Майкъл Конъли
Завръщането на поета (43)

Глава 43

След два дни небето се проясни и градът започна да изсъхва и да се очиства от наносите. Имаше свлачища в Малибу и Топанга. По крайбрежната магистрала бяха отворени само две платна и така щеше да остане поне няколко дни. По-ниските улици в Холивуд бяха наводнени. Една къща на Феърхолм Драйв беше отнесена на пътя и собственичката, застаряваща кинозвезда, бе останала без дом. На бурята приписваха смъртта на двама души — мъж, който необяснимо защо решил да поиграе голф в дъжда и бил улучен от мълния, и серийния убиец Робърт Бакъс. Поета беше мъртъв, съобщаваха вестниците и телевизионните станции. Трупът му бе изваден от реката при бента Сепулведа. Причина за смъртта: удавяне.

След като морето също се успокои, хванах сутрешния ферибот до Каталина, за да се срещна с Грасиела Маккейлъб. Взех под наем количка за голф и отидох в дома й. Запознах се с Реймънд, осиновеното й момче, и дъщеря й Сиело, за която ми беше разказвал Тери. При вида й ми домъчня за собствената ми дъщеря и си спомних за новата уязвимост, която скоро щеше да се появи в живота ми.

Къщата беше пълна с кашони и Грасиела ми обясни, че бурята отложила завръщането им на континента. На другия ден вещите им щели да бъдат качени на шлеп и откарани в пристанището, където ги очаквал камион. Всичко това било сложно и скъпо, но тя не съжалявала. Искала да напусне острова и спомените, които й навявал той.

Седнахме на верандата, за да поговорим, без да ни слушат децата. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към пристанището Авалон. Не ми се вярваше, че Грасиела иска да замине. Видях „Преследваща вълна“ на кея и забелязах, че на кърмата има някой и люковете са отворени.

— Бъди ли е на яхтата?

— Да, приготвя я за плаване. От ФБР я върнаха вчера, без да предупредят. Щях да им кажа да я закарат на Кабрильо, Сега трябва да я закара Бъди.

— Какво ще прави с нея?

— Ще продължи да работи. Ще вози клиенти и ще ми плаща наем за яхтата.

Кимнах. Звучеше разумно.

— Продажбата на яхтата няма да донесе чак толкова много пари. Пък и не знам, Тери я поддържаше грижливо и не ми се струва редно да я продам на непознат.

— Разбирам.

— Знаеш ли, сигурно можеш да се върнеш с Бъди, вместо да чакаш ферибота. Ако Бъди не ти е писнал.

— Не, даже ми харесва.

Дълго седяхме в мълчание. Нямаше нужда дай обяснявам за случая. Бяхме се чули по телефона, защото исках дай разкажа за събитията, преди да стигнат до медиите, пък и вестниците и телевизията бяха предали подробностите. Нямаше за какво повече да разговаряме, обаче смятах, че трябва да я посетя лично. Всичко бе започнало от нея. И ми се струваше, че трябва да свърши пак така.

— Признателна съм ти за това, което направи — рече Грасиела. — Добре ли си?

— Да, само няколко драскотини и синини от реката. Просто си поплувах.

Усмихнах се. Единствените ми видими травми бяха драскотините по дланите и една над лявата ми вежда.

— Просто дойдох да ти пожелая успех във всичко.

Плъзгащата се врата се отвори и влезе момиченцето. Носеше книга.

— Ще ми почетеш ли, мамо?

— Виждаш, че имаме гост. Може ли след малко?

— Не, искам да ми я прочетеш сега.

Изглежда, въпросът беше на живот и смърт — детето още малко и щеше да се разплаче.

— Не се притеснявай — успокоих Грасиела. — И моята дъщеря прави така. Почетни.

— Това е любимата й книга. Тери й я четеше почти всяка вечер.

Тя сложи момиченцето в скута си и взе книгата. Видях, че е същата, която Елинор бе купила на дъщеря ни — с маймунката, която получава златен медал. Ръбовете на книжката на Сиело бяха оръфани от четене. Корицата беше скъсана на две места и залепена.

Грасиела отвори книгата и започна да чете:

— „Един слънчев летен ден под голямото шапито в Ринглингвил се проведоха олимпийски игри за животните от цирка. Всички животни си взеха почивен ден от всички циркове и се състезаваха в множество различни дисциплини“.

Забелязах, че Грасиела е променила гласа си и чете с развълнувано очакване.

— „Всички животни се подредиха при таблото пред кабинета на господин Фарнсуърт, за да прочетат списъка на състезанията. Имаше надбягвания, щафета и много други. Едрите животни бяха най-близо до таблото и другите не го виждаха. Една маймунка се провря между краката на слона и се покатери по дебелокожия му хобот. Когато я видя, Били Бинг се усмихна. Имаше състезание, наречено «стометров спринт», а маймунката много я биваше в спринтирането“.

Не чух завършека на историята. Изправих се, отидох при парапета и погледнах към пристанището. Но и там не видях нищо. Мислите ми бяха прекалено заети за външния свят. Изведнъж разбрах, че Уилям Бинг, името, което Тери Маккейлъб беше написал върху корицата на папката си, всъщност е маймуна. И ми стана ясно, че историята не е приключила, ни най-малко.