Майкъл Конъли
Завръщането на поета (33)

Глава 33

Седях при двете жени в мерцедеса. Бях пуснал климатика, за да ги поохладя. Рейчъл още беше в бара и разговаряше по телефона с Шери Дей, за да координира пристигането на подкрепление. Предполагах, че агентите скоро ще се появят в небето с хеликоптери и ще връхлетят със сила Клиър, щата Невада, Следата бе прясна. Бяха съвсем близо.

Опитах се да заговоря двете момичета — трудно можех да мисля за тях като за жени въпреки заниманието им и факта, че бяха достатъчно възрастни. Сигурно знаеха всичко за мъжете, обаче като че ли не знаеха нищо за света. В мислите ми те бяха просто момичета, които бяха поели по лошия път или пък ги бяха отвлекли. Започвах да разбирам думите на Рейчъл.

— Том Уолинг влизал ли е в караваната, за да използва услугите на момичетата? — попитах ги.

— Поне аз не знам — отвърна Тами.

— Някой каза, че сигурно е педал или нещо такова — прибави Мека.

— И защо?

— Щото живееше като отшелник — поясни Мека. — И никога не е искал путка, въпреки че Тауни щеше да му даде безплатно като на другите шофьори.

— Много ли са шофьорите?

— Той беше единственият тукашен — побърза да се намеси Тами, която явно не искаше да отстъпи първенството на Мека. — Другите идват от Вегас. Някои са на работа в казината.

— Щом във Вегас има шофьори, защо клиентите са наемали Том да ходи чак дотам, за да ги взима?

— Не са го наемали — отговори Мека.

— Понякога го наемаха — поправи я Тами.

— Да, ама само понякога. Тъпанарите. Обикновено обаче го викахме, когато някой идваше за по-дълго, наемаше каравана от Билингс и после му трябваше кола, за да се прибере шофьорите от казината не чакат чак толкова дълго. Осен ако не си голям мангизлия, а мангизлиите…

— Какво мангизлиите?

— Мангизлиите сигурно изобщо не идват в Клиър.

— В Паръмп имат по-готини момичета — делово поясни Тами, като че ли това бе чисто технически недостатък и не се отнасяше лично до нея.

— Пък и е малко по-близо и путките струват повече — рече Мека. — Затова тук в Клиър идват скромните клиенти.

Говореха като истински експерти по маркетинг. Опитах се да насоча разговора към интересуващата ме тема.

— Значи Том Уолинг обикновено е идвал тук и е карал клиентите обратно до Лас Вегас или там, откъдето са идвали.

— Точно така.

— Да.

— И тия хора, клиентите де, могат да останат напълно анонимни. Вие не им проверявате личните карти, нали? Могат да се представят под всякакво име.

— Аха. Освен ако нямат вид на двайсет и една годишни.

— Да, винаги проверяваме личните карти на младежите.

Сега виждах как е можело да стане, как Бакъс е можел да залавя клиенти на публичните домове. Когато бяха взимали мерки да запазят в тайна името си и да скрият, че са ходили в Клиър, те неволно се бяха превръщали в идеални жертви. Това също се вписваше в известното за демоните, които развихряха неговата убийствена ярост. Профилът в папката за Поета показваше, че патологичността на Бакъс идва от връзката му с баща му, който външно се бе представял за идеален агент на ФБР, герой и добър човек, обаче Вътрешно беше тормозил жена си и сина си до такава степен, че тя бе избягала, защото бе имала такава възможност, Докато детето се беше затворило в свят на фантазии, включващ убийството на насилника.

Съзнавах, че нещо липсва. Лойд Рокланд, мъжът, който беше взел кола под наем. Той не бе имал нужда от шофьор. Тогава как се вписваше в картината?

— Някоя от вас познава ли този човек? Казвал се е Лойд.

— Умрял ли е?

— Да, умрял е. Лойд Рокланд. Познавате ли го?

Не го познаваха. Разбирах, че няма голяма вероятност, Рокланд бе изчезнал през 2002 година. Опитах се да измисля обяснение, което да впише Рокланд в теорията.

— Сервирате алкохол в караваната, нали?

— Ако клиентът пожелае, можем да му го осигурим — отвърна Мека. — Имаме лиценз.

— Добре, какво става, когато някой пристигне чак от Вегас с кола и толкова се напие, че не може да кара обратно?

— Може да пренощува тук — отвърна тя. — Може да наеме стая, ако си плати.

— Ами ако иска да се прибере? Ако се налага да се върне?

— Може да се обади и кметът ще се погрижи за него. Шофьорът ще го закара с неговата кола и после ще се прибере с някоя от колите на казината или с нещо друго. Всичко се нарежда.

Кимнах. Всичко се нареждаше и за моята теория. Рокланд можеше да се е напил и да се е наложило да го закара шофьорът — Бакъс. Само че не го бе закарал във Вегас. Знаех, че ще трябва да помоля Рейчъл да провери останките на Рокланд за високо алкохолно равнище. Това щеше да е поредното потвърждение.

— Цял ден ли ще висим тука? — попита Мека.

— Не знам — отвърнах и погледнах вратата на караваната.

 

 

Рейчъл се опитваше да говори тихо по телефона, тъй като Билингс Рет седеше в другия край на бара и се правеше, че решава кръстословица, ала явно се напрягаше да я чуе.

— Кога предвиждате да пристигнете? — попита тя.

— До двайсет минути ще излетим и след още двайсет сме при теб — отвърна Шери Дей. — Стой и чакай, Рейчъл.

— Ясно.

— Познавам те, Рейчъл. Знам какво ти се ще да направиш-Не влизай в караваната на заподозрения, докато не пристигнем. Остави специалистите да си свършат работата.

Рейчъл насмалко не отговори, че Дей изобщо не я познава и че не разбира абсолютно нищо. Но премълча.

— Ясно — повтори тя.

— Ами Бош? — попита Дей.

— Какво по-точно?

— Искам да стои настрани.

— Това няма да е много лесно, тъй като той откри това място. Всичко това е благодарение на него.

— Разбирам, но накрая и ние щяхме да го намерим. Винаги го намираме. Ще му благодарим, но после трябва да го отстраним.

— Ами, кажи му го ти.

— Ще му го кажа. Разбрахме ли се? Трябва да се свържа с „Нелис“.

— Разбрахме се. Ще се видим след час.

— Още нещо, Рейчъл. Защо не си там със служебната кола?

— Предчувствието си беше на Бош, той искаше да шофира. Какво значение има?

— Така си му отстъпила контрола над ситуацията.

— Казваш го след свършения факт. Мислехме, че може да научим нещо за изчезналите хора, а не да стигнем до…

— Няма нищо, Рейчъл. Не биваше да повдигам този въпрос. Трябва да затварям.

Дей прекъсна връзката. Рейчъл не можеше да затвори, защото кабелът на слушалката беше опънат през бара. Тя я протегна на Рет, който остави молива си, приближи се, взе я и я сложи върху вилката.

— Благодаря, господин Рет. След около час тук ще кацнат Два хеликоптера. Сигурно точно пред вашата каравана. С вас Че поговорят неколцина агенти. По-официално от мен. Сигурно ще разговарят с много хора във вашия град.

— Не е хубаво за бизнеса.

— Навярно сте прав, но колкото по-отзивчиви са хората, толкова по-скоро ще ви оставят на мира.

Тя не спомена нищо за тълпите репортери, които сигурно щяха да връхлетят Клиър, щом узнаеха, че градчето с публичните домове в пустинята през всички тези години е подслонявало Поета и че пак тук е избрал последните си жертви.

— Ако агентите питат къде съм, кажете им, че съм отишла при караваната на Том Уолинг.

— Стори ми се, че ви казаха да не ходите там.

— Просто им кажете каквото ви помолих, господин Рет.

— Дадено.

— Между другото, ходили ли сте там, откакто той е дошъл да ви съобщи, че заминава за известно време?

— Не. Той си плати наема, така че не ми е работа да душа около вещите му. Тук в Клиър не правим така.

Рейчъл кимна.

— Добре, господин Рет, благодаря за съдействието.

Той сви рамене, сякаш за да каже, че или не е имал друг избор, или че съдействието му е било минимално. Рейчъл се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея обаче, се поколеба. Бръкна под блейзъра си, свали втория пълнител за пистолета от колана си, претегли го в ръка и го пъхна в джоба си. Излезе и се качи в мерцедеса до Бош.

— Е, побесня ли агент Дей? — попита той.

— Не. Нали осъществихме поврат в следствието — как може да е бясна?

— Не знам. Някои хора имат способността да побесняват, каквото и да правиш.

— Цял ден ли ще висим тука? — обади се от задната седалка Мека.

Рейчъл се обърна и погледна двете жени.

— Отиваме до западния хребет, за да проверим една каравана. Можете да дойдете с нас и да останете в колата или да чакате в бара. Пристигат още агенти. Сигурно ще могат да ви разпитат тук, без да се налага да ви водят във Вегас.

— Слава Богу — въздъхна Мека. — Ще чакам тук.

— И аз — присъедини се към нея Тами.

Бош ги пусна да слязат.

— Просто чакайте тук — извика им Рейчъл. — Ако се върнете в караваната си или отидете другаде, само ще ги вбесите.

Те не обърнаха внимание на предупреждението й. Рейчъл ги проследи с поглед как се качват по рампата и влизат в бара. Бош седна зад волана и включи на задна.

— Сигурна ли си? — попита той. — Предполагам, че агент Дей ти е казала да чакаш подкреплението.

— Освен това ми каза, че едно от първите неща, които щяла ла направи, е да те отпрати. Искаш ли да чакаш да ти бие шута, или предпочиташ първо да видиш караваната?

— Караваната, разбира се. Нали не се налага да мисля за кариерата си.

 

 

Минахме по черния път, към който ни беше насочил Билингс Рет и който се издигаше по склона на около километър и половина западно от Клиър. После продължаваше по равното и завиваше зад червеникавооранжева скала — точно каквато я бе описал Рет. Приличаше на задния край на огромен пътнически кораб, щръкнал под шейсетградусов ъгъл нагоре и потъващ в морето. Поне според филма. Катерачът, за когото беше споменал кметът, се бе изкачил до съответното място на върха и беше написал с бяла боя „Титаник“.

Не спряхме да се възхитим на скалата и надписа. Заобиколих я и скоро стигнахме до малка каравана, поставена върху бетонни блокове. До нея имаше стара кола със спукани гуми и варел за бензин, използван за изгаряне на отпадъци. От другата страна видях голям резервоар за гориво и електрически генератор.

За да запазя евентуалните следи на местопрестъплението, спрях на известно разстояние и угасих двигателя. Забелязах, че генераторът не работи. Над мястото бе надвиснала някаква неподвижност, която му придаваше зловещ вид. Изпитах реално усещане, че съм стигнал на края на света, място на пълен мрак. Зачудих се дали Бакъс е водил жертвите си тук, дали това е бил краят на света за тях. Сигурно, заключих. На това място чакаше злото.

Рейчъл наруши тишината.

— Е, само ще зяпаме ли, или ще влезем вътре?

— Просто чаках ти да предложиш.

Тя слезе, слязох и аз. Срещнахме се пред колата. И тогава Забелязах, че малките горни прозорчета на караваната са отворени, което не се очаква от човек, задълго напускащ си. След това откритие идваше миризмата.

— Усети ли?

Рейчъл кимна. Смъртта витаеше във въздуха. Много по-страшна, много по-силна, отколкото в Зайзикс. Инстинктивно разбрах, че няма да открием тук заровените тайни на убиеца. Не и тоя път. В караваната имаше труп, поне един, който се разлагаше незаровен.

— С последното си действие — промълви Рейчъл.

— Моля?

— Писмото. Така пишеше в писмото.

Кимнах. Тя мислеше за самоубийство.

— Смяташ ли?

— Не знам. Да проверим.

Бавно тръгнахме напред. Мълчахме. Миризмата се усили и разбрахме, че мъртвецът се е пържил в караваната доста дълго.

Приближих се до прозореца отляво на вратата, долепих ръце до стъклото и надзърнах в мрака. Докосването на дланите ми до прозореца вдигна рояк бръмчащи мухи в караваната. Те започнаха да се блъскат в стъклото в опит да излязат, сякаш гледката и вонята вътре бяха твърде много дори за тях.

На прозореца нямаше завеса, обаче от тоя ъгъл не виждах почти нищо — поне не забелязах тялото. Имаше нещо като малка дневна с кушетка и стол. На масата видях две купчини книги с твърди корици. Зад стола имаше етажерка с претъпкани лавици.

— Нищо — казах.

Отдръпнах се от прозореца и плъзнах поглед по дължината на караваната. Видях, че Рейчъл се втренчва във вратата, после в бравата. Хрумна ми нещо, нещо, което не се вписваше.

— Рейчъл, защо ти е оставил писмо в бара?

— Моля?

— Писмото. Оставил го е в бара. Защо точно там? Защо не тук?

— Предполагам, че е искал непременно да го получа.

— Даже да не го беше оставил там, ти пак щеше да дой-ш тук. И щеше да го намериш.

Рейчъл поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? Не разби…

— Не натискай бравата, Рейчъл. Да почакаме.

— Какви ги говориш?

— Това не ми харесва.

— Защо не огледаш отзад? Може да има друг прозорец, през който да видиш нещо.

— Добре, ще проверя. Ти само чакай.

Рейчъл не отговори. Заобиколих отляво, прескочих теглича и тръгнах към другата страна. Но после спрях и се запътих към варела.

Той бе една трета пълен с овъглени останки. На земята имаше дръжка от метла, също овъглена в единия край. Вдигнах я и започнах да ровя в пепелта, както бях сигурен, че е правил Бакъс, докато е горял огънят. Беше искал непременно да изгори всичко.

Изглежда, че бе горил главно хартия и книги. Нямаше нищо по-запазено, докато не се натъкнах на почерняла и стопена кредитна карта. Не успях да прочета нищо, обаче предполагах, че криминалистите ще я свържат с някоя от жертвите. Продължих да ровя и видях парчета стопена черна пластмаса. После забелязах книга, изгоряла до неузнаваемост отвън, но някои страници отвътре бяха частично запазени. Извадих я и предпазливо я разтворих. Приличаше на поезия, макар че не можех да съм сигурен. Между две страници намерих полуизгоряла касова бележка. От името на книжарницата бяха запазени думите „Бук Кар“.

— Бош? Къде си?

Пуснах книгата във варела и забих в пепелта дръжката от метла. Запътих се към задната страна на караваната, видях още един отворен прозорец и изсумтях:

— Чакай малко.

 

 

Рейчъл чакаше. Започваше да губи търпение. Чуваше далечния вой на хеликоптери, които се приближаваха над пустинята. Знаеше, че е изпуснала последния си шанс. Щяха да я отстранят, дори можеше да я накажат заради отношенията й с Бош.

Тя отново погледна бравата. Замисли се за Бакъс и дала това може да е последният му ход. Дали тези четири години в пустинята му бяха достатъчни? Дали беше убил Тери Маккейлъб и й бе пратил джипиеса само за да я доведе? Замисли се за писмото, което й беше оставил и в което й казваше, че я е обучил добре. Обзе я гняв, гняв, който настояваше да отвори вратата и…

— Имаме труп! — извика Бош от другата страна на караваната.

— Какво? Къде?

— Ела отзад. Виждам го. Има легло и виждам труп. Отпреди два-три дни. Не виждам лицето.

— Добре, нещо друго?

Тя зачака. Бош не отговори. Рейчъл постави ръка на бравата и я натисна.

— Вратата не е заключена.

— Не я отваряй, Рейчъл! — извика Бош. — Мисля… Мисля, че има газ. Усещам друга миризма освен на трупа. Нещо друго освен очевидното. Нещо под повърхността.

Рейчъл се поколеба, но после натисна бравата докрай и открехна вратата.

Не се случи нищо.

Тя бавно отвори. Отново нищо. Мухите заизлитаха покрай нея и Рейчъл ги отпъди с ръка от очите си.

— Влизам, Бош.

Тя пристъпи в караваната. Още мухи. Бяха навсякъде. И тогава миризмата я връхлетя отвсякъде и стомахът й се сви.

Очите й се приспособиха към сумрака след ярката светлина навън и тя видя снимките. Бяха натрупани върху масите, други бяха залепени по стените и хладилника. Снимки на жертви, живи и мъртви, плачещи, умоляващи, окаяни. Кухненската маса бе превърната в работно бюро. Имаше лаптоп, свързан с принтер, и три купчинки снимки. Рейчъл вдигна най-голямата и започна да ги преглежда. Някои от мъжете на снимките бяха изчезналите, чиито фотографии носеше със себе си. Това обаче не бяха семейни снимки като нейните. Това бяха снимки на жертви. Мъже, чиито очи умоляваха обектива, молеха за прошка и милост. Рейчъл забеляза, че всички фотографии са снимани отгоре — убиецът, Бакъс, заемаше доминираща позиция, насочваше обектива надолу към жертвите си, които го умоляваха да им подари живота.

Не можеше да ги гледа повече. Остави ги и взе втората купчина. Тези снимки бяха по-малко и на повечето имаше жена с две деца. Бяха правени в търговски комплекс. Остави и тях и тъкмо се канеше да премести фотоапарата, затискащ третата купчина, когато Бош влезе в караваната.

— Какво правиш, Рейчъл?

— Не се бой. Имаме пет, може би даже десет минути. Ще излезем веднага щом чуем хеликоптерите и ще оставим караваната на екипа за анализ на местопрестъпления. Просто искам да видя дали…

— Не говоря за това, че си изпреварила другите агенти. Това не ми харесва — че вратата е отворена. Нещо не е…

Той замълча — беше видял снимките.

Рейчъл отново се обърна към масата и вдигна фотоапарата, оставен върху последната купчина снимки. И видя себе си. Трябваха й няколко секунди, за да дойде на себе си, но после разбра къде е фотографирана.

— Той през цялото време е бил с мен — промълви тя.

— Какви ги говориш?

— Това е на „О’Хеър“. Транзитният ми престой. Бакъс ме е наблюдавал.

Рейчъл бързо прегледа снимките. Бяха шест, всички от Деня на пътуването й. На последната Рейчъл и Шери Дей се поздравяваха в багажната зала. Шери държеше табела, на която пишеше „БОБ БАКЪС“.

— Той ме е наблюдавал!

— Както е наблюдавал Тери.

Бош бръкна в таблата на принтера и с показалците на двете си ръце извади снимката за ръбовете, без да оставя отпечатъци Това очевидно бе последната фотография, която беше принтирал Бакъс. Виждаше се двуетажна къща с автомобил комби на отбивката. До предната лява врата стоеше старец и гледаше връзка ключове, като че ли търсеше ключа за колата.

Бош подаде снимката на Рейчъл.

— Кой е този човек?

Тя дълго я гледа.

— Не знам.

— А къщата?

— Никога не съм я виждала.

Детективът се обърна да остави фотографията в таблата, така че криминалистите да я намерят в първоначалното й положение.

Рейчъл мина зад него и продължи по коридора към една затворена врата. Преди да стигне до нея, надникна в отворената баня. Във ваната имаше две възглавници и одеяло. Спомни си информацията за Бакъс и я обзе физическо отвращение.

Излезе от банята, тръгна към затворената врата в дъното на коридора и попита:

— Там ли го видя?

Бош се обърна към нея.

— Рейчъл…

 

 

Рейчъл не спря. Натисна бравата и отвори вратата. Чух отчетливо металическо изщракване, което разумът ми не свърза с никаква ключалка. Рейчъл замръзна.

— Хари?

— Какво има?

— Хари!

Тя се обърна в тесния коридор. Погледнах покрай нея и видях трупа на леглото. Мъжко тяло, отпуснато по гръб, с черна каубойска шапка, която скриваше лицето. Пистолет в дясната ръка. Огнестрелна рана отляво на гърдите.

Навсякъде около нас бръмчаха мухи. Чух високо съска-не, проврях се покрай нея и видях фитила на пода — химически фитил, плитка от жици, обработени с химикали, за да горят при всякакви условия, дори под вода.

Фитилът гореше адски бързо. Не можехме да го спрем.

Около метър и половина се виеше по пода, после изчезваше под леглото. Рейчъл се наведе и посегна да го измъкне.

— Недей! Това може да го възпламени. Нищо не можем да направим — трябва да се махаме оттук.

— Не! Не можем да изгубим уликите! Трябва…

— Няма време, Рейчъл! Бягай! Веднага!

Избутах я в коридора и с тяло й препречих пътя назад. Започнах да отстъпвам заднишком, вперил поглед във фигурата на леглото. Когато реших, че Рейчъл се е отказала да се съпротивлява, се обърнах. Тя само това чакаше — провря се покрай мен и викна:

— Трябва да вземем ДНК!

Влезе в стаята и се хвърли към леглото. Ръката й се стрелна и смъкна шапката на мъртвеца от лицето му, разкривено и посивяло от разложението. После тя се обърна и хукна към вратата.

Възхитих се на бързия й ум, на онова, което току-що беше направила. По вътрешната кожена лента на шапката със сигурност имаше клетки от кожа, които да съдържат телесната ДНК. Рейчъл мина покрай мен, тичаше към изхода. Погледнах към пода и видях, че пламъкът на фитила потъва под леглото. Втурнах се по петите й.

— Той ли беше? — извика през рамо Рейчъл.

Разбрах какво ме пита. Дали трупът на леглото е на мъжа, който се е появил на яхтата на Тери Маккейлъб. Дали е Бакъс.

— Не знам. Бягай!

Стигнах до вратата две секунди след нея. Тя вече тичаше по пътя към Скалата на Титаник. Последвах я. Бях направил само пет-шест крачки, когато експлозията разцепи въздуха зад мен. Ударната вълна ме връхлетя с цялата си оглушителна сила и ме повали по очи на земята. Спомних си свиването на кълбо и претъркалянето от казармата и тази маневра ми осигури още няколко метра разстояние от взрива.

Времето се накъса и забави ход. Тичах. В следващия момент бях на четири крака с отворени очи и се опитвах да вдигна глава. Нещо за миг затъмни слънцето и видях, че караваната се носи на десет метра височина над мен. Стените и покривът й бяха непокътнати и тя сякаш висеше във въздуха. После с трясък се стовари на десетина метра пред мен. Ръбовете на алуминиевите й стени бяха остри като бръснач. Падането й на земята прозвуча като верижна катастрофа на пет коли.

Погледнах небето за други падащи предмети и видях, че е чисто. Обърнах се към предишното място на караваната, където пламтеше огнено кълбо, бълващо черен дим. Всичко на площадката бе унищожено от експлозията и огъня. Леглото и мъжа ги нямаше. Бакъс беше подготвил сцената идеално.

Изправих се, обаче не съвсем стабилно, защото тъпанчетата ми все още реагираха и не можех да пазя равновесие. Струваше ми се, че се намирам в тунел и че от двете ми страни профучават влакове. Искаше ми се да запуша уши с длани, но знаех, че няма да има полза. Шумът кънтеше в самия мен.

Преди взрива Рейчъл се беше намирала само на няколко метра от мен, само че сега не я виждах. Заклатушках се из дима. Започвах да си мисля, че е попаднала под караваната.

Накрая обаче я намерих на земята отляво на останките. Лежеше неподвижно в праха. Черната шапка се въргаляше до нея като символ на смъртта.

— Рейчъл?

Клекнах и първо я огледах, без да я докосвам. Тя лежеше по корем и косата й скриваше очите й. Леко отметнах кичурите от лицето й и това движение ми напомни за дъщеря ми. Когато отдръпнах ръка, забелязах кръв по опакото на дланта си и чак сега осъзнах, че съм пострадал. Реших да мисля за това по-късно.

— Рейчъл?

Не виждах дали диша. Сетивата ми сякаш се подчиняваха на теорията за доминото. След като бях изгубил слуха си, поне временно, координацията на другите ми сетива хич Я нямаше. Потупах я по бузата.

— Хайде, Рейчъл, свести се.

Не исках да я обръщам, тъй като се опасявах от незабележими травми, които можех да усложня. Пак я потупах по бузата, този път по-силно. Поставих длан на гърба й с надеждата, че ще усетя надигането и спускането от дишането й, също като с дъщеря ми.

Нищо. Опрях ухо до гърба й, обаче това беше смехотворно с оглед на състоянието ми в момента. Просто инстинкт, който изпреварваше логиката. Тъкмо си мислех, че не ми остава друго освен да я преобърна, когато видях, че пръстите на дясната й ръка помръдват и се свиват в юмрук.

Рейчъл изведнъж надигна глава от земята и изпъшка. Достатъчно високо, за да я чуя.

— Добре ли си, Рейчъл?

— Аз… аз… в караваната има веществени доказателства. Ще ни трябват.

— Караваната вече я няма, Рейчъл. Няма я.

Тя с усилие се обърна и седна. Очите й се ококориха при вида на горящите останки. Забелязах, че зениците й са разширени. Имаше мозъчно сътресение.

— Какво си направил? — обвинително ме попита Рейчъл.

— Нищо. Вътре е имало бомба. Когато ти отвори вратата на спалнята…

— Уф!

Тя започна да върти глава, сякаш за да раздвижи шията си. И видя черната каубойска шапка на земята до себе си.

— Какво е това?

— Шапката му. Ти я взе на излизане.

— ДНК?

— Да се надяваме. Макар че не съм сигурен каква полза Ще имаме от това.

Рейчъл отново погледна пламтящата площадка на караваната. Намирахме се прекалено близо. Усещах топлината на огъня, но все още не бях сигурен, че за Рейчъл е безопасно Да се движи.

— Легни, Рейчъл. Мисля, че имаш мозъчно сътресение. Да имаш и други травми.

— Да, така ще е най-добре.

Тя отпусна глава на земята и се втренчи в небето. Тази поза ми хареса и последвах примера й. Все едно бяхме на плаж или нещо подобно. Ако беше нощ, можехме да броим звездите.

 

 

Усетих приближаването на хеликоптерите още преди да ги чуя. Дълбоко вибриране в гърдите ме накара да погледна на юг и видях двата военни хеликоптера, които се спускаха над Скалата на Титаник. Немощно вдигнах ръка и им махнах.