Майкъл Конъли
Завръщането на поета (13)

Глава 13

На етикета пишеше просто „Изчезналите шестима“. Папката съдържаше изрезка от „Лос Анджелис Таймс“ и няколко бележки, имена и телефонни номера, написани от вътрешната страна на корицата, както си му бе обичаят на Маккейлъб. Усетих, че е нещо важно, още преди да прочета репортажа и да разбера значението на бележките. Тази реакция се дължеше на написаните на корицата дати. Тери беше водил записките си четири пъти, започвайки от 7 януари и свършвайки на 28 февруари. И само след месец, на 31 март, бе умрял. Тези бележки и дати бяха по-късни от всички папки, които бях прегледал. Последният случай на Тери. Последната му фиксидея. Оставаха още няколко папки, но тази ме изпълни с възбуда и се заех с нея.

Познавах авторката на репортажа. Кейша Ръсел поне десет години беше работила като криминален репортер в „Таймс“ и си я биваше. Бе точна и справедлива. През годините беше спазвала абсолютно всичките ни уговорки и предишната година бе направила всичко възможно, за да не ме изиграе, след като вече не бях в управлението и по време на първото си частно разследване бях изпаднал в затруднено положение.

Ето защо спокойно приемах за истина всичко, което пишеше. Зачетох се.

В ТЪРСЕНЕ НА ЛИПСВАЩАТА ВРЪЗКА

СВЪРЗАНИ ЛИ СА ИЗЧЕЗВАНИЯТА В НЕВАДА НА ДВАМА ДУШИ ОТ ЛОС АНДЖЕЛИС И ОЩЕ ЧЕТИРИМА?

Кейша Ръсел

Тайнствените изчезвания най-малко на шестима души, сред които двама от Лос Анджелис, от хазартни центрове в

Невада накараха следователите да потърсят липсващата връзка между изчезналите.

Във вторник детективи от ласвегаската полиция заявиха, че макар мъжете да не са се познавали, да са живели в отдалечени един от друг квартали и да са произхождали от различна среда, има вероятност помежду им да съществува обща особеност, която да е ключът към загадката.

На възраст от двайсет и девет до шейсет и една години, те са обявени за изчезнали от техни роднини през последните три години. Четирима за последен път са видени в Лас Вегас, където полицията води следствието. Двама са изчезнали на път за Лафлин и Прим. Никой от тях не е оставил в хотелската си стая, колата или дома си нищо, което да показва къде е отишъл и какво се е случило с него.

„Засега това е пълна загадка — призна детектив Тод Риц от отдела «Изчезнали хора» на вегаската полиция. — И тук, и навсякъде другаде постоянно изчезват хора. Обаче обикновено по-късно се появяват, живи или мъртви. И обикновено има обяснение. В този случай няма нищо“.

Но Риц и други детективи са убедени, че обяснение има, и молят обществеността за помощ. Миналата седмица детективи от Лас Вегас, Лафлин и Прим се събраха във вегаското управление, за да сравнят бележките си и да разработят следствена стратегия. Те също разгласиха случая с надеждата, че снимките на изчезналите и техните биографии ще окуражат участието на обществеността, но във вторник, една седмица по-късно, Риц съобщи, че не са получени много полезни сведения.

„Все някой трябва да знае, да е видял или чул нещо — заяви Риц в телефонно интервю. — Шестима мъже не могат нито да се появят, нито да изчезнат, без някой да знае нещо. Този някой трябва да се обади“.

Както казва Риц, случаите на изчезване са многобройни. Фактът, че тези шестима мъже са отишли в Невада в командировка или на почивка, прави този случай по-различен.

Оповестяването му става в момент, в който Лас Вегас отново променя облика си. Няма я маркетинговата стратегия, Която представяше неоновия град като семейно летовище. Завръща се грехът. През последните три години бяха лицензирани много клубове с голи или полуголи танцьорки, много казина пуснаха представления с голи жени. Бяха издигнати билбордове, рекламиращи голи тела, които привлякоха гнева на мнозина обществени активисти. Всичко това спомогна за промяната на външността на града. Той отново се рекламира като детска площадка за възрастни.

Тази промяна обаче не се приема добре от всички и мнозина предполагат, че изчезването на шестимата мъже непряко е свързано със завръщането на някогашната атмосфера.

„Нека си го признаем — казва Ърни Гелсън, журналист от «Лас Вегас Сън», — те опитаха семейните забавления и не успяха. Градът се завръща към онова, което се продава успешно. Там са парите. Дали това е липсващата връзка между тези шестима мъже? Не знам. Може и никога да не узнаем“.

И все пак Гелсън не желае да прави никакви заключения, които да свържат изчезналите с променящия се облик на Лас Вегас.

„Първо, спомнете си, че не всички са изчезнали от Лас Вегас — напомня той. — И второ, за момента няма достатъчно факти, които да потвърдят каквато и да било теория. Според мен трябва да оставим загадката да се разреши сама преди да правим предположения“.

Изчезналите мъже са:

— Гордън Станели, четирийсет и една годишен, жител на Лос Анджелис, изчезнал от 17 май 2001 г. Настанил се е в „Мандалей Бей Рисорт“, но не е спал в леглото си и куфарът му не е разопакован. Женен, с две деца.

— Джон Едуард Дън, трийсет и девет годишен, жител на Отава, Канада, който шофирал от дома си за Лос Анджелис на почивка. Така и не стигнал до целта си, дома на брат му в Гранада Хилс. Деветметровата каравана на Дън била открита на 29 декември 2001 г. в паркинг в Лафлин, двайсет дни след очакваното му пристигане в Гранада Хилс.

— Лойд Рокланд, шейсет и една годишен, изчезнал от Лас Вегас на 17 юни 2002 г. Самолетът му от Атланта кацнал в 11:00 на международното летище „Маккаран“. Наел кола от „Херц“, но не се настанил в „Ем Джи Ем Гранд“, където имал резервация. Автомобилът му се появил в паркинга на „Херц“ на летището в 14:00 на другия ден, но никой не си спомня кой го е върнал. Рокланд има четири деца и трима внуци.

— Фентън Уикс, двайсет и девет годишен, от Далас, щата Тексас. За изчезването му е съобщено на 25 януари 2003 г., след като не се прибрал от командировка в Лас Вегас. Полицията установила, че се е настанил в „Голдън Нъгет“ и присъствал на първия ден на изложение на електроника в ласвегаския конгресен център, но не и на втория и третия ден. Жена му съобщила за изчезването му. Няма деца.

— Джоузеф О’Лиъри, петдесет и пет годишен брокер от Бъруин, щата Пенсилвания, изчезнал на 15 май миналата година от „Беладжо“, където отседнал с жена си. Алис О’Лиъри оставила мъжа си в казиното да играе на двайсет и едно и отишла в минералния басейн на хотела. Няколко часа по-късно съпругът й не се прибрал в апартамента им. О’Лиъри бил обявен за изчезнал на другия ден.

— Роджърс Ебърли, четирийсетгодишен, изчезнал на 1 ноември по време на почивен ден. Работил като графичен дизайнер в студиото на „Дисни“ в Бърбанк. Намерили колата му на паркинга пред „Бъфало Биле Казино“ в Прим, щата Невада, близо до границата с Калифорния на междущатско шосе 15.

Следователите посочват няколко улики, най-сигурната от които е наетата от Рокланд кола. Тя била върната едно денонощие след като Рокланд я е наел. Според документацията на „Херц“ през този период с нея са изминати петстотин двайсет и осем километра. Онзи, който я е върнал в паркинга на летището, не е изчакал да получи квитанция, нито да разговаря със служителя на компанията.

„Просто е влязъл, слязъл е от колата и си е тръгнал — предполага Риц. — Никой не си спомня нищо. На този паркинг обработват по хиляда коли дневно. Няма камери и други документи, освен тези за наема“.

И тъкмо тези петстотин двайсет и осем километра озадачават Риц и другите детективи.

„Това е голямо разстояние — казва детектив Питър Ечърд, партньорът на Риц. — Възможно е колата да е била на много места. По двеста шейсет и четири километра в двете посоки — това прави кръг с доста голяма площ.“

Въпреки това следователите се опитват да покрият тази площ с надеждата, че усилията им ще доведат до откриването на улики, които ще ограничат периметъра и ще обяснят някои неща за изчезналите шестима семейни мъже.

„Трудно е — казва Риц. — Всички тези хора имат семейства и ние правим каквото можем за тях. Но засега имаме много въпроси и нито един отговор“.

Статията бе майсторски написана с типичния за „Таймс“ метод на търсене на скритото значение в събитието. В случая се предполагаше, че изчезването на шестимата мъже е показателно за най-новото преображение на Лас Вегас в детска площадка за възрастни. Това ми напомни за времето, когато работех по един случай със собственик на автосервиз. Той беше прерязал хидравличните тръби на стенда в сервиза и три хиляди килограмов кадилак бе смазал отдавнашния му съдружник. При мен дойде репортер от „Таймс“, за да ме интервюира за подробностите за случая, и накрая ме попита дали убийството е симптоматично за икономическа стагнация, в чиито условия финансовите затруднения обръщат съдружниците един срещу друг. Отговорих, че не смятам така — това престъпление показваше, че на човека не му е харесвало съдружникът му да чука жена му.

Като се оставеха по-мащабните заключения, положението беше ясно. Виждах го. Навремето бях вършил същото със същата репортерка. Риц бе хвърлял мрежата за информация. Тъй като половината изчезнали или бяха от Лос Анджелис, или бяха отивали там, защо да не се обади в „Таймс“, да подхвърли сведения на криминалната репортерка и да види какво ще излезе от това?

В резултат се беше отзовал Тери Маккейлъб. Явно бе прочел репортажа на 7 януари, деня на публикуването му, защото първите бележки върху корицата на папката носеха тая дата. Бяха и ясни, и загадъчни. Отгоре — името на Риц и телефонен номер с код 702. Отдолу Маккейлъб беше написал:

7/I

44 ср.

41 — 39 — 40

намери пресечна точка

нарушаване на цикъла — има още

кола — 328

теория за триъгълника?

1 точка дава 3

ОМ — търси в пустинята

 

9/I

отговор — пнг

 

2/II

Хинтън — 702 259–4050

 

28/II

Зайзикс — възможно ли е? Как?

километри

В полето на папката бяха написани още два телефонни номера със същия код. Следваше ги името Уилям Бинг.

Препрочетох бележките и пак погледнах изрезката. Чак сега забелязах, че Маккейлъб е оградил две неща — петстотин двайсет и осемте километра, изминати от взетата под наем кола, и думата „кръг“ в изказването на Ечърд за територията, която трябваше да обхване следствието — кръг с радиус двеста шейсет и четири километра. Не знаех защо ги е отбелязал, но знаех какво означават повечето бележки върху корицата. Бях прелиствал папките на Тери в продължение на повече от седем часа. Бях чел безброй бележки върху кориците. Бившият агент използваше собствена стенографска система, която обаче подлежеше на разшифроване, тъй като На отделни места съкращенията бяха написани в разгъната Форма.

Веднага разбрах какво означава „ОМ“ — „определено мъртъв“, обозначение и заключение, срещащо се в огромното мнозинство от случаите на изчезване, с които се беше занимавал. Лесно за разшифроване бе и „пнг“, което означаваше „персона нон грата“, с други думи, предложението му да помогне на следствието не беше прието добре или направо бе отхвърлено.

Маккейлъб също откриваше смисъл във възрастта на изчезналите мъже. Беше записал средната им възраст и после бе отделил възрастта на три от жертвите, защото бяха с разлика от по две години и освен това бяха съвсем близки до средната. Това ми приличаше на бележки, свързани с профил на жертва, но в папката нямаше такъв и не знаех дали Тери е продължил да работи по случая.

„Намери пресечна точка“ също изглеждаше част от тоя профил. Маккейлъб имаше предвид географска или жизнена пресечна точка на шестимата изчезнали. Също като детектива, цитиран в статията на „Таймс“, Тери изхождаше от убеждението, че между тези хора трябва да има връзка. Да, те бяха от далечни краища на континента като Отава и Лос Анджелис и не се бяха познавали, обаче трябваше да има точка, в която по някакъв начин да се засичат.

Подозирах, че „нарушаване на цикъла — има още“ се отнася до честотата на изчезванията. Ако някой отвличаше и убиваше тия хора, както смяташе Маккейлъб, обикновено имаше ясен хронологически цикъл. Повечето серийни убийци действат така — постепенно натрупване на силно психо-сексуално напрежение и уталожване след убийството. Тери явно бе разработил цикъла и беше открил празноти в него — липсващи жертви. Според него имаше повече от шестима изчезнали.

Най-много ме озадачаваха „теорията за триъгълника“ и изразът „1 точка дава 3“. Това се отнасяше за колата и петстотин двайсет и осемте километра, изминати с нея, но колкото повече размишлявах, толкова по-неясно ми се струваше всичко.

Бележката от 9 януари се отнасяше за отговора на Риц — Маккейлъб сигурно му беше оставил съобщение и вегаският детектив му се бе обадил, беше изслушал предложението и ложе би профила и бе заявил, че не проявява интерес. Нищо чудно. Местните често се отнасят с подозрение към ФБР. Сблъсъкът на самолюбие между федералните и местните си е обичайна част от работата. Нямаше причина отношението към пенсиониран агент да е по-различно. Тери Маккейлъб бе персона нон грата.

С това папката и случаят можеха да се смятат за приключени, ако не беше бележката от 2 февруари. Име и номер. Отворих мобифона си и набрах номера, без да ме е грижа за късния час. Или за ранния час, в зависимост от гледната точка. Включи се запис на женски глас.

— Тук е Синди Хинтън от „Лас Вегас Сън“. В момента не мога да ви отговоря. Моля, оставете името и номера си и ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря ви.

Последва сигнал и аз се поколебах. Не бях сигурен, че все още искам да установя връзка с нея. Въпреки това казах:

— Хм, да, ало, казвам се Хари Бош. Аз съм следовател от Лос Анджелис и искам да поговоря с вас за Тери Маккейлъб.

Оставих номера на мобифона си и затворих. Все още не бях убеден, че съм постъпил правилно, ала си мислех, че краткото ми загадъчно съобщение може би ще я накара да ми се обади.

Последната бележка беше най-интересна. Маккейлъб бе написал „Зайзикс“ и питаше дали е възможно. И как. Това трябваше да се отнася за Зайзикс Роуд. Което си беше скок. Великански скок. Тери бе получил снимки от някой, който беше следил и фотографирал семейството му. Същият човек направил снимки на Зайзикс Роуд до границата между орния и Невада. Маккейлъб някак си беше видял въз-връзка и се питаше дали едната загадка може да е Свързана с другата. Дали може да е задействал нещо, като се обадил във вегаската полиция, за да предложи помощта си Издирването на изчезналите мъже? Скокът към такива въпроси не беше възможен. Това означаваше, че пропускам нещо. Пропусках моста, сведението, което правеше възможен този скок. Маккейлъб трябваше да е знаел нещо, което не беше отбелязал в папката, но което го бе накарало да смята такава връзка за правдоподобна.

Накрая трябваше да проверя двата ласвегаски телефонни номера, написани в полето на папката наред с името Уилям Бинг. Отново отворих мобифона си и набрах първия номер Отговори телефонен секретар, който съобщи, че съм се свързал с „Мандалей Бей Рисорт“. Затворих, когато гласът започна да изрежда списък от възможности, една от които да избера.

Вторият номер бе записан точно преди името. Въведох го и се приготвих да събудя Уилям Бинг, за да го попитам каква е връзката му с Тери Маккейлъб. След няколко иззвънявания обаче отговори жена:

— Ласвегаски мемориален медицински център, с кого желаете да ви свържа?

Не го бях очаквал. За да спечеля време, докато мислех какво да направя, попитах за адреса на болницата. Докато ми отговори, че тя се намира на Блу Даймънд Роуд, вече бях измислил въпроса си.

— Имате ли лекар на име Уилям Бинг?

След малко получих отрицателен отговор.

— А служител на име Уилям Бинг?

— Не, господине.

— Ами пациент?

Последва нова пауза, докато жената проверяваше в компютъра.

— В момента нямаме.

— Имали ли сте някога пациент на име Уилям Бинг?

— Нямам достъп до такава информация, господине.

Благодарих й и затворих.

Дълго мислих за последните два номера в бележките на Маккейлъб. Заключенията ми бяха елементарни. Тери бе претърпял трансплантация на сърце. Ако се наложеше Да замине за друг град, трябваше да знае къде да отиде и към кого да се обърне при спешен случай или медицински проблем. Предполагах, че се е обадил на телефонни услуги, за Да получи двата номера от папката. После беше направил резервация в „Мандалей Бей“ и за всеки случай се бе свързал с местна болница. Фактът, че в Ласвегаския мемориален медицински център не работеше човек на име Уилям Бинг, не изключваше възможността това да е местен кардиолог.

Отворих телефона, погледнах часа на дисплея и въпреки това се обадих на Грасиела. Тя отговори веднага, макар да усещах, че е спала.

— Извинявай, че те безпокоя толкова късно, Грасиела. Имам още няколко въпроса.

— Може ли да ти отговоря утре?

— Само ми кажи дали Тери е ходил в Лас Вегас през месеца преди да умре.

— В Лас Вегас ли? Не знам. Защо?

— Как така не знаеш? Той ти беше съпруг.

— Нали ти казах, че бяхме… разделени. Той живееше на яхтата. Знам, че няколко пъти е ходил на континента, но даже да е бил във Вегас, нямаше откъде да разбера, освен ако той не ми кажеше.

— Ами сведения за кредитни карти и сметки за мобифон, тегления по дебитни сметки, такива неща?

— Платих ги, но не си спомням да имаше сметки за хотели или нещо от този род.

— Пазиш ли ги още?

— Естествено. Някъде вкъщи са. Сигурно вече са в багажа.

— Намери ги и утре сутрин ще дойда да ги взема.

— Вече съм си легнала.

— Тогава ги намери сутринта. Рано. Много е важно, Грасиела.

— Добре, ще ги потърся. Виж, единственото, което мога Да ти кажа, е, че когато ходеше на континента, Тери взимаше яхтата, за да има къде да живее. Ако нямаше да е в Лос Анджелис или постъпваше в „Сидърс“ за изследвания, отиваше с ферибота, защото иначе горивото за яхтата му излизаше прекалено скъпо.

— Ясно.

— Е, миналия месец имаше само едно пътуване. Струва се, че го нямаше около три дни. Да, три дни и две нощи с ферибота. Това означава, че е ходил или някъде из страната, или в болницата. А съм абсолютно сигурна, че не е постъпвал в болницата. Мисля, че щеше да ми каже, пък ц аз познавам всички кардиолози в „Сидърс“. Те щяха да ми съобщят, че той е там и какво става. Имам свои хора в болницата.

— Добре, Грасиела, ясно. Това ще ми е от полза. Спомнящ ли си точно кога е пътувал?

— Не точно. Беше в края на февруари, струва ми се. Може да е било през първите няколко дни на март. Спомням си, че беше време за плащане на сметките. Обадих му се по мобифона, за да обсъдим въпроса, и той каза, че бил на континента. Не уточни къде. Просто каза, че бил там и щял да се върне след няколко дни. Усетих, че шофира, докато разговаряхме. И не беше с яхтата, защото му се обаждах от балкона и я виждах в пристанището.

— Точно защо му се обади, спомняш ли си?

— Да, имахме да плащаме сметки и не знаех колко е спечелил с яхтата през февруари. Сметките по кредитните карти се пращаха направо тук, обаче Тери имаше лошия навик да си носи в портфейла лични чекове и пари в брой, получени от клиенти. Когато почина и ми дадоха портфейла му, вътре имаше три чека за деветстотин долара, които беше получил две седмици по-рано. Не го биваше много за бизнес.

Каза го така, като че ли това е било едно от симпатичните качества на мъжа й, макар да бях абсолютно сигурен, че докато е бил жив, тия му недостатъци не са я карали да се усмихва.

— Още едно-две неща — продължих аз. — Знаеш ли дали е имал навика да се свързва с болница в града, в който е щял да ходи? С други думи, ако заминаваше за Лас Вегас, щеше ли да установи контакт с местна болница в случай, че му потрябва нещо?

Грасиела не отговори веднага.

— Не, не ми се струва вероятно. Искаш да кажеш, че го е правил, така ли?

— Не знам. В една от папките му намерих телефонен номер и име. Номерът на Вегаския мемориален медицински център и се опитвам да разбера защо се е обаждал там.

— Във Вегаския мемориален център имат програма за трансплантация на сърце, в това съм сигурна. Но не знам защо им е звънял.

— А името Уилям Бинг да ти говори нещо? Може ли да е лекар, когото са му препоръчали?

— Не знам… нещо в това име ми е познато, но не се сещам. Може да е лекар. Може затова да съм го чувала.

Изчаках, за да видя дали ще си спомни, но напразно. Продължих:

— Добре, само още нещо. Къде е колата на Тери?

— Трябва да е на пристанището. Стар джип „Чероки“. Ключът е на връзката, която ти дадох. Бъди също има ключ, защото понякога я използва. Той се грижи за нея вместо нас. Искам да кажа, вместо мен.

— Добре, утре сутрин ще й хвърля едно око. Знаеш ли кога е първият ферибот?

— Чак в девет и петнайсет.

— Тогава да се срещнем в седем и половина — осем у вас, става ли? Искам да взема ония документи и да ти покажа някои неща. Няма да се забавим и после ще се кача на първия ферибот.

— Хм, може ли да е в осем? Дотогава трябва да съм се прибрала. Обикновено отивам с Реймънд до училището и водя Сиси на забавачка.

— Няма проблем. Тогава до осем.

Свършихме разговора и веднага се обадих на Бъди Локридж. И за втори път го събудих.

— Бъди, пак съм аз. Той изпъшка.

— Тери ходил ли е в Лас Вегас през месеца преди да умре? Например някъде около първи март?

— Не знам, мой човек — сприхаво отвърна той. — Откъде Да знам? Не си спомням аз какво съм правил на първи март.

— Помисли, Бъди. Някъде по това време е пътувал на континента. Не е взел яхтата. Къде е ходил? Споменавал ли ти е нещо за това?

— Нищо не ми е казвал. Обаче сега си спомням това пътуване, защото върна джипа адски мръсен. Целият беше в сол или някаква подобна гадост. И естествено аз трябваше да го мия.

— Ти пита ли го къде е ходил?

— Да, попитах го: „Да не си бил на рали?“ и той отговори: „Да, нещо такова“.

— Само това ли?

— Нищо повече не ми каза. Просто измих колата.

— Ами вътре? Почисти ли я?

— Не, измих я само отвън. Закарах я на автомивката в Педро. Само толкова.

Кимнах. Бях научил от Локридж всичко, което ми трябваше. За момента.

— Утре ще наминеш ли насам?

— Да, напоследък постоянно съм там. Няма къде да ходя. След като прекъснах връзката, набрах номера, който Маккейлъб беше написал най-отгоре върху корицата на папката след името на Риц, детектива, цитиран в „Таим“.

Отговори телефонен секретар, който съобщи, че отделът „Изчезнали хора“ на вегаската полиция е отворен от осем сутринта до четири следобед. От понеделник до петък.

Затворих. Беше късно и на другата сутрин трябваше да стана рано, обаче бях наясно, че няма скоро да заспя. Кръвта ми вреше и от дълъг опит знаех, че не може да става и дума за сън. Засега.

Бях сам на яхта с два фенера, но имах още работа. Отворих бележника си и започнах да съставям хронология на събитията през седмиците и месеците преди смъртта на Тери Маккейлъб. Написах всичко, важно или не, реалните и въображаемите връзки. Всички подробности бяха от значение. Отговорът винаги е в детайлите. От онова, което в момента не изглежда важно, по-късно зависи всичко. Загадъчното и лишеното от всякаква връзка по-късно се превръща в лупата, през която се изясняват нещата.