Майкъл Конъли
Завръщането на поета (29)

Глава 29

Оставих дебелата папка настрани и се загледах в лицето на дъщеря си. Зачудих се какво сънува. Още почти нищо не беше преживяла, какво ли вдъхновяваше сънищата й? Бях сигурен, че в този таен свят я очакват само хубави неща, и й желаех винаги да е така.

Уморих се и затворих очи да си почина няколко минути. И скоро също засънувах. В моя сън обаче имаше тъмни фигури и яростни гласове, внезапни и резки движения. Не знаех нито къде съм, нито къде отивам. И тогава ме сграбчиха невидими ръце, и отново ме върнаха на светло.

— Какво правиш, Хари?

Отворих очи и видях, че Елинор ме дърпа за яката.

— Ей… Елинор… какво има?

Опитах се дай се усмихна, но все още бях прекалено объркан.

— Какво правиш? Я виж какво има на пода!

Видях, че е ядосана. Понадигнах се и погледнах през ръба на леглото. Папката за Поета се бе разпиляла на пода. Навсякъде бяха пръснати снимки от местопрестъпления. Особено изпъкваха три фотографии на детектив от денвърската полиция, застрелян от Бакъс в автомобил. Навсякъде по седалката се стичаха кръв и мозък. Имаше снимки на трупове, плаващи в канали, снимки на друг детектив с глава, отнесена от изстрел с пушка.

— Уф, мамка му!

— Не бива да правиш така! — високо заяви Елинор. — Ами ако Мади се събуди и ги види? Ще сънува кошмари до края на живота си.

— Ще се събуди, ако не говориш по-тихо, Елинор. Извинявай, нямах намерение да заспивам.

Изхлузих се от леглото, приклекнах и бързо събрах материалите от папката. Погледнах си часовника и видях, че наближава пет. Бях спал само два-три часа. Нищо чудно, че се чувствах толкова изтощен.

Часовникът ми показа и че Елинор е закъсняла. Обикновено не играеше толкова дълго. Това сигурно означаваше, че е имала неуспешна нощ и се е опитала да покрие загубите си — кофти хазартна стратегия. Събрах снимките и докладите и ги напъхах в папката, после се изправих.

— Извинявай — повторих.

— По дяволите, само това ми трябваше да заваря, когато се прибера!

Не отговорих. Знаех, че с нищо не мога да я успокоя. Обърнах се и погледнах към леглото. Мади още спеше, къдриците й се бяха разсипали по лицето й. Надявах се, че щом може да спи при всякакви условия, няма да се събуди и от бясното мълчание на гнева на родителите си един към друг.

Елинор бързо излезе. Последвах я. Заварих я в кухнята, облегната на плота, със здраво скръстени на гърдите ръце.

— Кофти нощ, а?

— Не търси причината за реакцията ми в това каква е била нощта ми.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Нищо подобно. Аз съм виновен. Сгафих. Просто исках да поседя при нея и съм заспал.

— Може би вече не бива да го правиш.

— Кое? Да не лягам при нея ли?

— Не знам.

Тя отиде при хладилника и извади бутилка вода. Наля си и ме погледна въпросително. Отговорих, че не съм жаден.

— Между другото, какво има в папката? — попита Елинор. — Разследваш ли нещо?

— Да. Убийство. Започна в Лос Анджелис и се придвижи насам. Днес трябва да отида в пустинята.

— Колко удобно! По пътя се отбиваш и изкарваш ангелите на дъщеря си.

— Стига, Елинор, това е глупаво. Идиот съм, да, обаче поне тя не видя нищо.

— А можеше. А може и да е видяла. Може да се е събудила и да е видяла тези ужасяващи снимки и пак да е заспала, до да сънува страшен кошмар.

— Виж, тя цяла нощ не е помръднала. Сигурен съм. Няма да се повтори. Хайде да приключим тоя разговор.

— Добре.

— Виж, Елинор, защо не ми разкажеш как мина нощта ти?

— Не, не ми се говори за това. Искам да си легна.

— Тогава аз ще ти разкажа нещо.

— Какво?

Не бях имал намерение да повдигам тоя въпрос, обаче осъзнах, че имам нужда дай разкажа.

— Мисля да се върна на работа.

— Разследването ли имаш предвид?

— Не, полицията. В лосанджелиското полицейско управление има една програма за старци като мен. Търсят опитни хора. Ако го направя сега, даже няма да се наложи да мина през Академията.

Тя отпи голяма глътка вода и не отговори.

— Какво мислиш за това, Елинор?

Бившата ми жена сви рамене, като че ли не я интересуваше.

— Прави каквото искаш, Хари. Но няма да виждаш дъщеря си толкова често. Ще бъдеш зает със следствия и… знаеш как става.

Кимнах.

— Възможно е.

— И може би това няма да има значение. Тя не беше близо До теб през по-голямата част от живота си.

— И кой е виновен за това?

— Виж, хайде да не ровим в миналото.

— Ако знаех за нея, щях да съм тук. Обаче не знаех.

— Знам, знам, аз съм виновна.

— Не твърдя такова нещо. Искам да…

— Знам какво искаш да кажеш.

Замълчахме, за да оставим гнева да премине. Вторачих се в пода.

— Може би тя трябва да дойде там — наруших тишината накрая.

— Какви ги говориш?!

— Вече сме говорили за това. За този град. За това, че тя расте тук.

Елинор поклати глава.

— И не съм променила мнението си. Ти какво мислиш-че ще я отгледаш сам ли? Ти, с твоите излизания посред нощ, безкрайно работно време, вечни следствия, оръжия вкъщи, снимки от местопрестъпления, пръснати по пода. Това ли искаш за нея? Смяташ ли, че можеш дай предложиш нещо по-хубаво от Вегас?

— Не. Мислех, че и ти можеш да дойдеш там.

— Стига, Хари. Повече няма да обсъждам този въпрос. Оставам тук, Мадлин също. Вземи каквото решение е най-добро за теб, но не го прави заради нас с Мади.

Преди да успея да отговоря, влезе Марисол. Очите й бяха сънени. Носеше бял халат с името „Беладжо“ на джоба.

— Много шумни — каза тя.

— Права си, Марисол — съгласи се Елинор. — Извинявай.

Салвадорката отиде при хладилника, извади бутилката с вода, наля си и я прибра. После излезе, без да каже нищо повече.

— Мисля, че трябва да си вървиш — обърна се към мен Елинор. — Прекалено съм уморена, за да разговарям точно сега за това.

— Добре. Само ще ида да се сбогувам с нея.

— Не я буди.

— Няма.

Върнах се в спалнята на дъщеря ми. Бяхме оставили лампата включена. Седнах на ръба на леглото, откъм нея, и няколко минути просто я погледах. После отметнах къдриците й и я целунах по бузата. Усетих дъха на бебешки шампоан. Отново я целунах и й прошепнах: „Лека нощ“. Угасих осветлението и поседях още няколко минути. Гледах я и чаках. Не знам какво. Може би се надявах, че Елинор ще влезе й също ще седне до мен, за да погледаме нашата спяща дъщеря заедно.

След малко се изправих и отново включих синята лампа. Излязох от стаята и си тръгнах. В къщата цареше тишина. Ле видях Елинор. Беше си легнала. Затворих вратата.

В звучното стоманено изщракване имаше някаква окончателност, която рикошира в мен като едрокалибрен куршум.