Майкъл Конъли
Завръщането на поета (16)

Глава 16

Късно сутринта в деня след пристигането на Рейчъл Уолинг агентите, работещи по така нареченото дело „Зайзикс Роуд“, се събраха лично и по телефона на третия етаж на сградата „Джон Лоурънс Бейли“ в Лас Вегас. Стаята нямаше прозорци и вентилацията бе лоша. От стената ги наблюдаваше снимка на Бейли, агент, убит по време на банков обир преди двайсет години.

Присъстващите агенти седяха на маси, обърнати към предната част на стаята. Отпред бе Рандал Алпърт. Двупосочният монитор беше свързан по телефон и с камера с Куонтико, щата Вирджиния. На екрана се виждаше агент Бразилия Доран, която чакаше да изнесе доклада си. Рейчъл седеше сама на втория ред. Знаеше мястото си там и външно се опитваше да го демонстрира.

Алпърт откри съвещанието, като благосклонно представи присъстващите. Рейчъл си помисли, че тази любезност е заради нея, но скоро разбра, че не всички, които присъстваха лично или по аудиовизуална връзка, се познават.

Той първо представи Доран, също известна като Браз, която ръководеше събирането на информация и действаше като свръзка с националната лаборатория в Куонтико. После помоли всички в стаята да кажат името и специалността или длъжността си. Първа беше Шери Дей, определена за главен агент по случая. Последваха я партньорът й Том Зиго и Джон Кейтс, представител на местното оперативно бюро и единственият чернокож от присъстващите.

Следващите четирима души бяха криминалисти и предишния ден Рейчъл бе срещнала двама от тях на обекта. Това бяха криминалната антроположка Грета Кокс, която ръководеше разкопките, двама патолози — Харви Ричардс и Дъглас Съндийн, и специалистката по анализ на местопрестъпления Мери Понд. След Ед Гънинг, друг агент от „Поведенчески проучвания“ в Куонтико, дойде ред на Рейчъл, която беше последна.

— Агент Рейчъл Уолинг — представи се тя. — От оперативното бюро в Рапид Сити. По-рано в „Поведенчески проучвания“. Имам известен… опит с такива случаи.

— Добре, благодаря, Рейчъл — побърза да вземе думата Алпърт, като че ли смяташе, че тя ще спомене Робърт Бакъс по име.

Това й показа, че в стаята има хора, които не са били информирани за най-важния факт от случая. Предположи, че това е Кейтс, агентът от местното оперативно бюро, и се зачуди дали някой от криминалистите също не е в неведение.

— Да започнем с криминалистичните аспекти — продължи Алпърт. — Имаш ли нещо да кажеш, Браз? Нещо при теб?

— Не и по този въпрос. Мисля, че вашите специалисти по анализ на местопрестъпление са покрили тази страна. Здравей, Рейчъл. Отдавна не сме се виждали.

— Здравей, Браз — тихо отвърна Рейчъл. — Прекалено отдавна.

Тя вдигна очи към екрана и погледите им се срещнаха. Бяха минали седем години, откакто не бе виждала Доран. Имаше уморен вид, устата и очите й бяха намръщени, късата й коса предполагаше, че ней отделя много време. Тя беше преживяваща, Рейчъл го знаеше, и годините взимаха своето.

— Добре изглеждаш — отбеляза Доран. — Сигурно чистият въздух и времето, което прекарваш на открито, ти действат добре.

Алпърт се намеси и спаси Рейчъл от необходимостта да отвърне с подобен фалшив комплимент.

— Грета, Харви, кой иска да е пръв? — отново се възцари над електронното съвещание той.

— Сигурно аз, тъй като всичко започва от разкопките — обади се Грета Кокс. — До седем часа вчера вечерта напълно разкопахме осем трупа, които вече са в „Нелис“. Днес следобед, когато се върнем там, ще започнем с деветия. Онова, което наблюдавахме при първите разкопки, се отнася и за него. Винаги има найлонови чували и…

— Грета, спомни си, че записваме съвещанието — прекъсна я Алпърт. — Моля те, подробно описвай всичко. Все едно говориш пред неинформирана публика. Не спестявай нищо.

„Освен името Робърт Бакъс“, помисли си Рейчъл.

— Добре — съгласи се Кокс. — Хм, и осемте трупа, разкопани и ексхумирани досега, са напълно облечени. Разлагането е напреднало. Ръцете и краката са завързани с изолирбанд. На главите на всички има найлонови чували, завързани с изолирбанд на шията. Няма разлики в тази методика, даже между първата и втората жертва. Което е необичайно.

Късно предишния ден Рейчъл бе видяла снимките. Беше се върнала в командната каравана, за да проучи снимките на стената. Струваше й се ясно, че всички мъже са били удушени. Найлоновите чували не бяха прозрачни, но въпреки това виждаше лицата. Устите им бяха широко отворени в търсене на липсващия въздух. Това й напомни за снимките на военни жестокости, разложени трупове в масови гробове в Югославия и Ирак.

— Защо е необичайно? — попита Алпърт.

— Защото най-често наблюдаваме еволюция на убийствата. Поради липса на по-точно описание, казваме, че убийствата стават все по-съвършени. Неизвестният извършител с всяка следваща жертва придобива все по-голямо умение. Това обикновено проличава от данните, с които разполагаме.

Рейчъл забеляза, че Кокс използва термина „неизвестен извършител“. Това най-вероятно означаваше, че е сред неинформираните и не знае, че ФБР много добре познава извършителя.

— Добре, значи методиката е била установена още отначало — обобщи Алпърт. — Нещо друго, Грета?

— Само това, че сигурно вдругиден ще приключим разкопките. Освен ако не се натъкнем на нещо ново с газовия анализ.

— Продължаваме ли газовите анализи?

— Да, когато имаме време. Но вече сме на осемнайсет метра от първия гроб и няма нищо. Освен това снощи за пореден път прелетяхме над района. Не засякохме нищо с термоскенера. Засега сме почти сигурни, че сме открили всички.

— И слава Богу. Харви? Какво имаш да ни съобщиш? Ричардс се прокашля и се наведе напред, така че гласът му да стига до електронните усилватели, където и да бяха те.

— Както каза Грета, и осемте изкопани вече са в моргата в „Нелис“. Засега успяваме да запазим следствието в тайна. Според мен хората тук си мислят, че вадим извънземни от катастрофирала в пустинята летяща чиния. Така се зараждат градските легенди, приятели.

Усмихна се само Алпърт. Ричардс продължи:

— Досега сме направили пълна аутопсия на четири трупа и сме приключили с предварителните анализи на другите. Както вече спомена Грета, между отделните жертви не установяваме голяма разлика. Тоя тип е робот. Никакви вариации на тема. Все едно че самите убийства не са важни. Сигурно го възбужда гонитбата. Или пък убийствата са част от по-голям план, за който още не знаем.

Рейчъл втренчено изгледа Алпърт. Беше й противна мисълта, че продължават да държат в неведение хора, които работят толкова отблизо по случая, ала знаеше, че ако се обади, моментално ще я изхвърлят. А не можеше да го допусне.

— Въпрос ли имаш, Рейчъл?

Хвана я неподготвена. Тя се поколеба.

— Защо труповете са в „Нелис“, вместо в Лос Анджелис или тук?

Знаеше отговора и без да пита, но трябваше да каже нещо, за да замаже положението.

— Така е по-лесно да поддържаме секретността. Военните много ги бива да пазят тайна.

С други думи, искаше да каже: „Ами теб?“ Той отново погледна Ричардс.

— Продължавайте, докторе.

Рейчъл усети тънката разлика. Алпърт се обръщаше към Ричардс с „докторе“, а към Грета Кокс — на малко име. Това говореше за личностна особеност. Той или имаше проблем с властимащи и учени жени, или не уважаваше антропологията като наука. По-скоро първото.

— Причината за смъртта е задушаване — каза Ричардс. — В това няма никакво съмнение. Остава ни още много работа с повечето от тях, но засега не сме открили травми. Неизвестният извършител по някакъв начин ги надвива, залепва китките и глезените им с изолирбанд и после им нахлузва чувал на главата. Смятаме за особено важно облепването около шията. Това предполага бавна смърт. С други думи, извършителят не държи чувала с ръце. Той не бърза, нахлузва го на главата, облепва го и после се отдръпва, за да гледа.

— Докторе? — прекъсна го Рейчъл. — Изолирбандът отпред ли е залепен, или отзад?

— Краищата са отзад на врата, което ми подсказва, че чувалът може би е нахлузен изотзад, навярно, докато жертвата е седяла. След това го е облепвал.

— Значи той… хм, извършителят може да се е срамувал или да се е боял да гледа жертвите в лицето, докато ги е убивал.

— Напълно възможно.

— Как напредваме с разпознаването? — попита Алпърт.

Ричардс погледна Съндийн, който взе думата.

— Засега са само петимата от ласвегаското следствие. Предполагаме, че шестият от тяхната група ще е един от последните два изкопани трупа. За другите още не знаем нищо. Не разполагаме с годни за идентифициране пръстови отпечатъци. Пратихме дрехите или поне останките от тях в Куонтико и сигурно Браз ще може да ни каже нещо за това. Междувременно ние…

— Не, няма нищо по този въпрос — обади се от телевизионния екран Доран.

— Добре — продължи Съндийн. — Днес ще въведем данните за зъбите в компютъра. Може пък да извадим късмет. Иначе просто чакаме да се случи нещо.

Той кимна в знак, че е приключил с доклада си. Алпърт пое топката.

— Искам Браз да остане последна, затова нека чуем за анализа на пръстта.

Думата взе Мери Понд.

— Пресяхме цялата пръст от обектите и не открихме нищо освен една находка, която се появи вчера. В седмия гроб намерихме дъвка в опаковка. „Джуси Фрут“, според опаковката. Намирала се е на дълбочина от шейсет до седемдесет и пет сантиметра в деветдесетсантиметровия гроб. Според нас е свързана със заравянето и може да ни е от голяма полза.

— Зъбни отпечатъци? — попита Алпърт.

— Да, имаме зъбни отпечатъци. Още не мога да ви дам конкретни резултати, но на пръв поглед имаше три ясни отпечатъка. Пратих я на Браз.

— Да, тук е — от телевизора потвърди Доран. — Пристигна тази сутрин. Дадох я за анализ, но засега и аз нямам резултати. Може би по-късно днес. Обаче съм съгласна. Доколкото видях, има отпечатъци поне от три зъба. Може даже да има ДНК.

— Възможно е това да реши всичко — възбудено прибави Алпърт.

Макар ясно да си спомняше навика на Боб Бакъс да дъвче „Джуси Фрут“, Рейчъл не се развълнува особено. Откриването на дъвката в гроба бе прекалено хубаво, за да е истина. Според нея нямаше начин Бакъс да си позволи да остави толкова важна улика. Прекалено го биваше и като убиец, и като агент. Само че Рейчъл не можеше да изрази съмнението си на това съвещание заради уговорката си с Алпърт да не споменава за Бакъс пред други агенти.

— Трябва да е подхвърлена — каза тя.

Алпърт я изгледа остро, като преценяваше риска да я попита защо.

— Подхвърлена значи. Защо смяташ така, Рейчъл?

— Защото не виждам защо този тип, който заравя труп насред пустинята, навярно посред нощ, ще остави лопатата, ще извади дъвката от устата си, ще я увие в станиола, който трябва да извади от джоба си, и после ще я хвърли. Мисля, че ако е дъвчел дъвка, просто е щял да я изплюе. Обаче според мен той не е дъвчел дъвка. Мисля, че е взел отнякъде дъвката, донесъл я е при гроба и я е хвърлил вътре, за Да отвлече вниманието ни с нея.

Тя се озърна. Всички я наблюдаваха, но виждаше, че за тях по-скоро е обект на любопитство, отколкото уважавана колежка. Мълчанието бе нарушено от телевизора.

— Според мен Рейчъл сигурно е права — заяви Доран. — Извършителят ни манипулира още от самото начало. Защо да не го е направил и с дъвката? При толкова добре обмислели действия тази грешка изглежда напълно невероятна.

Рейчъл забеляза, че Доран й намига.

— Една дъвка — само една грешка за осем гроба? — попита Гънинг, един от агентите от Куонтико. — Едва ли е толкова невероятно. Всички знаем, че никой никога не е извършвал идеалното престъпление. Да, не всички престъпници биват залавяни, но всички допускат грешки.

— Е, ще изчакаме и ще видим какво ще получим, преди да правим каквито и да било заключения — каза Алпърт. — Нещо друго, Мери?

— Засега нищо.

— Тогава да продължим с агент Кейтс и да видим какво прави тукашното оперативно бюро с идентификациите.

Кейтс разтвори подвързана с кожа папка на масата пред себе си. Вътре имаше изписан бележник. Фактът, че агентът има толкова хубава и скъпа папка за обикновен тефтер, показа на Рейчъл, че той много се гордее с работата си. Или пък му я бе подарил някой, който изпитваше същите чувства към него. Обзе я чувството, че й липсва нещо. Вече не изпитваше такава гордост от Бюрото и работата си в него.

— Започнахме да душим около разследването на изчезналите хора. Пречи ни необходимостта да пазим тайна, затова не можем да проявяваме официален интерес. Просто се свързахме с вегаското управление и им казахме, че искаме да сме в течение, тъй като жертвите са от няколко щата, а един Дори е чужденец. Това ни позволява да следим развитието, обаче не бива да се намесваме. По-късно днес ще имаме съвместно съвещание. Щом стигнем до брега, така да се каже, Ще започнем да издирваме тези хора и да търсим общия знаменател. Имайте предвид, че полицията разследва случая от няколко седмици и доколкото ни е известно, няма абсолютно никакви резултати.

— Добре, агент Кейтс. Дръжте ме в течение.

Последва мълчание. Алпърт продължи топло да се усмихва на Кейтс, докато местният агент схвана посланието.

— А, хм, искате да изляза ли?

— Искам да продължите работата по разпознаването на жертвите — отвърна Алпърт. — Няма смисъл да си губите времето тук и да слушате празните ни приказки.

— Добре, ясно.

Кейтс се изправи. Ако беше бял, срамът щеше да личи по-ясно на лицето му.

— Благодаря, агент Кейтс — каза Алпърт, докато местният агент излизаше от стаята.

После насочи вниманието си обратно към масата.

— Мисля, че можем да освободим и Мери, Грета, Харви и Дъг. Боя се, че се налага да се върнете в сондажите.

На лицето му отново се изписа служебната усмивка.

— Всъщност аз искам да остана и да чуя какво ще каже Браз — възрази Мери Понд. — Може да ми е от полза.

Това предизвикателство едва не изтри усмивката от устните на Алпърт.

— Не, не е необходимо — категорично отсече той.

В стаята се възцари неловко мълчание, накрая нарушено от скърцането на столовете на учените. Четиримата се изправиха и излязоха, без да кажат нищо. За Рейчъл беше мъчително да стане свидетел на това унижение. Арогантността на ръководството придобиваше епидемични размери. Това никога нямаше да се промени.

— Е, докъде стигнахме? — безцеремонно загърбвайки онова, което току-що бе направил с четирима достойни хора, попита Алпърт. — Твой ред е, Браз. Държа те там заради лодката, изолирбанда и чувалите, дрехите, джипиеса, а сега имаш и дъвката, която — както всички знаем — няма да ни отведе доникъде, много благодаря, агент Уолинг.

В неговата уста думата „агент“ прозвуча като „идиот“-Рейчъл вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Съжалявам, не знаех, че половината екип е в неведение за заподозрения. Странно, но когато бях в „Поведенчески“ никога не постъпвахме така. Събирахме сведения и знания. Не ги криехме едни от други.

— С други думи, това е било по времето на човека, когото сега търсим, нали?

— Вижте, агент Алпърт, ако се опитвате да ми лепнете тази вина, значи…

— Това е секретно следствие, агент Уолинг. Нищо повече не се опитвам да ви обясня.

Той се извърна от нея, като че ли я пропъждаше от паметта си, и погледна телевизионния екран.

— Би ли започнала, Браз?

Алпърт нарочно стоеше между Рейчъл и екрана, за да подчертае положението й на външен човек в следствието.

— Ще започна с нещо важно и… — поколеба се Доран, — хм, странно. Вчера ви разказах за лодката. Предварителният анализ на пръстовите отпечатъци по гладките повърхности е отрицателен. Бог знае откога е стояла на открито. Затова предприехме друга стъпка. Агент Алпърт одобри разглобяването на вещественото доказателство и това беше направено снощи в хангара в „Нелис“. Лодката има специални ръкохватки за носене. Някога е била спасителна лодка на боен кораб, произведена е в края на трийсетте години и сигурно е била бракувана и продадена след Втората световна война.

Докато Доран говореше, Дей отвори папката си, извади снимка на лодката и я подаде на Рейчъл, която не я бе виждала. Когато беше стигнала на обекта, вече я бяха закарали в „Нелис“. Стори й се удивителен и типичен фактът, че Бюрото е събрало толкова много информация за една захвърлена в пустинята лодка, но толкова малко за свързаното с нея престъпление.

— По време на предварителния анализ не успяхме да стигнем до вътрешната страна на дупките за хващане. Когато я разглобихме, извадихме късмет, защото тази малка дупка е била почти напълно защитена от стихиите.

— И? — нетърпеливо попита Алпърт. Явно подробностите не го интересуваха. Трябваха му само резултатите.

— И получихме два отпечатъка от лявата ръкохватка при носа. Тази сутрин ги пуснахме за сравнение и почти веднага получихме аналог. Ще ви прозвучи странно, обаче отпечатъците са на Тери Маккейлъб.

— Как е възможно? — ахна Дей.

Алпърт мълчеше и се взираше в масата пред себе си. Рейчъл също не каза нищо. Мислите й препускаха, за да смелят тази информация.

— По някое време Маккейлъб е пъхнал ръка в дупката за хващане, това е единственото обяснение — прибави Доран.

— Но той е мъртъв — възрази Алпърт.

— Какво? — възкликна Рейчъл.

Всички в стаята се обърнаха към нея. Дей бавно кимна.

— Почина преди около месец. Инфаркт. Предполагам, че новината не е стигнала до Южна Дакота.

От тонколоните се разнесе гласът на Доран.

— Много съжалявам, Рейчъл. Трябваше да ти съобщя, но самата аз бях прекалено разстроена и веднага заминах за Калифорния. Извинявай. Трябваше да ти кажа.

Рейчъл впери поглед в ръцете си. Тери Маккейлъб й бе приятел и колега. Един от преживяващите. Внезапно я обзе остро чувство за загуба, въпреки че от години не се беше чувала с него. Общите им спомени ги бяха свързали за цял живот. И сега бе останала само тя.

— Добре, хайде да си починем — предложи Алпърт. — Петнайсет минути и пак продължаваме. Ще се обадиш ли пак, Браз?

— Разбира се. Имам да докладвам за още неща.

— Тогава до скоро.

Всички се изнизаха за кафе и до тоалетната. За да оставят Рейчъл сама.

— Добре ли си, агент Уолинг? — попита я Алпърт.

Тя вдигна поглед към него. Най-малко искаше утеха от Алпърт.

— Нищо ми няма — отвърна Рейчъл и впери очи в мътния телевизионен екран.