Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 67гласа)

Информация

Лека корекция
hammster(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли. Завръщането на поета

Американска, първо издание

 

Превод: Крум Бъчваров, 2004

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат: 84/108/32

ИК „Бард“, София, 2004

ISBN 954-585-549-5

 

Michael Connelly. The Narrows

Hieronymus, Inc., 2004

История

  1. —Добавяне

Глава 41

Дъждът действаше на Рейчъл потискащо. По-точно неумолимостта му. Той не преставаше, не спираше нито за миг. Просто се лееше и плющеше по предното стъкло в непрекъснат порой, който надвиваше чистачките. Всичко изглеждаше размито. Отстрани на шосето бяха спрели коли. Мълния разцепи небето на запад, някъде над океана. Подминаваха катастрофа след катастрофа и всичко това я правеше още по-нервна. Ако катастрофираха и изпуснеха Томас, щяха да носят огромна вина за случилото се с него.

Боеше се, че ако откъсне поглед от червените задни светлини на форда, ще го изгубят в морето от червена неяснота. Бош сякаш прочете мислите й и каза:

— Спокойно. Няма да го изпусна. Пък и вече знаем къде отива.

— Не, не знаем. Знаем само къде живее Търънтайн. Това не означава, че книгите са там. Шест хиляди книги! Кой държи шест хиляди книги в дома си? Сигурно ги е дал някъде на склад.

Бош здраво стисна волана и увеличи скоростта с няколко километра, за да се приближи към Томас.

— Не се сети за това, нали?

— Да, не се сетих.

— Така че не го изпускай.

— Казах ти — няма.

— Знам. Просто се чувствам по-добре, като те предупреждавам.

Тя посочи навън.

— Често ли е така?

— Почти никога — отвърна Бош. — По новините съобщиха, че такава буря имало преди сто години. Сякаш нещо се е объркало или повредило. Каньоните в Малибу сигурно са наводнени. Свлачища в Палисейдс. И предполагам, че реката е преляла. Миналата година имаше пожари. Тая година може да е дъждът. Винаги има ту едно, ту друго. Все едно постоянно трябва да се подлагаш на някакво изпитание.

Той включи радиото, за да чуе метеорологичната прогноза. Рейчъл обаче моментално се пресегна, изключи го и посочи напред.

— Съсредоточи се върху форда! Не ме интересува времето.

— Добре.

— Приближи се. Даже да се лепнеш плътно зад него. В това време няма да те забележи.

— Ако се приближа плътно зад него, може да го блъсна. Тогава какво ще му кажем?

— Просто не…

— Да не го изпускам. Да, знам.

През следващия половин час пътуваха в мълчание. Шосето се издигна и прекоси планините. На върха Рейчъл видя голяма каменна постройка. Приличаше на някакъв постмодернистки замък в сиво и Бош й каза, че това е музеят Гети.

Докато се спускаха в Долината, Рейчъл забеляза, че мигачът на Томас е включен. Бош се престрои на три коли от него.

— Ще завие по сто и първо. Почти стигнахме.

— Канога Парк ли имаш предвид?

— Да. Той ще завие на запад и после пак на север по градските улици.

Бош отново се умълча и се съсредоточи върху шофирането. След още петнайсет минути Томас даде мигач и зави на север по Десото Авеню. Бош и Уолинг го последваха по изходната рампа, но този път без прикритието на другите автомобили.

На Десото фордът веднага отби до тротоара в район, забранен за паркиране, и Бош трябваше да го подмине, иначе щеше да се издаде.

— Мисля, че разглежда картата или някакви указания — предположи Рейчъл. — Лампичката му е включена и е навел глава.

— Добре.

Бош влезе в първата срещната бензиностанция, обиколи колонките и се върна на улицата. Спря за миг преди да излезе и се вторачи във форда. Зачака. След половин минута Томас отново потегли. Бош вдигна мобифона до лявото си ухо, за да скрие лицето си в случай, че Томас го погледне, пусна една кола пред себе си и го последва.

— Трябва да е наблизо — отбеляза Рейчъл.

— Да.

Ала Томас продължи още няколко преки, преди да завие надясно. Бош намали скоростта, преди да направи същото.

— Валерио — каза Рейчъл: бе видяла табела. — Тук е. Бош зави и тя видя стоповете на Томас. Беше спрял насред платното на три преки пред тях. Улицата бе задънена.

Бош побърза да спре зад един паркиран автомобил.

— Лампичката вътре свети — каза Рейчъл. — Струва ми се, че пак разглежда картата.

— Реката — каза Бош.

— Моля?

— Казах ти. Валерио прекосява цялата Долина. Както и реката. Сигурно търси път, за да я заобиколи. Реката пресича всички тия улици. Той сигурно трябва да стигне до Валерио от другата страна.

— Не виждам никаква река. Само ограда и бетон.

— Това не е обикновена река. Всъщност, формално погледнато, изобщо не е река. Сигурно е или Алисо, или отточният канал от Браунс Каньон. Които се вливат в реката.

Зачакаха. Томас не продължаваше.

— Преди реката е преливала в такива бури. Затова се опитват да я овладеят. На някой му е хрумнала идеята да я затвори в камък и бетон. Направили го и оттогава домовете на всички са в безопасност.

— На това му се вика прогрес.

Бош кимна и отново стисна волана с две ръце.

— Потегля.

Томас зави наляво и когато колата му се скри от погледа Бош го последва. Фордът продължи на север към Сатикой, зави надясно и мина по един мост над канала. Докато го следваха, Рейчъл погледна надолу към буйните води.

Фордът продължи на юг по Мейсън и се върна обратно към Валерио. Сега обаче беше от отсрещната страна на бетонния канал.

— От тая страна улицата пак ще е задънена — рече Бош и подмина Валерио. Рейчъл се втренчи през дъжда и видя, че Томас спира на отбивната пред голяма двуетажна къща, една от петте на задънената улица.

— Спря на отбивката — съобщи тя. — Там е. Господи, това е къщата!

— Каква къща?

— Онази от снимката в караваната. Бакъс е бил толкова сигурен в себе си, че ни е оставил снимка!

Бош спря до тротоара. От къщите на Валерио не можеха ги видят. Рейчъл се обърна и огледа прозорците. Всички сгради наоколо бяха тъмни.

— Сигурно е спрял токът.

— Под седалката ти има фенерче. Вземи го. Тя се наведе и го вдигна.

— Ами ти?

— Не се бой за мен. Да вървим.

Рейчъл понечи да отвори вратата, но после го погледна. Искаше да каже нещо, ала се колебаеше.

— Какво има? — попита той. — Да се пазя ли? Не се тревоги, ще се пазя.

— Всъщност, да, пази се. Но исках да ти кажа, че нося втори пистолет в чантата си. Искаш ли…

— Благодаря ти, Рейчъл, обаче тоя път си взех моя.

Тя кимна.

— Трябваше да се сетя. Как мислиш, да повикаме ли подкрепление?

— Повикай, ако искаш. Но няма да ги чакам.

 

 

Слязох от мерцедеса и студеният дъжд заплющя по лицето ми. Вдигнах яката на сакото си и се запътих към Валерио. Рейчъл ме настигна и закрачи до мен, без да каже дума. Когато стигнахме до ъгъла, се скрихме зад оградата на най-близката къща и предпазливо погледнахме към задънената улица и тъмната сграда, пред която беше паркирал Ед Томас. От самия него нямаше и следа. Всички предни прозорци на къщата бяха тъмни. Въпреки сивотата обаче виждах, че Рейчъл има право. Това бе къщата от снимката, която ни беше оставил Бакъс.

Чувах реката, но не я виждах. Тя оставаше скрита зад къщите. Яростната й мощ обаче бе почти осезаема, макар и отдалече. При такива бури водите от целия град се оттичаха по гладките бетонни повърхности, минаваха през Долината и около планините до центъра и оттам — на запад към океана.

През по-голямата част от годината това беше само ручей. Ала дъждовната буря събуждаше змията и й даваше сили. Тя се превръщаше във водосточен канал, милиони и милиони литри, блъскащи се в дебелите каменни стени, тонове вода, кипящи и напъващи да прелеят, движещи се с ужасна сила и ускорение. Спомнях си, че като малък бях видял едно момче да пада във водата. Не го познавах. Бях чувал за него. Четири десетилетия по-късно не бях забравил името му. Бил Кинси си играеше край реката. Подхлъзна се и след миг изчезна. Намериха тялото му в един виадукт на двайсет километра оттам.

Майка ми отрано бе започнала да ме учи, че когато вали…

— Пази се от теснините.

— Моля? — прошепна Рейчъл.

— Мислех за реката. Затворена между тия стени. Като малки й викахме Теснините. Когато вали така, водата се движи бързо. Убийствено бързо. Когато вали, трябва да стоиш надалеч от Теснините.

— Но сега отиваме при къщата.

— Въпреки това, Рейчъл. Внимавай. Стой далеч от Теснините.

Тя ме погледна. Явно разбираше какво имам предвид.

— Добре, Бош.

— Какво ще кажеш ти да поемеш предната страна, а аз задната?

— Добре.

— Бъди готова за всичко.

— И ти.

Намирахме се на три къщи от целта. Тръгнахме бързо покрай стената на първия имот и после прекосихме отбивката на втория. Накрая стигнахме до сградата, пред която беше паркиран фордът на Томас. Рейчъл за последен път ми кимна. Разделихме се и едновременно извадихме пистолетите си. Тя тръгна да влезе отпред, а аз поех надолу по отбивката, за да заобиколя отзад. Здрачът, плисъкът на дъжда и ревът на канала ми осигуряваха прикритие. От двете страни на отбивката растяха ниски бугенвилии — от доста време не бяха подкастряни. Прозорците на къщата обаче бяха тъмни. Някой можеше да стои зад стъклата и незабелязано да ме наблюдава.

Задният двор беше наводнен. Насред голямата локва имаше ръждясала люлка. Зад нея се издигаше висока два метра ограда, която отделяше двора от канала. Видях, че водата тече близо до горния край на бетонното корито и се носи в бясно течение. До вечерта щеше да прелее. По-нагоре по течението, където каналите бяха по-плитки, сигурно вече преливаше.

Отново насочих вниманието си към къщата. Отзад имаше голяма веранда. На покрива нямаше водостоци и дъждът се стичаше като завеса, толкова проливен, че скриваше всичко. Бакъс можеше да седи на люлеещ се стол на верандата и нямаше да го видя. Бугенвилиите минаваха покрай перилата на верандата. Бързо се наведох и хукнах към стъпалата. Взех ги по три наведнъж и се скрих от дъжда. Трябваше ми известно време, за да се приспособя, и тогава я видях. Бяла ратанова кушетка в дясната половина на верандата. Под одеялото се очертаваше човешко тяло — в седнало положение, обаче опряно на лявата странична облегалка. Приклекнах, приближих се и посегнах към края на одеялото, който висеше на пода. Бавно го отметнах.

Беше старец. Мъртъв най-малко от един ден. Тъкмо започваше да мирише. Очите му бяха отворени и изцъклени, кожата му имаше цвят на бяла боя в спалня на пушач. Шията му бе стегната с пластмасова лента. Чарлз Търънтайн, предположих. Освен това реших, че това е старецът на снимката, която беше направил Бакъс. Бе го убил и го беше зарязал на верандата като купчина стари вестници. Старецът нямаше нищо общо с Поета. Просто го бяха използвали за постигане на определена цел.

Вдигнах глока си и тръгнах към задния вход на къщата. Искаше ми се да предупредя Рейчъл, обаче не можех да го направя, без да издам своята, а сигурно и нейната позиция. Просто трябваше да продължа напред, все по-навътре в мрака на това място, докато не се натъкна на нея или на Бакъс.

Вратата бе заключена. Реших да заобиколя и да настигна Рейчъл отпред. Когато се обърнах обаче, погледът ми попадна върху трупа и ми хрумна нещо. Приближих се до кушетката и плъзнах длани по панталона на стареца. И бях възнаграден. Чух подрънкване на ключове.

 

 

Рейчъл се чувстваше като обкръжена. Купища книги покриваха всички стени в коридора. Тя спря с пистолет в едната ръка и фенерче в другата и погледна надясно към дневната. Още книги. По всички стени имаше лавици и всички лавици бяха натъпкани до краен предел. Книги отрупваха масите и всички хоризонтални повърхности. Някак си това придаваше на къщата призрачен вид. В този дом не цареше живот, а мрак, в който книжните червеи разяждаха думите на всички автори.

Опита се да продължи напред, без да мисли за растящите си опасения. Поколеба се дали да не се върне и да излезе, преди да са я разкрили. Ала тогава чу гласовете и разбра, че не бива да отстъпва.

— Къде е Чарлз?

— Казах да седнеш.

Думите идваха от неизвестна посока. Плющенето на дъжда навън, бушуването на реката и натрупаните навсякъде книги скриваха произхода на шумовете. Чуваше гласовете, ала не знаеше откъде идват.

Чу още звуци и гласове. Шепот, сегиз-тогиз по някоя дума, изваяна от гняв или страх.

— Мислеше си…

Тя се наведе и остави фенерчето на пода. Още не беше го включила, а сега не можеше да поеме този риск. Навлезе в още по-дълбокия мрак на коридора. Вече бе проверила в предните стаи и знаеше, че гласовете идват от вътрешността на къщата.

Коридорът водеше до фоайе, от което в три различни посоки излизаха стаи. Когато стигна там, чу гласове на двама мъже и разбра, че идват някъде отдясно.

— Напиши го!

— Не виждам нищо!

После рязко изсъскване. Дръпване на завеса от прозорец.

— Ето, сега виждаш ли? Напиши го, иначе веднага ще сложа край!

— Добре! Добре!

— Точно, както ти го диктувам. „В късна нощ — преди години…“[1]

Рейчъл знаеше какво е това. Позна думите на Едгар Алан По. И знаеше, че това е Бакъс, макар че гласът му звучеше различно. Отново използваше поезията, пресъздаваше престъплението, отнето му преди много години. Бош имаше право.

Влезе в стаята вдясно и установи, че няма никой. В средата имаше билярдна маса, изцяло покрита с книги. Разбираше какво е направил Бакъс. Беше примамил Ед Томас тук, защото човекът, който бе живял в тази къща, Чарлз Търънтайн, беше колекционер. Поета бе знаел, че Томас ще дойде за колекцията му.

Понечи да се обърне, за да излезе от стаята и да провери следващата. Ала още преди да помръдне повече усети, че в шията й опира студеното дуло на пистолет.

— Здравей, Рейчъл — с хирургически променения си глас я поздрави Робърт Бакъс. — Каква изненада да те видя тук.

Тя се вцепени и в този момент разбра, че Бакъс не може да бъде изигран по никакъв начин, че знае всички номера и подходи. Рейчъл имаше един-единствен шанс. Бош.

— Здравей, Боб. Отдавна не сме се виждали.

— Да, така е. Искаш ли да оставиш оръжието си тук и да дойдеш с мен в библиотеката?

Рейчъл остави зигзауъра върху една от купчините книги на билярдната маса.

— Аз пък си мислех, че цялата къща е библиотека, Боб.

Бакъс не отговори — сграбчи я отзад за яката, притисна пистолета в гърба й и я бутна напред. Излязоха от стаята и влязоха в съседната, малко помещение с два дървени стола с високи облегалки, обърнати към голяма каменна камина. В нея не гореше огън и Рейчъл чу дъжда, който се стичаше по комина. В камината се бе образувала локва. Дъждът обливаше прозорците от двете й страни и скриваше гледката навън.

— Случайно имаме точно толкова столове, колкото са ни нужни — рече Бакъс. — Заповядай, седни.

Завъртя я грубо пред единия стол и я натисна надолу. Бързо я претърси за други оръжия, после се отдръпна и пусна нещо в скута й. Рейчъл погледна другия стол и видя Ед Томас. Китките му бяха завързани за стола с широка лепенка. С още две лепенки шията му бе завързана за облегалката. В устата му беше напъхана платнена салфетка и лицето му бе тъмночервено.

— Боб, стига вече — каза Рейчъл. — Вече доказа каквото искаше. Няма…

— Сложи лентата на дясната си китка и я завържи за страничната облегалка на стола.

— Моля те, Боб. Нека…

— Действай!

Тя уви пластмасовата лента около страничната облегалката и китката си.

— Стегнато, но не прекалено. Не искам да остави следа.

Когато Рейчъл свърши, той й каза да постави свободната си ръка върху другата странична облегалка, приближи се и й постави другата лента. Накрая отстъпи назад, за да се възхити на работата си.

— Така.

— Боб, двамата сме направили много хубави неща заедно. Защо правиш това?

Бакъс я погледна и се усмихна.

— Не знам. Но хайде да поговорим за това по-късно. Трябва да приключа с детектив Томас. Отдавна трябваше да го направим. И само си помисли, Рейчъл, ти ще гледаш. Каква рядка възможност!

Бакъс се обърна към Томас и измъкна салфетката от устата му. После бръкна в джоба си и извади сгъваем нож. Отвори го и със светкавично движение преряза лентата на дясната китка на жертвата си.

— Е, докъде бяхме стигнали, детектив Томас? До третия ред, струва ми се.

— По-скоро до последния.

Рейчъл позна гласа на Бош — бе се разнесъл зад нея. Обърна се да погледне, но високата облегалка й попречи.

 

 

Неподвижно държах пистолета напред в опит да измисля най-добрия начин да се справя с него.

— Хари — спокойно каза Рейчъл. — Той държи пистолет в лявата си ръка и нож — в дясната. Силната му ръка е дясната.

Казах му да остави оръжията. Той се подчини, без да се колебае. Това ме смути — сякаш преминаваше прекалено бързо към резервния си план. Друго оръжие ли имаше? Или в къщата имаше друг убиец?

— Рейчъл, Ед, добре ли сте?

— Да — отвърна Рейчъл. — Накарай го да легне по очи, Хари. В джоба му има сковаващи ленти.

— Къде е пистолетът ти, Рейчъл?

— В другата стая. Накарай го да легне, Хари.

Пристъпих напред, обаче спрях да огледам Бакъс. Той отново се бе променил. Вече не приличаше на човека, който се бе представил като Шанди. Нямаше брада, нямаше шапка върху сивата коса. Лицето и главата му бяха бръснати. Изглеждаше съвсем различен.

Направих още една крачка напред, но отново спрях. Изведнъж си помислих за Тери Маккейлъб, жена му, дъщеря му и доведения му син. Помислих си за общото ни призвание и за изгубеното. Още колко злодеи щяха да останат на свобода заради убийството на Тери? Обзе ме ярост, силна като реката. Не исках да карам Бакъс да ляга на земята, да го сковавам и да гледам как го отвеждат с патрулна кола, за да го затворят до края на живота му като световноизвестна звезда. Исках да му отнема всичко онова, което беше отнел от приятеля ми и от всички други.

— Ти уби мой приятел — казах. — И затова…

— Недей, Хари — помоли ме Рейчъл.

— Съжалявам — отвърна Бакъс. — Обаче аз свърших доста работа. Кой може да е този твой приятел?

— Тери Маккейлъб. Той беше и твой приятел и ти…

— Всъщност исках да се погрижа за Тери. Да, той имаше потенциала да стане заплаха за мен. Но аз…

— Млъквай, Боб! — извика Рейчъл. — Ти не беше достоен дори да носиш обяда на Тери. Прекалено е опасно така, Хари. Повали го на земята! Хайде!

Потиснах гнева си и се съсредоточих върху ситуацията. Тери Маккейлъб отстъпи назад в здрача. Приближих се към Бакъс, като се питах какво иска да ми каже Рейчъл. Да го поваля ли? Нима искаше да го застрелям?

Направих още две крачки.

— Легни — заповядах. — Далече от оръжията.

— Както кажеш.

Той се обърна, сякаш за да се отдръпне от захвърлените на пода оръжия и да избере място да легне.

— Тук има локва. Камината тече.

И без да изчака отговора ми, пристъпи към прозореца. Изведнъж разбрах какво ще направи.

— Не, Бакъс!

Ала думите ми не го спряха и той се хвърли с главата напред към прозореца. Дограмата се беше скапала от годините на слънце и дъждове като днешния, дървото се пръсна и се посипаха стъкла. Втурнах се към дупката и видях блясъка на втория пистолет на Бакъс. Резервният план.

Две бързи изтрещявания и чух куршумите да изсвирват покрай мен. Наведох се и отвърнах на огъня, без да гледам. После клекнах на пода, придвижих се под прозореца и надникнах от другата страна. Бакъс го нямаше. На земята видях малък двузаряден деринджър. Второто му оръжие беше малък пистолет и сега той бе невъоръжен, освен ако нямаше втори резервен план.

— Ножът, Хари — извика зад мен Рейчъл. — Освободи ме!

Грабнах ножа от пода и бързо прерязах пластмасовите ленти на китките й. Обърнах се към Томас и пъхнах ножа в дясната му ръка, за да може да се освободи сам.

— Извинявай, Ед — казах.

По-късно щях да му се извиня както трябва. Отново се извъртях към Рейчъл, която стоеше до прозореца и се взираше в здрача. Беше вдигнала пистолета на Бакъс.

— Виждаш ли го?

Отидох при нея. Трийсетина метра наляво течеше реката. Преливащите води носеха цял дъб, изтръгнат от корените. Зърнах движение и видях Бакъс да изскача иззад бугенвилиите и да се хвърля към оградата, която предпазваше хората от реката. В момента, в който се покатери на нея, Рейчъл вдигна пистолета и изстреля два куршума. Бакъс се строполи на чакъла до канала, но отново скочи и се затича. Не го беше улучила.

— Не може да мине през реката — казах. — В безизходица е. Насочва се към моста при Сатикой.

Знаех, че ако стигне до моста, ще го изпуснем. Можеше да пресече и да изчезне в квартала от западната страна на канала или в търговската част край Десото.

— Аз ще тръгна оттук — каза Рейчъл. — Ти вземи колата и го пресрещни. Ще го сгащим на моста.

— Ясно.

Хукнах към вратата и пороя. Извадих мобифона си и го подхвърлих на Томас.

— Повикай ченгетата, Ед — извиках през рамо. — Докарай ни подкрепление.

Бележки

[1] „Гарванът“, прев. А. Топалов. — Б. пр.