Майкъл Конъли
Завръщането на поета (9)

Глава 9

Рейчъл Уолинг слизаше с ескалатора в огромното багажно помещение на международното летище „Маккаран“. Беше взела багажа си със себе си в самолета по време на полета от Южна Дакота, но летището бе проектирано така, че всички пътници да минават оттам. Площадката на ескалатора гъмжеше от посрещачи. Шофьори на лимузини държаха табели с имена на клиенти, на други просто бяха написани имена на хотели, казина и туристически компании. Шумотевицата, която се вдигаше от залата, я оглуши. Не можеше да се сравнява с летището, от което бе потеглила сутринта.

Шери Дей я чакаше. Рейчъл не бе виждала колежката си от ФБР от четири години — последния път просто мимоходом се бяха засекли в Амстердам. Иначе от осем години не бяха контактували по-сериозно и не беше сигурна, че ще я познае.

Нямаше значение. Докато обхождаше с поглед морето от лица и табели, вниманието й привлече надписът.

Жената, която го държеше, й се усмихваше. Странна представа за майтап. Рейчъл се приближи към нея, без да отговори на усмивката.

Шери Дей имаше рижавокестенява коса, завързана на опашка. Привлекателна, стройна и с мила усмивка. В очите й все още имаше много светлина. Рейчъл си каза, че повече прилича на монахиня от католическо училище, отколкото на преследвачка на серийни убийци.

Дей й подаде ръка, а Шери й подаде табелата.

— Знам, че е тъпа шега, обаче бях убедена, че ще привлече вниманието ти.

— Определено.

— Дълъг ли беше престоят в Чикаго?

— Няколко часа. Когато пътуваш от Рапид Сити, няма голям избор. Денвър или Чикаго. Храната на „O’Хеър“ ми харесва повече.

— Имаш ли багаж?

— Не, само този. Можем да тръгваме.

Рейчъл носеше средно голям сак — бе си взела само най-необходимите дрехи. Дей посочи една от стъклените врати и тръгнаха натам.

— Настанили сме те в „Ембаси Сютс“, където сме отседнали всички. За малко да не успеем, обаче един от гостите им не пристигна. Градът е пълен заради мача.

— Какъв мач?

— Нямам представа. Някакъв боксов мач в едно от казината. Не обърнах внимание. Знам само, че затова има толкова много хора.

Рейчъл разбираше, че Шери не престава да бърбори, защото е нервна. Причината ней бе известна — или се беше случило нещо, или в тази обстановка просто трябваше да внимават.

— Ако искаш, можем да идем в хотела, да се настаниш. Даже може да си починеш малко, ако искаш. По-късно има среща в оперативното бюро. Можеш да започнеш там, ако…

— Не, искам да отида на местопрестъплението.

Минаха през автоматичната стъклена врата и Рейчъл усети сухия въздух на Невада. Изобщо не бе толкова горещ, колкото очакваше и за какъвто си беше приготвила дрехи. Навън бе прохладно и свежо, даже на слънце. Тя извади тъмните си очила и реши, че ще има нужда от якето, което беше носила до летището в Южна Дакота. Бе го натъпкала в сака си.

— Местопрестъплението е на два часа път, Рейчъл. Сигурна ли си, че…

— Да. Заведи ме. Искам да започна оттам.

— Какво да започнеш?

— Не знам. Каквото той иска да започна.

Тези думи като че ли сепнаха Дей и тя не каза нищо. Влязоха в паркинга и намериха колата й, служебен форд „Краун Виктория“, толкова мръсен, че изглеждаше боядисан в пустинен маскировъчен цвят.

Щом потеглиха, Дей извади мобилен телефон и се обади, Рейчъл я чу да съобщава на някого — сигурно на началника си или на партньора си, — че е взела пратката и я носи на адрес едно, тоест на местопрестъплението. Последва дълга пауза, докато събеседникът й отговаряше. Накрая Дей затвори и каза:

— Можеш да отидеш на местопрестъплението, Рейчъл, обаче трябва да стоиш настрани. Тук си като наблюдател, нали така?

— Какви ги говориш? Аз съм агент от ФБР, също като теб.

— Но вече не си в „Поведенчески проучвания“. Това следствие не е твое.

— С други думи, аз съм тук, защото така иска Бакъс, а не вие.

— Рейчъл, хайде да се опитаме да започнем по-добре, отколкото в Ам…

— Днес появи ли се нещо ново?

— Стигнахме до десет трупа. Смятат, че с това ще се приключи. Поне тук.

— Разпознати ли са?

— Опитват се. Работят по въпроса.

— Браз Доран на местопрестъплението ли е?

— Не, тя е в Куонтико…

— Би трябвало да е тук. Не знаете ли с какво си имате работа? Тя…

— Ей, Рейчъл, успокой топката. Дай да се разберем. Аз водя следствието, нали? Не ти. Запомни го.

— Но Бакъс иска мен. Той ме вика.

— И тъкмо затова си тук. Обаче не командваш парада, Рейчъл. Трябва да стоиш настрани и да наблюдаваш. И отсега ти казвам, че не ми харесва как започваме. Вярно, ти ме обучи, но това беше преди десет години. Била съм в „Поведенчески проучвания“ по-дълго от теб и съм водила повече следствия. Затова не ми говори пренебрежително и не се дръж като даскалка.

Рейчъл не й се сопна, а просто я помоли да отбие, за да извади якето си от сака, който беше в багажника. Дей отби в „Травъл Америка“ на Блу Даймънд Роуд.

Когато се върна в колата, Рейчъл носеше широко черно яке, което приличаше на мъжко. Дей не каза нищо.

— Благодаря — каза Рейчъл. — И имаш право. Извинявай. Предполагам, че е нормално да реагираш като мен, когато се окаже, че шефът ти, собственият ти наставник, е тъкмо онази злина, която цял живот си преследвала. И наказват теб заради него.

— Разбирам те, Рейчъл. Но причината не е в Бакъс. А в много неща. В репортера, в някои твои решения. Има хора, според които си късметлийка, че накрая не са те изритали от работа.

Рейчъл се изчерви. Напомняха й, че е срам за Бюрото. Дори за служителите. Дори за агентите, които сама бе обучила. Беше спала с репортера, който отразяваше нейното разследване. Това бе съкратената версия. Нямаше значение, че този репортер всъщност беше замесен и работеше рамо до рамо с нея. Съкратената версия винаги щеше да си остане историята, която научаваха и разпространяваха агентите. Репортер. Имаше ли по-голямо падение за един агент? Може би мафиот или шпионин, но нищо друго.

— Пет години в Северна Дакота, последвани от повишение в Южна Дакота — каза тя. — Да, късметлийка съм.

— Виж, разбирам, че си изкупила вината си. Искам да кажа, че трябва да си знаеш мястото. Прояви финес. Много хора наблюдават това разследване. Ако всичко мине добре, това ще е твоят шанс да се върнеш.

— Ясно.

— Добре.

Рейчъл бръкна до седалката и дръпна лоста, за да я отпусне. После попита:

— Колко е пътят, казваш?

— Около два часа. Най-често пътуваме с хеликоптери от „Нелис“, това ни спестява много време.

— Не привлича ли внимание?

Питаше за медиите — дали новината за разследването в пустинята вече се е разпространила.

— Наложи се да изгасим няколко пожара, но засега всичко е наред. Местопрестъплението е в Калифорния, а ние действаме от Невада. Струва ми се, че това е причината нищо да не се разчуе. Честно казано, в момента някои хора се боят от твоето поведение.

Рейчъл за миг си помисли за Джак Макевой, репортера.

— Няма защо — отвърна тя. — Аз изобщо не знам къде е той.

— Е, щом стана дума за това, не се съмнявам, че ще го видиш пак. Той издаде страхотен бестселър за първия рунд. Гарантирам ти, че ще се върне за продължението.

Рейчъл бе чела тази книга в самолета и сега я носеше в сака си. Не беше сигурна какво я е накарало да я препречете толкова много пъти — темата или авторът.

— Сигурно.

С това прекрати разговора, наметна якето на раменете си и скръсти ръце. Чувстваше се уморена — не бе спала, откакто Дей й се беше обадила.

Облегна глава на страничния прозорец и скоро се унесе. Отново сънува мрака. Този път обаче не бе сама. Не виждаше никого, защото наоколо имаше само чернота. Но усещаше друго присъствие. Наблизо имаше някой, ала не беше непременно с нея. Тя се размърда и се обърна в тъмнината, опита се да види кой е. Посегна, но ръцете й не докоснаха нищо.

Рейчъл отвори очи. Видя пътя, който се носеше насреща й през предното стъкло. Шери Дей пусна якето й.

— Добре ли си? Това е изходът.

Рейчъл погледна зеления пътен знак.

Понадигна се на седалката. Погледна си часовника и разбра, че е спала над час и половина. Шията й се беше сковала и отдясно я болеше от продължителното облягане на прозореца. Заразтрива мястото с пръсти, като ги забиваше дълбоко в мускула.

— Добре ли си? — повтори Дей. — Като че ли сънуваше кошмар.

— Нищо ми няма. Казах ли нещо?

— Не, само стенеше. Все едно бягаше от нещо или някой те гонеше.

Дей включи мигача и се престрои в лявото платно. Зайзикс Роуд беше насред пустошта. На разклона нямаше нищо, даже бензиностанция или изоставена постройка. Нямаше очевидна причина за изхода и пътя.

— Стигнахме.

Дей зави наляво и пое по надлеза над магистралата. После шосето се превърна в черен път, който се виеше на юг и навлизаше в равнините на пустинята Мохаве. Пейзажът беше мрачен. Бялата повърхност на терена приличаше на сняг в далечината. Юките протягаха костеливи пръсти към небето, между скалите бяха намерили жизнено пространство по-ниски растения. Натюрморт. Рейчъл нямаше представа какви животни могат да оцеляват в такава пустош.

Подминаха табела, съобщаваща, че пътуват към Сода Спрингс, после пътят зави и Рейчъл внезапно видя бели палатки, каравани, ванове и други превозни средства. Вляво от лагера бе кацнал зелен военен хеликоптер. По-нататък се виждаха няколко малки сгради, разположени в подножието на хълмовете. Всичко това приличаше на мотел, ала нямаше нито надписи, нито път.

— Какво е това място? — попита Рейчъл.

— Това е Зайзикс — отвърна Дей. — Ако питаш мен, това е най-гадното място във вселената. Преди шейсет години го е построил някакъв радиопроповедник. Получил право да използва земята, като обещал на властите, че ще я разработи. Платил на пияндури от лосанджелиските бордеи да построят онези сгради, докато той проповядвал по радиото и призовавал вярващите да идват тук да се къпят в изворите и да се наливат с минерална вода, бутилирана от него. На Бюрото по управление на земята му трябвали двайсет и пет години, за да се отърве от него. После дали мястото на щатския университет за проучвания в пустинята.

— Защо тук? Защо Бакъс ги е погребал тук?

— Доколкото можем да предполагаме, защото това е федерална територия. Искал е да е сигурен, че ние — по-точно ти — ще поемем случая. Ако е така, желанието му е изпълнено. Провеждаме мащабни разкопки. Наложи се да си докараме машини, палатки, храна, вода и така нататък.

Рейчъл не каза нищо. Попиваше всичко — от мястото на престъплението до далечния хоризонт на сивите планински хребети, които обграждаха низината. Не бе съгласна с мнението на Дей за това място. Беше чувала да наричат ирландското крайбрежие „ужасяващо красиво“. Според нея пустинята със своя гол лунен пейзаж по свой начин също бе прекрасна. В нея имаше сурова красота. Опасна красота. Никога не бе прекарвала много време в пустинята, но годините, през които беше живяла в Северна и Южна Дакота, й помагаха да оценява суровите местности, безлюдните земи, където хората бяха натрапници. Това бе нейната тайна. Бяха я подложили на изпитание, което трябваше да я изтощи, дай запуши устата. Ала тя ги бе победила в тази игра. Можеше вечно да си остане там. И нямаше да си затвори устата.

Наближиха бариера, поставена на стотина метра преди палатките, и Дей намали скоростта. Под нещо като плажен навес стоеше мъж със син гащеризон. На джоба на гърдите МУ с бели букви пишеше ФБР. Пустинните ветрове заплашваха да откъснат навеса от колчетата и разрошваха косата на агента.

Дей отвори прозореца. Не си направи труда да съобщи името си или да даде служебната си карта. Само каза името На Рейчъл и я представи като „гостуващ агент“, каквото и да Означаваше това.

— Има ли разрешение от агент Алпърт? — попита мъжът. Гласът му звучеше сухо и равно като пустинната низина зад [???]

— Да.

— Добре, тогава ми трябват само данните й.

Рейчъл му подаде служебната си карта. Агентът записа серийния й номер и й я върна.

— От Куонтико ли сте?

— Не, от Южна Дакота.

Той я стрелна с поглед, който показваше, че я смята за абсолютна неудачница.

— Приятно прекарване — рече мъжът и се обърна, за да се върне под навеса.

Дей потегли напред, вдигна прозореца и забули агента в облак прах.

— Той е от вегаското оперативно бюро. Положението не им харесва особено, нали свирят втора цигулка.

— Нищо ново.

— Точно така.

— Алпърт ли ръководи операцията?

— Да.

— Как се представя?

— Ами, спомняш ли си своята теория за това, че агентите са или адаптивни, или преживяващи?

— Естествено.

— Той е адаптивен.

Рейчъл кимна.

Стигнаха до малка картонена табела, залепена за клон на юка. Стрелката под надписа „ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА“ сочеше надясно. Дей зави и паркира последна в редица от четири също толкова мръсни форда „Краун Виктория“.

— Ами ти? — прошепна Рейчъл. — Ти каква си?

Дей не отговори на въпроса.

— Готова ли си? — попита тя.

— Напълно. От четири години чакам нова възможност ДО се изправя срещу него. Оттук започва всичко.

Рейчъл отвори вратата и излезе под яркото пустинно слънце. Чувстваше се като у дома си.