

Успях да позная надписите на торбите, носени от различни купувачи — „Нордстром“, „Сакс“ и „Барнс & Ноубъл“. На една фотография семейството минаваше през заведение за бързо хранене. Записах си тези данни. Въз основа на тях най-вероятно щях да успея да определя в кой търговски център са направени снимките, ако преценях, че тази информация ми е необходима и е по-добре да не питам Грасиела. Този въпрос продължаваше да стои открит. Не ми се щеше да я плаша, ако не се налагаше. Предпочитах да ней казвам, че някой я е следил, докато е била с децата си — при това човек със странна връзка с мъжа й. Поне засега.

Тази връзка стана още по-странна и обезпокояваща, когато принтерът накрая изхвърли снимката от търговския комплекс. На нея семейството вървеше пред книжарница на „Барнс & Ноубъл“. Фотографията беше направена от отсрещния край на сградата, но ъгълът бе почти перпендикулярен на витрината. Стъклото мътно отразяваше фотографа. Не го бях забелязал на компютърния екран, но сега го виждах на разпечатката.

Образът на фотографа беше прекалено дребен и блед на фона на рекламата зад витрината — фигура в цял ръст на мъж с шотландска поличка, заобиколен с купища книги и надпис „Иън Ранкин ни гостува тази вечер!“ Разбрах, че мога да използвам рекламата, за да определя точния ден, в който са снимани Грасиела и децата й. Просто трябваше да се обадя в книжарницата и да разбера кога е гостувал Иън Ранкин. Ала фигурата скриваше фотографа от мен.

Върнах се при компютъра, намерих снимката сред миниатюрните кадри и я уголемих. Вторачих се в нея. Нямах представа какво да правя.

Бъди беше горе и с един маркуч, включен в кран до планшира, поливаше осемте рибарски пръта, подпрени на кърмата. Казах му да спре водата и да дойде в каютата. Той безмълвно се подчини. Когато влезе, му дадох знак да седне на стола, надвесих се над него и очертах отражението на фотографа върху витрината.

— Това тук може ли да се уголеми? Искам да видя по-Добре този участък.

— Може да се уголеми, но ще изгубиш чистотата на образа. Това е дигитално изображение, нали разбираш? Получаваш каквото си направил.

Не знаех за какво говори. Просто му казах да го направи. Той си поигра с квадратните бутончета над кадъра и започна да уголемява фотографията, после я разположи така, че отражението да остане на екрана. Скоро заяви, че е получил максимално увеличение. Наведох се към дисплея. Изображението беше още по-мътно. Даже очертанията на шотландската поличка на писателя се бяха размили.

— Не можеш ли да го поизясниш?

— Искаш да кажеш пак да го смаля? Естествено, че…

— Не, искам да кажа да го фокусираш.

— Не, мой човек, това е максималното. Виждаш това, което си направил.

— Добре, разпечатай го. Предишния път, когато го разпечатах, се получи по-добре. Може и сега да стане така.

Локридж въведе командите и аз нервно запристъпвах от крак на крак, докато изтече минутата.

— Между другото, какво е това? — попита Бъди.

— Отражение на фотографа.

— О, искаш да кажеш, че не е Тери, така ли?

— Съмнявам се. Смятам, че някой друг е снимал семейството му и му е пратил снимките. Било е някакво послание. Споменавал ли ти е за това?

— Не.

Реших да го притисна.

— Кога за пръв път забеляза този файл в компютъра?

— Не знам. Трябва да е било… всъщност ги видях за пръв път едва с теб.

— Не ме будалкай, Бъди. Може да е нещо важно. Наблюдавах те. Ти работиш с това нещо, като че ли е твое още от гимназията. Знам, че си влизал в компютъра, когато Тери го е нямало. Сигурно и той е знаел. Не му е пукало, на мен също. Само ми кажи кога за пръв път видя тоя файл.

Той помълча малко, докато обмисляше положението.

— За пръв път ги видях около месец преди да умре. Обаче ако питаш кога ги е видял Тери, просто трябва да погледнеш архива на файла и да провериш кога е създаден.

— Тогава действай, Бъди.

Локридж отново заработи на клавиатурата и влезе в историята на фотографския файл. След няколко секунди получи отговора.

— На двайсет и седми февруари — съобщи той. — Тогава е създаден файлът.

— Добре, ясно — отвърнах. — Ако допуснем, че не ги е направил Тери, как са се озовали в неговия компютър?

— Ами, има няколко начина. Единият е да ги е получил по имейл и да ги е качил. Другият е някой да е взел неговия фотоапарат и да ги е заснел. После Тери ги е намерил и ги е качил. Третият начин е някой просто да му е пратил чип от фотоапарат или компактдиск със снимките. Това сигурно е най-непроследимият начин.

— Тери можеше ли да ползва имейл оттук?

— Не, от вкъщи. На яхтата няма връзка. Казах му, че трябва да си вземе клетъчен модем, за да има безжичен Интернет, обаче той не щеше.

Принтерът изхвърли снимката и аз я грабнах преди Бъди да успее да реагира, но после я оставих на бюрото, за да я виждаме и двамата. Отражението беше размазано и неясно, ала все пак по-разпознаваемо, отколкото на компютърния екран. Фотографът държеше апарата пред лицето си и напълно го скриваше. Но пък познах застъпващите се две букви от емблемата на Лос Анджелис Доджърс. Фотографът носеше бейзболна шапка.

Всеки Божи ден в тоя град сигурно се разхождат петдесет хиляди души с шапки на Доджърс. Не знам точно. Обаче знам, че не вярвам в съвпадения. Никога не съм вярвал и никога не ще повярвам. Взирах се в мътното отражение на фотографа и интуитивно усещах, че това е тайнственият човек. Джордан Шанди.

Локридж също го виждаше.

— По дяволите! — изруга той. — Нашият човек, а? Струва ми се, че е оня клиент. Шанди.

— Да — потвърдих аз. — И аз така смятам.

Поставих снимката на Шанди с океанската скумрия в ръце До увеличението. Не можех да получа стопроцентова идентификация, но нямаше и нищо, което да ме разубеди. Нямам представа защо, но бях сигурен. Знаех, че същият човек, който се е появил без предизвестие на яхтата на Тери Маккейлъб, е проследил и фотографирал семейството му.

Не знаех откъде Маккейлъб е взел тия снимки и дали е направил същия логически скок като мен.

Заех се да събирам всички фотографии, които бях принтирал. И през цялото време се опитвах да свържа нещо, да направя някаква асоциация. Такава обаче нямаше. Не разполагах с достатъчно голяма част от картината. Само отделни парченца. Инстинктът ми подсказваше, че Маккейлъб е бил зарибен по някакъв начин. Снимките на семейството му бяха стигнали до него във формата на имейл, фоточип или компактдиск. И последните две снимки бяха ключът. Първите трийсет и четири бяха стръвта. Последните две бяха кукичката, скрита в тая стръв.

Посланието ми се струваше очевидно. Фотографът искаше да привлече Маккейлъб в пустинята. На Зайзикс Роуд.