Майкъл Конъли
Завръщането на поета (44)

Глава 44

По-късно същия ден Рейчъл дойде вкъщи.

Тъкмо се бях прибрал, след като подадох документите си при Киз Райдър в Паркър Сентър, и слушах телефонно съобщение от Ед Томас. Благодареше ми, че съм му спасил живота, докато всъщност му дължах извинение, че не съм го предупредил. Изпитвах угризения и си мислех да се обадя в книжарницата, когато Рейчъл почука. Поканих я и излязохме на задната тераса.

— Леле какъв изглед!

— Да, и на мен ми харесва.

Посочих наляво, където зад звукозаписното студио на „Уорнър Брадърс“ се виждаше малка част от реката.

— Ето я могъщата река Лос Анджелис.

Рейчъл се втренчи с присвити очи.

— Теснините. В момента изглеждат съвсем безобидни.

— Почиват си. При следващата буря пак ще са ужасни.

— Как си, Хари?

— Добре. По-добре. Отспах си. Изненадан съм, че още си в Лос Анджелис.

— Взех си няколко дни отпуска. Всъщност оглеждам жилища.

— Сериозно?

Обърнах се с гръб към парапета, за да я погледна.

— Съвсем сигурна съм, че след тази история ще ме отзоват от Южна Дакота. Не знам къде ще ме пратят, но ще поискам да остана в Лос Анджелис. Или поне щях да поискам, преди да видя колко струват тези жилища. В Рапид Сити плащам петстотин и петдесет месечно за хубав апартамент в безопасен квартал.

— Мога да ти намеря жилище за същия наем и тук, обаче кварталът сигурно няма да ти хареса. Пък и може да се наложи да научиш чужд език.

— Не, мерси. Работя по въпроса. Е, с какво се занимаваш?

— Току-що се връщам от Паркър Сентър. Подадох документи и се връщам в управлението.

— Тогава предполагам, че ще трябва да скъсаме. Чувала съм, че ФБР и лосанджелиската полиция не си говорят.

— Да, помежду им има стена. Обаче от време на време я вдигат. Имам приятели в Бюрото. Ако щеш, вярвай.

— Вярвам ти, Хари.

Забелязах, че пак ме нарича с малкото ми име. Зачудих се дали това означава, че с връзката ни е свършено.

— Е, кога научи за Маккейлъб? — попитах.

— Какво искаш да кажеш? Какво да науча?

— Кога разбра, че не го е убил Бакъс? Че се е самоубил.

Тя опря двете си ръце на парапета и отправи поглед към дерето — ала всъщност не гледаше нищо.

— Какви ги говориш, Хари?

— Открих кой е Уилям Бинг. Маймунката от любимата книжка на дъщеря му.

— И какво от това?

— Регистрирал се е във вегаската болница под измислено име. Имало му е нещо, Рейчъл. Нещо в тялото му.

Поставих длан върху гърдите си.

— Може би е продължавал разследването, може би не. Но е знаел, че му има нещо, и е отишъл в болницата, за да се изследва тайно. Не е искал жена му и семейството му да научат. Те са го изследвали и са му съобщили лошия резултат. Второто му сърце е вървяло по пътя на първото. Кардио… мио… там както му викат. С други думи, той е умирал. Имал нужда от ново сърце, иначе щял да умре.

Рейчъл поклати глава, като че ли бях глупак.

— Нямам представа откъде си мислиш, че знаеш всичко това, но не може…

— Виж, сигурен съм. Знам, че вече е бил изхарчил медицинската си застраховка и ако е трябвало да се нареди на опашка за ново сърце, са щели да изгубят всичко — къщата, яхтата, всичко. Всичко за ново сърце.

Замълчах и след миг продължих, тихо и спокойно:

— А той не е искал. Не е искал и семейството му да го гледа как чезне и умира, разчитайки на държавните помощи. И не му се е нравело друг да умре, за да може той да живее. Вече го е бил преживял.

Пак млъкнах, за да видя дали ще възрази и ще се опита да ме разубеди. Този път Рейчъл не каза нищо.

— Оставали му само застраховката живот и пенсията. Искал е да ги даде на семейството си. И сам подменил хапчетата си. Под седалката на колата му имаше касова бележка от магазин за здравословни храни. Сутринта се обадих да проверя дали продават стрити акулски хрущяли. Продават.

— Подменил хапчетата си и просто продължил да взима новите — продължих. — Смятал, че стига да ги пие, няма да му направят аутопсия и всичко ще е наред.

— Но не станало така, нали?

— Не. Обаче той имал резервен план. Ето защо изчакал неколкодневното плаване. Искал да умре на яхтата. Искал да е в морето, за да е под федерална юрисдикция. Надявал се е, че ако нещо се обърка, приятелите му от Бюрото ще се погрижат за всичко.

Въздъхнах.

— Единственият проблем в целия план е това, че нямал представа за Поета. Нямал представа, че жена му ще се обърне към мен и че няколко реда, написани в една папка, ще отведат до всичко онова, което се случи.

Поклатих глава.

— Трябваше да се сетя. Подмяната на лекарствата не е в стила на Бакъс. Прекалено е сложно. Сложните планове обикновено са вътрешна работа.

— Ами заплахите за семейството му? Независимо дали е знаел за Бакъс, той е бил наясно, че някой заплашва семейството му. Получил е снимките — някой е следял жена му. Нима твърдиш, че е оставил семейството си в момент на опасност? Тери Маккейлъб не беше такъв човек.

— Може да е смятал, че ги спасява от опасността. Заплахата за семейството му е била насочена срещу него. Ако го е нямало, заплахата също е щяла да изчезне.

Рейчъл кимна, обаче не в знак на съгласие.

— Ако не друго, логиката ти е интересна, Хари. Трябва да ти го призная. Но какво те кара да мислиш, че съм знаела за това?

— А, знаела си. На първо място, защото заобикаляше въпросите ми за Уилям Бинг. Но и заради онова, което направи в къщата на Търънтайн. Когато се бях прицелил в Бакъс, той щеше да каже нещо за Тери и ти го прекъсна. А той щеше да каже, че не е убил Тери.

— Е, да, убиецът отрича за една от жертвите си. Това е нормално.

Сарказмът й ми прозвуча като самозащита.

— Този път обаче щеше да е необикновено. Той вече не се криеше. Ти си го разбрала и затова го прекъсна. Разбрала си, че ще отрече.

Рейчъл се отдръпна от парапета и застана пред мен.

— Добре, Хари, ти си мислиш, че си разкрил всичко. Натъкнал си се на едно жалко самоубийство, скрито зад всички онези убийства. И какво ще направиш? Ще го разгласиш на света ли? Така само ще лишиш семейството от парите. Това ли искаш? Може би искаш да получиш част от тях за награда?

Обърнах й гръб и се подпрях на перилата.

— Не. Просто не обичам да ме лъжат.

— А, ясно. Не е заради Тери. А заради нас с теб, нали?

— Не знам заради кого е, Рейчъл.

— Е, когато разбереш, когато разкриеш всичко, можеш да ме осведомиш.

Тя ненадейно се притисна до мен и силно ме целуна по бузата.

— Сбогом, Бош. Може би пак ще се видим, когато ме прехвърлят.

Не се обърнах. Чух сърдитите й стъпки по терасата. Външната врата се затръшна с окончателност, която отекна в гърдите ми. Пак оня куршум дум-дум.