Майкъл Конъли
Завръщането на поета (40)

Глава 40

Дъждът ни пречеше да наблюдаваме книжарницата. Ако бяхме оставили чистачките включени, щяхме да се издадем. Затова отначало гледахме през мътилката на стичащата се вода.

Бяхме спрели на паркинга на търговски комплекс в град Ориндж, на Тъстин Булевард. „Бук Карнъвъл“ беше малка книжарница между един музикален магазин и някакво празно помещение. На три врати от нея забелязах магазин за оръжие.

Имаше само един вход за клиенти. Преди да заемем позиция на паркинга, бяхме заобиколили зад търговския комплекс и бяхме видели заден вход с името на магазина. Имаше звънец и надпис „НАТИСНИ ЗВЪНЕЦА ЗА ДОСТАВКИ“.

В един идеален свят щяхме да завардим и двата входа най-малко с двама души. Бакъс можеше да влезе и през предния вход като клиент, и през задния като доставчик. В днешния свят обаче няма нищо идеално. Валеше и бяхме само двамата. Паркирахме мерцедеса на разстояние пред търговския комплекс, но достатъчно близо, за да виждаме и да се намесим, ако се наложи.

Предният щанд и касата бяха точно зад витрината на „Бук Карнъвъл“. Това работеше в наша полза. Скоро след като го видяхме да отваря книжарницата, Ед Томас застана зад щанда Отключи чекмеджето на касата и разговаря по телефона. Задната част на книжарницата тънеше в мрак. Когато Ед напускаше поста си и отиваше към лавиците и витрините отзад, го изгубвахме от поглед и ни обземаше паника.

На идване Рейчъл ми беше разказала за джипиес предавателя под колата й и за потвърждението, че колегите й са я Използвали като примамка за Бакъс. И ето че сега седяхме 11 наблюдавахме мой бивш колега и в известен смисъл също го използвахме за примамка. Това не ми се струваше съвсем Редно. Искаше ми се да отида и да кажа на Ед, че е под прицел, че трябва да си вземе почивка, да напусне града. Обаче не го направих, защото знаех, че ако Бакъс наблюдава Томас и види каквото и да било отклонение от нормалното, може да пропуснем единствения си шанс да го заловим. Затова двамата с Рейчъл се отнесохме егоистично към живота на Ед Томас, макар да съзнавах, че в бъдеще ще ме измъчват угризения. Не знаех само колко силни ще са — зависеше от това как ще се развият събитията.

Първите клиенти за деня бяха две жени — дойдоха малко след като Томас отвори. И докато се ровеха в книгите, пред книжарницата спря кола, от която слезе мъж. Бе прекалено млад, за да е Бакъс, затова не вдигнахме тревога. Мъжът излезе припряно и без да купи книга. Когато двете жени си тръгнаха с покупките си, слязох от мерцедеса и тичешком прекосих паркинга до навеса пред оръжейния магазин.

С Рейчъл бяхме решили да не включваме Томас в разследването си, обаче това нямаше да ми попречи да вляза в книжарницата с разузнавателна цел. Щях небрежно да възстановя познанството си с Томас и да видя дали вече не е усетил, че го наблюдават. Затова щом първите клиенти за деня си тръгнаха, се задействах.

Първо се вмъкнах в оръжейния магазин, тъй като той се намираше най-близо до колата и на всеки, който наблюдаваше паркинга, щеше да му се стори странно, че съм паркирал в единия край и отивам направо в книжарницата, която бе в другия край. Нехайно обходих с поглед лъскавите оръжия под стъклената витрина и после хартиените мишени на задната стена. Бяха обичайните силуети, но имаше и варианти с лицата на Осама бен Ладен и Саддам Хюсеин. Предположих, че това се търси най-много.

Когато мъжът зад щанда попита какво ще обичам, отговорих, че само разглеждам, и излязох от магазина. Запътих се към „Бук Карнъвъл“, като първо спрях да надникна в съседното празно помещение. През мътното стъкло видях кашони, на които бяха написани заглавия на книги. Явно Томас използваше помещението за склад. На вратата имаше надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, следван от телефонен номер, който запомних в случай, че по-късно ни потрябва за нещо.

Влязох в „Бук Карнъвъл“. Ед Томас стоеше зад щанда, усмихнах се и той се усмихна в отговор, но виждах, че през първите няколко секунди не може да си спомни откъде ме познава.

— Хари Бош — възкликна Томас накрая.

— Здрасти, Ед, как я караш?

Ръкувахме се и в очите му зад очилата зърнах топлина, която ми хареса. Бях съвсем сигурен, че не съм го виждал от банкета по случай пенсионирането му в Спортната хижа в Долината преди шест-седем години. Косата му бе почти съвсем бяла. Обаче все още беше висок и слаб, какъвто го помнех от службата. Имаше обичая на местопрестъпление да пише в бележника си, като го държи високо и близо до лицето си, защото очилата му винаги изоставаха с една-две рецепти зад очите му. Заради тая поза в отдела му лепнаха прякора Богомолката. Внезапно си го спомних. Спомних си, че на обявата за банкета по случай пенсионирането му имаше карикатура на Ед като супергерой с пелерина, маска и голямо „Б“ на гърдите.

— Как върви книжарският бизнес?

— Добре е, Хари. Какво те води насам от големия лош град? Чух, че преди две години си се пенсионирал.

— Да. Обаче мисля да се върна на работа.

— Липсва ли ти?

— Нещо такова. Ще видим как ще тръгне.

Той като че ли се изненада и тогава разбрах, че не му липсва абсолютно нищо от службата. Винаги бе обичал да чете книги и си носеше четиво на дежурство. Сега си взимаше пенсията и си имаше тази книжарница. Живееше си Добре без всички гадости на полицейската работа.

— Случайно ли минаваш оттук?

— Всъщност не. Помниш ли някогашната ми партньорка, Киз Райдър?

— Да, естествено. И тя е идвала тук.

— Точно това имах предвид. Тя ми помогна в нещо и искам да й направя малък подарък. Помня, че веднъж ми разказа за твоята книжарница и спомена, че в района нямало друга, от която човек можело да купи книга с автограф на Дийн Кунц. Затова се чудех дали не ти е останала някоя. Ще ми се дай я подаря.

— Мисля, че ще намеря нещо. Чакай да проверя. Тия книги свършват бързо, обаче обикновено пазя по някоя за специални случаи.

Той ме остави на щанда и тръгна към вратата в дъното, която, изглежда, водеше към склад. Реших, че там е задната врата за доставки. Щом Ед изчезна, се наведох и погледнах лавиците отдолу. Видях малък видеодисплей с екран, разделен на четири части. В книжарницата имаше четири камери, които показваха касата и мен, надвесен над щанда, изглед от цялото помещение, група лавици и задния склад, където Томас наблюдаваше подобен екран.

Разбрах, че гледа мен, надвесен над своя щанд. Изправих се и припряно се опитах да измисля обяснение за действията си. След малко Томас се върна с книга в ръце.

— Намери ли каквото търсеше, Хари?

— Моля? А, искаш да кажеш, че надничах под щанда ти ли? Просто се чудех дали ти, нали разбираш, понеже си бивше ченге, имаш някакви защитни средства. Мислил ли си, че може да се появи някой, когото познаваш от едно време?

— Взимам предпазни мерки, Хари. Не се тревожи.

Кимнах.

— Радвам се да го чуя. Това ли е книгата?

— Да. Тя няма ли я? Излезе миналата година.

И ми показа книга, озаглавена „Лицето“. Не знаех дали Киз я има, но щях да я купя.

— Нямам представа. С автограф ли е?

— Да, с автограф и дата.

— Добре, взимам я.

Докато той я таксуваше, се опитах да завържа общ разговор, който всъщност си беше съвсем конкретен.

— Видях, че имаш камера под щанда. Струва ми се малко много за книжарница.

— Може да се изненадаш, обаче хората обожават да крадат книги. В дъното имам библиографски рядкости, книги, които купувам и продавам на колекционери. Една от камерите ми е насочена право натам и тъкмо тая сутрин спипах един хлапак да пъха „Пътуването на Ник“ в панталона си. Ранните издания на „Пелекано“ се намират трудно. Щях да изгубя около седемстотин долара.

Това изглеждаше нелепо голяма сума само за една книга. Никога не бях чувал заглавието, обаче предположих, че трябва да е отпреди петдесет или сто години.

— Повика ли ченгетата?

— Не, само го сритах по задника и му казах, че ако пак се върне, ще се обадя в полицията.

— Ти си добър човек, Ед. Трябва да си омекнал, след като напусна. Съмнявам се, че Богомолката щеше да пусне малкия просто така.

Подадох му две двайсетачки и той ми върна рестото.

— Богомолката отдавна го няма. И жена ми не смята, че съм омекнал. Мерси, Хари. И предай много поздрави на Киз.

— Добре, непременно. Виждал ли си някой друг от отдела?

Още не исках да си тръгна. Интересуваха ме и други неща, затова продължих да приказвам. Вдигнах поглед нагоре и забелязах малка двустранна камера, монтирана почти до тавана. Единият обектив гледаше надолу към касата, а другият обхващаше цялата книжарница. Светеше червена лампичка и видях тънък черен кабел, който излизаше от кожуха на камерата и потъваше в окачения таван. Докато Томас отговаряше на въпроса ми, си мислех за възможността Бакъс да е идвал в книжарницата и да е бил записан от камерите.

— Не — каза Ед. — Оставих всичко това в миналото. Ти твърдиш, че ти липсва, Хари, обаче на мен изобщо не ми липсва. Честно.

Кимнах в знак, че го разбирам, макар че всъщност не го разбирах. Някога Томас беше добро ченге и добър детектив. Взимаше работата присърце. Това бе една от причините, поради които Поета го беше взел на мушка. Струваше ми се, че сам не вярва в думите си.

— Хубаво — отвърнах. — Ей, имаш ли на запис на хлапака, Дето сутринта си го изритал от книжарницата? Искам да БИДЯ как се опитва да те ограби.

— Не, не правя записи. Камерите не са скрити и на вратата има предупредителен стикер. Това би трябвало да е превантивна мярка, обаче някои хора са тъпи. Записващата система е прекалено скъпа и поддръжката изисква много усилия. Затова имам само наблюдателни камери.

— Ясно.

— Виж, ако Киз вече има тази книга, ще я приема обратно. Мога да я продам.

— Не, не е необходимо. Ако вече я има, ще я задържа за себе си.

— Кога за последен път си чел книга, Хари?

— Преди два месеца прочетох книга за Арт Пепър — възмутих се. — Написал я е заедно с жена си преди да умре.

— Документална ли?

— Да, съвсем истинска.

— Говоря за художествена литература. Кога за последен път си чел роман?

Свих рамене. Не си спомнях.

— И аз така си помислих — рече Томас. — Ако Киз не иска книгата, донеси ми я и ще я дам на някой, който ще я прочете.

— Добре, Ед. Благодаря.

— Пази се, Хари.

— Непременно. И ти.

Вече крачех към изхода, когато свързах думите на Томас с фактите от разследването. Щракнах с пръсти и се престорих, че току-що съм си спомнил нещо. Обърнах се към него.

— Ей, знаеш ли, един моя приятел живее чак в Невада, обаче твърди, че ти бил клиент. Сигурно праща поръчки по пощата. Изпълняваш ли такива?

— Естествено. Как се казва?

— Том Уолинг. Живее чак в Клиър.

Томас кимна, но лицето му внезапно помръкна.

— Той приятел ли ти е?

Разбрах, че съм сгафил нещо.

— Е, по-скоро познат.

— Защото ми дължи пари.

— Наистина ли? Как така?

— Това е дълга история. Но му продадох няколко книги от една колекция, която ми бяха поверили, и той веднага плати. Плати със запис и всичко си беше наред. Затова, когато поиска още книги, му ги пратих преди да получа записа. Голяма грешка. Това беше преди три месеца и не получих и пукната пара от него. Ако пак видиш този твой познат, предай му, че си искам парите.

— Непременно, Ед. Жалко. Не знаех, че е измамник. Какви книги купуваше от теб?

— Интересуваше го По, затова му продадох няколко книги от колекцията Родуей. Стари, много хубави книги. После той поръча още от друга колекция. И не ги плати.

Сърдечният ми ритъм преминаваше на по-висока предавка. Това, което ми казваше Томас, потвърждаваше, че Бакъс крои нещо. Искаше ми се да прекратя тоя маскарад и да обясня на Ед какво става, да го предупредя, че е в опасност. Обаче се овладях. Трябваше първо да поговоря с Рейчъл и да съставим план.

— Струва ми се, че съм виждал тия книги у тях — отвърнах аз. — Поезия ли бяха?

— Повечето. Не си падаше много по проза.

— В тия книги беше ли написано името на първия колекционер? На тоя Родман?

— Не, Родуей. Да, всички носеха неговия екслибрис. Това повишава цената, обаче твоят приятел искаше да ги притежава.

Кимнах. Всичко това доказваше теорията ми. Всъщност тя вече ставаше нещо повече от теория.

— Какво става, Хари?

Погледнах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Задаваш много…

От дъното на книжарницата прозвуча висок звън и го предена.

— Няма значение, Хари. Носят ми още книги. Трябва да приема доставката.

— Аха.

— До скоро.

Той излезе иззад щанда и тръгна към задния изход. Погледнах си часовника. Обяд. Директорът щеше да застане пред камерите, за да говори за експлозията в пустинята и да съобщи, че е била дело на убиеца, известен като Поета. Дали Бакъс не беше избрал този момент, за да нападне Томас? Гърлото и гърдите ми се бяха свили, като че ли в помещението не бе останал въздух. Още щом Томас влезе в склада, се върнах при щанда и се надвесих да погледна монитора. Знаех, че ако провери монитора в задното помещение, ще види, че не съм излязъл, обаче разчитах, че ще отиде направо при вратата.

В ъгъла на екрана, който показваше склада, видях, че Томас поглежда през шпионката на задната врата. Очевидно необезпокоен от видяното, дръпна резето и отвори. Напрегнато се взирах в монитора, въпреки че образът беше малък и го виждах наопаки.

Ед се отдръпна и в склада влезе мъж с тъмна риза и шорти. Носеше два кашона един върху друг и Томас го насочи към близкия тезгях. Доставчикът остави кашоните, после извади електронен клипборд от горния и се върна при Томас за подпис.

Всичко изглеждаше наред, обикновена доставка. Бързо се изправих и тръгнах към вратата. Когато я отворих, чух изпиукване на електронен сигнал, но това не ме разтревожи. Затичах се към мерцедеса под дъжда, като скрих подписаната книга под шлифера си.

— Каква беше тази работа? Защо се навеждаше над щанда? — попита Рейчъл, когато седнах зад волана.

— Той има мониторна система. Дойдоха да му доставят стока и преди да си тръгна, исках да се уверя, че всичко е наред. Във Вашингтон минава три часът.

— Знам. Научи ли нещо от него, или само си купил книга?

— Научих много неща. Том Уолинг му е клиент. Или поне е бил, докато не го измамил с поръчка на книги от Едгар Алан По. Поръчвал ги по пощата, както предположихме. Никога не го е виждал, просто пращал книгите в Невада.

Рейчъл се поизправи на седалката.

— Будалкаш ли ме?

— Не. Книгите били от колекцията на някакъв човек, която Ед разпродавал. Затова били подпечатани и следователно могат да се проследят. Затова Бакъс ги е изгорил в оня варел. Не е можел да допусне възможността да останат невредими след взрива и да ги свържат с Томас.

— Защо?

— Защото определено крои нещо тук. Сигурно е нарочил Томас.

Запалих двигателя.

— Къде отиваш?

— Отзад, за да се уверя, че всичко с доставката е наред. Освен това е добре от време на време да променяме позицията си.

— А, сега пък ми предаваш уроци по елементарно наблюдение.

Без да отговоря, заобиколих отзад и видях кафявия ван на доставчика, паркиран до отворения заден вход на „Бук Карнъвъл“. Подминахме го и за миг зърнах доставчика да мъкне няколко кашона по рампата към вана си. Рекламациите, предположих и без колебание продължих нататък.

— Всичко е наред — отбеляза Рейчъл.

— Да.

— Не си се издал пред Томас, нали?

— Не. Той заподозря нещо, обаче звънецът ме спаси. Исках първо да поговоря с теб. Струва ми се, че трябва да му обясним положението.

— Вече приказвахме за това, Хари. Ако го включим в играта, той може да промени поведението си и да се издаде. Ако го е наблюдавал, Бакъс ще забележи и най-дребната промяна.

— А ако не го предупредим и нещо се обърка…

Не довърших. Вече два пъти бяхме водили тоя спор и втория път бяхме застанали на противоположни мнения. Класическо противоречие на намерения. Да осигурим ли безопасността на Томас с риск да изпуснем Бакъс? Или да рискуваме безопасността на Томас, за да се приближим към Бакъс? Всичко се свеждаше до средствата за постигане на целта и никои от нас двамата нямаше да е доволен, както и да се развиеха събитията.

— Това означава, че не бива да допуснем нещо да се обърка — заяви Рейчъл.

— Да. Какво ще кажеш да повикаме подкрепление?

— И аз смятам, че е прекалено рисковано. Колкото повече хора съберем тук, толкова по-голяма става вероятността да го подплашим.

Кимнах. Имаше право. Намерих място в другия край на паркинга. Обаче не се заблуждавах. В дъждовния уикенд нямаше много коли и привличахме вниманието. Започвах да си мисля, че сме като камерите на Ед Томас. Само за отблъскване на евентуални нападатели. Бакъс може да ни беше видял и това да му бе попречило да изпълни плана си. Засега.

— Клиент — съобщи Рейчъл.

Към книжарницата се приближаваше жена. Стори ми се позната и изведнъж си я спомних — от Спортната хижа.

— Това е съпругата му. Веднъж съм я виждал. Май се казва Пат.

— Дали му носи обяда, как мислиш?

— Възможно е. Или и тя работи в книжарницата. Известно време наблюдавахме входа, обаче нямаше нито следа от Томас и жена му. Обезпокоих се, извадих мобифона си и се обадих в книжарницата с надеждата, че звънът ще ги привлече към щанда, където се намираше телефонът.

Само че отговори женски глас и въпреки това около щанда не се мяркаше никой. Побързах да затворя.

— Сигурно има телефон в склада.

— Кой ти вдигна?

— Жена му.

— Да ида ли да проверя?

— Не. Ако Бакъс наблюдава, ще те познае. Не бива да те вижда.

— Добре, тогава какво?

— Нищо. Сигурно обядват на масата, която видях в задната стая. Имай търпение.

— Нямам търпение. Не обичам да седя със скръстени ръце…

Замълча, защото видяхме Ед Томас да излиза от книжарницата. Беше с шлифер, чадър и куфарче. Качи се в колата, с която сутринта го бяхме видели да пристига, зелен форд „Иксплорър“. През витрината забелязах, че жена му сяда зад щанда.

— Ето го — казах.

— Къде отива?

— Може би да донесе обяд.

— Не и с куфарчето. Ще го проследим, нали?

— Да.

Фордът на Томас излезе от паркинга, насочи се към изхода и зави надясно по Тъстин Булевард. След като се вля в трафика, го последвах в дъжда. Извадих мобифона си и набрах номера на книжарницата. Отговори жената на Ед Томас.

— Здрасти, там ли е Ед?

— Не, няма го. Какво обичате?

— Пат, ти ли си?

— Да, кой се обажда?

— Бил Гилбърт. Преди години се запознахме в Спортната хижа. Аз съм бивш колега на Ед от управлението. Имам път насам и реших да се отбия в книжарницата. Той ще дойде ли?

— Не знам. Отиде да прави оценка и може да се забави до довечера заради дъжда и голямото разстояние.

— Оценка ли? Каква оценка?

— На книжна колекция. Някой иска да продаде книгите си и Ед отиде да види колко струват. Това е чак в долината Сан Фернандо и доколкото разбрах, колекцията е голяма. Ед ме предупреди, че може да се наложи довечера аз да затворя книжарницата.

— Да не е пак колекцията на Родуей? Миналия път, когато се чухме, Ед ми спомена за нея.

— Не, тя е разпродадена почти изцяло. Клиентът се казва Чарлз Търънтайн и има над шест хиляди книги.

— Леле, наистина са много!

— Той е известен колекционер, но предполагам, че му трябват пари, защото е казал на Ед, че иска да продаде всичко.

— Странно. Цял живот ги колекционира и после ги продава наведнъж.

— Случва се.

— Е, Пат, ще те оставя да си вършиш работата. И ще хвана Ед следващия път. Предай му много поздрави.

— Би ли повторил името си?

— Том Гилбърт. Засега чао.

Затворих.

— В началото на разговора беше Бил Гилбърт.

— Ха така!

Предадох разговора на Рейчъл. После се обадих на местните телефонни услуги, обаче нямаше абонат Чарлз Търънтайн. Попитах Рейчъл дали има връзка в лосанджелиското оперативно бюро, за да вземем адреса и може би номера на Търънтайн.

— Ти не можеш ли да се обадиш на някого в полицейското управление?

— В момента съм изхарчил всички услуги, които ми дължаха. Освен това съм външен човек. За разлика от теб.

— Не съм сигурна.

Тя извади мобифона си и започна да върти номера, докато аз се съсредоточих върху задните светлини на форда на Томас, който се движеше само на петдесетина метра пред мен по шосе 22. Знаех, че Ед може да мине по няколко пътя. Можеше да завие на север по шосе 5 и да прекоси центъра на Лос Анджелис или да продължи по шосе 405. И двата пътя водеха в Долината.

След пет минути Рейчъл получи информацията, която беше поискала.

— Той живее на Валерио Стрийт в Канога Парк. Знаеш ли къде е това?

— Знам къде е Канога Парк. Валерио прекосява цялата Долина в посока изток — запад. Научи ли телефонния номер?

Без да отговори, тя въведе номера в мобифона си, вдигна го до ухото си и зачака. След трийсет секунди затвори.

— Не отговаря. Включи се телефонен секретар.

Замислихме се за това и известно време пътувахме в мълчание.

Томас подмина изхода за шосе 5 и продължи към шосе 405. Там щеше да завие на север и да влезе през прохода Сепулведа в Долината. Канога Парк се намираше от западната страна. При това време ставаше въпрос най-малко за един час път. Ако имахме късмет.

— Не го изпускай, Бош — тихо каза Рейчъл.

Знаех какво иска да каже. Че има предчувствие. Че сме на вярна следа. Че според нея Ед Томас може би ни води при Поета. Кимнах, защото и аз смятах така, почти го усещах като вибриране в гърдите си. Знаех, без наистина да го знам, че наближаваме.

— Не се бой — отвърнах. — Няма.