Майкъл Конъли
Завръщането на поета (39)

Глава 39

Самолетът на Рейчъл кацна с половин час закъснение на „Бърбанк“ заради дъжда и вятъра. Лос Анджелис бе обгърнат в сива плащеница и беше почти напълно парализиран. Колите пълзяха мъчително бавно по всички улици и шосета. Пътищата не бяха пригодени за такива условия. Нито самият град. Призори каналите преливаха, тунелите бяха пълни и оттичането им в река Лос Анджелис бе превърнало бетонния канал, който се виеше през града и се вливаше в морето, в бурен бързей. Черната вода носеше пепелта от пожарите, които предишната година бяха овъглили хълмовете. Във въздуха тегнеше атмосфера на обреченост. Градът първо беше подложен на изпитание с огън, а сега и с вода. Животът в него понякога напомняше на апокалипсис. В очите на хората, които виждах оная сутрин, се четеше въпросът: „Какво следва?“ Земетресение? Цунами? Или може би катастрофа, за която сме виновни самите ние? Преди десетина години пожарите и дъждът бяха предвещавали и тектонични, и обществени катаклизми в Града на ангелите. Едва ли някой се съмняваше, че това може да се случи пак. Щом ние сме обречени да повтаряме глупостите и грешките си, лесно можем да разберем, че природата и равновесието действат в същия цикъл.

Мислех за това, докато чаках Рейчъл на тротоара пред терминала. Дъждът плющеше по предното стъкло. Вятърът люлееше колата на амортисьорите. Мислех за завръщането си в управлението — вече се колебаех и се питах дали и аз не повтарям собственото си безумие, или този път ще имам шанс.

Не забелязах Рейчъл в дъжда, докато не почука на предния десен прозорец. После отвори багажника и хвърли вътре сака си. Носеше зелена канадка с вдигната качулка. Сигурно й беше полезна в сблъсъка със стихиите в Дакота, обаче в Лос Анджелис я правеше прекалено едра и тромава.

— Дано да е нещо сериозно, Бош — каза тя, докато се качваше и с мокро шляпане сядаше до мен. Не направи никакъв интимен жест, аз също. Бяхме се уговорили за това по телефона. Щяхме да се държим като професионалисти, докато проверяваме предчувствието ми.

— Защо, имаш ли друга възможност?

— Не, просто снощи заложих всичко с Алпърт. Съвсем малко остава да ме заточат до живот в Южна Дакота, където, между другото, времето може би е по-хубаво оттук.

— Е, добре дошла в Лос Анджелис.

— Мислех, че съм в Бърбанк.

— Чисто формално.

След като излязохме от територията на летището, потеглих на юг към шосе 134 и оттам на изток към шосе 5. Под дъжда и в сутрешния час пик напредвахме бавно покрай Грифит Парк. После продължихме на юг. Още не бях готов да започна да се опасявам от времето, обаче оставаше малко.

Дълго пътувахме мълчаливо, тъй като комбинацията от дъжда и трафика правеше шофирането напрегнато, сигурно повече за Рейчъл, която трябваше да седи и да чака, докато аз въртях волана. Накрая тя заговори, макар и само за да даде отдушник на напрежението в колата.

— Е, ще ми разкажеш ли за този твой грандиозен план?

— Не е план, а само предчувствие.

— Не, ти каза, че знаеш какъв ще е следващият му ход, Бош.

Забелязах, че откакто се бяхме любили в мотелския ми апартамент, беше започнала да ме нарича с фамилното ми име. Зачудих се дали това е част от уговорката да се държим като професионалисти, или е някаква форма на нежност с обратен знак — да наричаш човека, с когото си бил най-интимен, с най-неинтимното му име.

— Трябваше да те докарам тук, Рейчъл.

— Е, добре, тук съм. Разказвай.

— Всъщност грандиозен план има Поета. Бакъс.

— Какво ще направи?

— Спомняш ли си книгите, за които ти казах вчера, книгите във варела и онази, която извадих?

— Да.

— Мисля, че се сещам какво значи всичко това. Разказах й за частично изгорялата касова бележка, която бях видял, „Бук Карнъвъл“, книжарницата, собственост на бившия детектив от полицията Ед Томас, последната мишена на Поета преди осем години.

— И заради оная книга във варела смяташ, че той е тук и се готви за убийството, което преди осем години му попречихме да извърши, така ли?

— Точно така.

— Вероятността е много малка, Бош. Ще ми се да ми беше обяснил всичко това преди да рискувам кожата си, за да дойда тук.

— Съвпадения няма, особено такива.

— Добре, тогава ми развий профила. Изложи ми грандиозния план на Поета.

— Е, това е специалитет на Бюрото, да профилира престъпленията. Затова няма да го направя. Обаче смятам, че целта му е точно такава. Караваната и експлозията са били инсценировка, за да прилича на грандиозен завършек. И после, още щом директорът се изтъпани пред телевизионните камери и каже, че сме го пипнали, той ще очисти Ед Томас. Съвършена символика. Това е величественият жест, абсолютното преебаване. Шах и мат, Рейчъл. Докато Бюрото се хвали, той нанася удар точно под носа им и очиства човека, с чието предишно спасяване се надуват феберейците.

— А книгите във варела? Как се вписват във всичко това?

— Според мен това са книги, които е купил от Ед Томас. От „Бук Карнъвъл“ с поръчка по пощата или даже лично. Може да са били обозначени по някакъв начин и да е възможно да бъдат свързани с книжарницата. Той не го е искал, затова ги е изгорил. Не е можел да рискува да останат невредими след взривяването на караваната. Обаче от друга страна, сред като Бакъс убие Ед Томас и се омете, агентите ще открият връзката му с книжарницата и ще разберат, че го е планирал отдавна. Това ще им демонстрира неговата гениалност. А той се стреми точно към това, нали така? Искам да кажа, ти си специалистът по профили. Кажи ми, ако греша.

— Бях специалист по профили. В момента се занимавам с престъпления в индиански резервати в Дакота.

Когато излязохме от центъра, движението започна да се ускорява. Небостъргачите във финансовия квартал потъваха з мъглите на бурята. Градът винаги ми е изглеждал призрачно по време на дъжд. В него има някаква обреченост, която ме потиска и ме изпълва с чувството, че нещо зловещо вилнее на свобода.

— Във всичко това има само един проблем, Бош.

— Какъв?

— Днес директорът ще даде пресконференция, но няма да каже, че сме заловили Поета. Също като теб, ние не смятаме, че в караваната е бил Бакъс.

— Обаче Бакъс не го знае. Ще го гледа по Си Ен Ен като всички останали. Но това няма да промени плана му. Така или иначе, според мен той ще нападне Ед Томас още днес. Така или иначе, ще ни прати посланието си. „Аз съм по-добър и по-умен от вас“.

Рейчъл кимна и се замисли.

— Добре — рече накрая. — Да приемем, че ти вярвам. Как ще го отиграем? Обаждал ли си се на Ед Томас?

— Още не знам как ще го отиграем и не съм се обаждал на Ед Томас. В момента пътуваме към книжарницата му. Тя е в Ориндж и отваря в единайсет. Обадих се и чух работното време по телефонния секретар.

— Защо в книжарницата? Бакъс е убил всички други полицаи в домовете им, само един в колата му.

— Защото в момента не знам къде живее Ед Томас и заради книгата. Предполагам, че Бакъс ще нанесе удара си в книжарницата. Ако греша и Ед не се появи, ще открием къде живее и ще идем там.

Рейчъл отново кимна.

— За случая с Поета са написани три книги. Чел съм и трите и във всички има сведения за участниците. Там пише, че Томас се е пенсионирал и е отворил книжарница. Мисля, че дори в едната се споменаваше името.

— Ето, виждаш ли!

Тя си погледна часовника.

— Ще стигнем ли преди да отвори?

— Ще стигнем. Определен ли е часът за пресконференцията на директора?

— Три часът вашингтонско време.

Погледнах часовника на арматурното табло. Беше десет. До отварянето на книжарницата оставаше един час. И два часа — до пресконференцията. Ако моята теория и предчувствието ми бяха верни, съвсем скоро щяхме да се срещнем с Поета. Бях готов и пълен с енергия. Усещах как адреналинът кипи в кръвта ми. По стар навик отпуснах ръка от волана и опипах хълбока си. Носех кобур с глок 27. Нямах право да нося оръжие и ако се наложеше да го използвам, щях да загазя — това нямаше да ми позволи да се върна в полицейското управление.

Но понякога рисковете, с които се сблъсква човек, налагат други рискове, които трябва да поеме. Предполагах, че ми предстои тъкмо такъв момент.