Майкъл Конъли
Завръщането на поета (42)

Глава 42

Рейчъл извади пълнителя от пистолета на Бакъс и установи, че са изстреляни само два патрона — от самата нея. Зареди го отново и се приближи до прозореца.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита иззад нея Ед Томас.

Рейчъл се обърна. Той се беше освободил и стоеше с нож в ръка.

— Направи каквото ти каза Хари. Повикай подкрепление.

Тя се покатери върху перваза и изскочи навън в дъжда. Бързо мина през бугенвилиите и се провря до оградата на реката. Пъхна пистолета на Бакъс в кобура си и прескочи оградата. Ръкавът на сакото й се закачи за нещо и се разпра. Рейчъл скочи върху чакълестия бряг на половин метър от ръба, погледна долу и видя, че остава по-малко от метър водата да прелее. Вълните се плискаха в бетона с оглушителен рев, който вещаеше смърт. Тя се извърна — и забеляза тичащия Бакъс. Беше преполовил разстоянието до моста при Сатикой. Втурна се подире му. Стреля веднъж във въздуха, за да го накара да мисли за онова, което го преследва, а не за онова, което го очаква при моста.

 

 

Мерцедесът поднесе и спря до тротоара на моста. Изскочих през вратата, без да си направя труда да угася мотора, и се затичах към парапета. Видях Рейчъл да тича покрай канала към мен с насочен напред пистолет. Обаче не забелязах Бакъс.

Огледах се. Нищо. Не можеше да ме е изпреварил до моста. Втурнах се към портала отстрани на моста, през който се излизаше на брега на канала. Беше заключен. Единствената възможност бе Бакъс да се крие под моста.

Прескочих портала и стъпих на чакъла. Изправих се, насочил пистолета си с две ръце към тъмния отвор. Вмъкнах се вътре в мрака.

Грохотът на буйната вода отекваше под моста. Долната му страна беше разделена от четири големи бетонни подпори. Бакъс спокойно можеше да се крие зад всяка от тях.

— Бакъс! — извиках. — Ако искаш да останеш жив, излез! Веднага!

Нищо. Само ревът на реката. После чух далечен глас и когато се обърнах, видях Рейчъл на стотина метра от себе си. Викаше нещо, обаче водата заглушаваше думите й.

 

 

Бакъс се спотайваше в мрака. Опитваше се да потисне всички емоции и да се съсредоточи върху настоящето. И преди му се бе случвало. Да е приклещен в тъмнината. Беше останал жив, щеше да се спаси и сега. Най-важното бе да се съсредоточи върху настоящето, да извлече сила от мрака.

Чу как преследвачът му го вика. Приближаваше се. Имаше оръжие, но пък Бакъс имаше мрака. Мракът винаги беше на негова страна. Той притисна гръб към бетона и си наложи да изчезне в сенките. Щеше да е търпелив, щеше да направи хода си, когато настъпеше подходящият момент.

 

 

Отново насочих вниманието си към моста. Закрачих напред, като заобикалях колкото може по-отдалеч бетонните стълбове, без да падна в канала. Подминах първите два и пак погледнах назад към Рейчъл. Вече беше на петдесетина метра. Даваше ми някакви знаци с лявата си ръка, сякаш завърташе нещо, ала не разбирах какво означава това.

И изведнъж проумях грешката си. Бях оставил ключовете на колата. Бакъс можеше да излезе от другата страна на моста и да се добере до мерцедеса.

Затичах се с надеждата да стигна там навреме, за да стрелям по гумите. Само че бях сбъркал. Когато подминах третия бетонен стълб, Поета изведнъж скочи върху мен и силно ме удари с рамо. Политнах и се строполих върху чакъла на самия бряг на бетонния канал.

Той се опитваше да ми вземе пистолета — дърпаше го с две ръце. Моментално разбрах, че ако успее, всичко е свършено, че ще убие и мен, и Рейчъл. Не биваше да му го давам.

Бакъс заби левия си лакът в брадичката ми и усетих, че глокът ми се изплъзва. Два пъти дръпнах спусъка с надеждата да улуча някой от пръстите или дланта му. Той извика, обаче после удвои усилията си под въздействието на болката и яростта.

Кръвта му потече по ръката ми и я направи хлъзгава. Щях да изпусна пистолета. Усещах го. Той имаше надмощие над мен — а и животинска сила. Можех да се опитам да издържа още няколко секунди, докато Рейчъл стигне до нас, но тогава и тя щеше да попадне в смъртоносен капан.

Вместо това използвах единствената възможност, която ми оставаше. Забих пети в чакъла и напрегнах цялото си тяло нагоре. Раменете ми се плъзнаха по бетонния ръб. Пак забих пети и повторих упражнението. Този път успях. Бакъс, изглежда, внезапно разбра в какво положение се намира, пусна пистолета и се пресегна назад към ръба, ала вече бе късно и за него.

Свлякохме се през ръба и потънахме в черната вода.

 

 

Рейчъл ги видя да падат само от няколко метра разстояние. Извика: „Не!“, сякаш можеше да ги спре. Стигна до мястото, погледна в канала и не видя нищо. Затича се покрай водата и излезе изпод моста. Пак нищо. Потърси ги по-нататък в бушуващите вълни и зърна Бош да изплува на повърхността и да завърта глава, сякаш за да се ориентира. Бореше се с нещо под водата и Рейчъл разбра, че се мъчи да смъкне шлифера си.

Продължи да оглежда, но не забеляза голата глава на Бакъс. Отново погледна към Бош, който се отдалечаваше от нея. Той вдигна ръка и посочи. Рейчъл проследи показалеца му и видя паркирания на моста мерцедес. Чистачките се движеха — ключовете все още бяха там.

Тя се затича.

 

 

Водата беше студена, по-студена, отколкото бях предполагал. И вече бях изтощен от борбата с Бакъс. Едва се задържах на повърхността. Вълните бяха като живи и сякаш ме стискаха и теглеха надолу.

Глокът ми беше изчезнал. От Бакъс нямаше и следа. Разперих ръце и се опитах да маневрирам така, че просто да яхна бързеите, докато не си възвърна силите или Рейчъл не повика помощ.

Спомних си момчето, което преди много години бе паднало във водата. Пожарникари, ченгета, даже минувачи се опитваха да го спасят, спускаха маркучи, стълби и въжета. Ала детето се удави. Накрая всички потъват в Теснините.

Опитах се да не мисля за това. Опитах се да не се паникьосвам. Обърнах длани надолу и това като че ли ми помогна по-стабилно да се задържа на повърхността. Започнах да се успокоявам и да си мисля, че ще успея. За известно време. Всичко зависеше от това кога ще ми се притекат на помощ. Вдигнах поглед към небето. Нямаше хеликоптери. Нямаше пожарникари. Нямаше никаква помощ. Само сива пустота и проливен дъжд.

 

 

Полицейската телефонистка каза на Рейчъл да не затваря, ала тя не можеше да шофира бързо и сигурно с притиснат към ухото мобилен телефон. Затова го пусна на дясната седалка, без да прекъсва. На следващия знак стоп спря толкова рязко, че телефонът изхвърча на пода извън обсега й. Не я интересуваше. Продължи по улицата, като на всяко кръстовище гледаше наляво за следващия мост над канала. Накрая го видя, зави към него и спря мерцедеса насред платното. Изскочи навън и се втурна към парапета.

Не се виждаше нито Бош, нито Бакъс. Помисли си, че може да ги е изпреварила. Тичешком прекоси платното, с което си навлече гневен вой на автомобилен клаксон, но без да му обръща внимание, се надвеси над отсрещния парапет.

Дълго се взира в бурната вода и накрая видя Бош. Главата му бе на повърхността, лицето му — вдигнато към небето. Обзе я паника. Дали беше жив? Или се бе удавил и просто го носеше течението? Ала само миг след като страхът я сграбчи в ноктите си, Бош отметна глава, както често правят плувците, защото в очите им влизат кичури коса и вода. Беше жив и на стотина метра от моста. Рейчъл виждаше, че се мъчи да промени позата си. Знаеше какво прави — щеше да се опита да се хване за една от подпорите на моста. Ако успееше да се задържи, можеха да го спасят.

Рейчъл се затича към колата, отвори багажника и потърси нещо, с което да му помогне. Освен сака й нямаше почти нищо друго. Тя го измъкна, хвърли го на земята и вдигна подвижното дъно. Някой зад мерцедеса наду клаксон. Рейчъл изобщо не се обърна, за да погледне.

 

 

Толкова силно се блъснах в средния стълб на моста, че едва не останах без дъх и ми се стори, че съм си счупил поне четири-пет ребра. Обаче се хванах и се задържах. Знаех, че това е моят шанс. Вкопчих се в стълба с всички сили, които ми бяха останали.

Водата имаше лапи. Усещах, че ме теглят. Хиляди лапи ме дърпаха, сграбчваха ме, мъчеха се да ме завлекат в тъмното течение. Водата се надигна към лицето ми. Обгърнал стълба с ръце, се опитах да се изкатеря по хлъзгавия бетон, но след всеки няколко сантиметра лапите пак ме сграбчваха и ме дърпаха надолу. Скоро установих, че е най-добре просто да се държа. И да чакам.

Докато се притисках към бетона, се замислих за дъщеря си. Представих си, че ми казва да се държа, да успея заради нея. Каза ми, че където и да съм и каквото и да правя, тя се нуждае от мен. Знаех, че това е илюзия, обаче намерих утеха в нея. Намерих сили да се държа.

 

 

Под дъното имаше инструменти и резервна гума, нищо, което дай свърши работа. През отворите на колелото обаче видя черно-червени въжета. Въжета за теглене.

Провря пръсти през отворите и задърпа колелото. Беше голямо, тежко и неудобно за хващане, но Рейчъл не се отказа. Извади го и просто го пусна на пътя. Грабна въжетата и отново прекоси пътя, като принуди един шофьор да удари спирачки. Колата му поднесе.

Когато стигна до парапета, погледна надолу. Отначало не забеляза Бош. После го видя, вкопчен в бетонния стълб — водата го шибаше и се опитваше да го отнесе. Дланите и пръстите му бяха издрани и окървавени. Той погледна нагоре към нея и й се стори, че на лицето му за миг плъзва усмивка, все едно й казваше, че всичко ще е наред.

Без да има представа как точно ще го спаси, Рейчъл спусна единия край на въжетата през ръба. Бяха прекалено къси.

— Мамка му!

Разбираше, че ще трябва да прескочи парапета. Покрай моста минаваше отходна тръба. Ако успееше да стъпи върху нея, щеше да спусне въжетата с още метър и половина надолу. Това навярно щеше да е достатъчно.

— Какво става, госпожо?

Рейчъл се обърна. Зад нея стоеше мъж с чадър.

— В реката има човек! Обадете се в полицията. Имате ли мобифон? Обадете се в полицията!

Мъжът понечи да извади мобилен телефон от джоба на сакото си. Рейчъл се обърна към парапета и го прескочи.

Това щеше да е по-лесната част. Спускането върху тръбата беше рискована маневра. Тя преметна въжетата на шията си и бавно стъпи с единия си крак върху тръбата, после и с другия. После я възседна като кон.

Сега вече въжето щеше да стигне до Бош. Тя започна да го спуска надолу и той вдигна ръка, ала тъкмо когато щеше да го хване, във водата се появи цветно петно и Бош бе пометен от нещо, което го отнесе от бетонния стълб. Рейчъл мигновено разбра, че това е Бакъс, жив или мъртъв.

Бош не изпусна въжето, но тежестта му, в комбинация с теглото на Поета и силата на течението, я победиха. Нейният край се изплъзна от пръстите й, падна във водата и потъна.

— Идват! Идват!

Рейчъл погледна нагоре към мъжа с чадъра, който викаше от парапета.

— Късно е — промълви тя. — С него е свършено.

 

 

Бях изтощен, обаче Бакъс беше още по-слаб. Бе успял да ме откопчи от моста, защото не го бях видял и ме беше блъснал с цялата си тежест. Но сега се бе вкопчил в мен като удавник и просто полагаше всички усилия да се задържи.

Премятахме се във водата, теглени към дъното. Отворих очи, ала водата беше прекалено мътна. Силно го ударих в бетонното дъно и се плъзнах зад него. Няколко пъти увих въжето, което продължавах да стискам, около шията му и той ме пусна и вдигна ръце към гърлото си. Дробовете ми се пръскаха. Имах нужда от въздух. Отблъснах се от него, за да изплувам на повърхността. Когато се откъснахме един от друг, Бакъс за последен път посегна към глезените ми, обаче аз го изритах и му се изплъзнах.

 

 

В последните си мигове Бакъс видя баща си. Отдавна мъртъв и изгорен, той изглеждаше жив. Със същите строги очи, както го помнеше. Държеше едната си ръка зад гърба си, сякаш криеше нещо. С другата викаше сина си да се приближи. Да се завърне у дома.

Бакъс се усмихна, после се разсмя. Водата нахлу в устата и белите му дробове. Не се паникьоса. Посрещна я с радост. Знаеше, че ще се прероди. Щеше да се завърне. Знаеше, че злото никога не може да бъде унищожено. То просто преминаваше от едно Място на друго и чакаше.

 

 

Изплувах на повърхността и си поех въздух. Завъртях се във водата, за да видя къде е Бакъс, но го нямаше. Бях се спасил от него, ала не и от течението. Бях изтощен. Ръцете ми тежаха във водата и едва ги държах на повърхността. Пак си помислих за момчето, за това колко уплашено трябва да е било, съвсем само в лапите на стихията.

Пред себе си видях ръкава на главния речен канал. Оставаха петдесетина метра и знаех, че там реката е по-широка, по-плитка и по-буйна. Бетонните стени на главния канал обаче бяха полегати и ако успеех да намаля скоростта си и да намеря опора, щях да имам възможност да се измъкна.

Реших да се приближа колкото може повече до стената, без да се блъскам в нея. И тогава видях по-близко спасение. Дървото, което бях забелязал в канала от прозореца на Търънтайн, бе на стотина метра пред мен. Сигурно беше заседнало при моста или в плитчините и сега почти го настигах.

Призовах на помощ последните си сили и заплувах по течението. Знаех, че мога да използвам дънера като лодка. Ако се наложеше, можех да плавам с него чак до Тихия океан.

 

 

Рейчъл се отдалечи от реката. Улиците я отведоха в друга посока и скоро тя я изгуби от поглед. Не можеше да се върне обратно. На арматурното табло имаше джипиес дисплей, но тя не знаеше как работи, пък и се съмняваше, че в тази буря ще успее да получи сателитна картина. Отби до тротоара и сърдито удари волана с длан. Имаше чувството, че е изоставила Хари, че ако той се удави, ще е по нейна вина.

И тогава чу хеликоптера. Той летеше ниско и бързо. Рейчъл се наведе напред, за да погледне нагоре през предното стъкло. Не видя нищо. Слезе от колата под дъжда и се огледа. Чуваше рева на двигателите, ала още не можеше да види машината.

Сигурно бяха спасителите. В това време кой друг можеше да лети? Ориентира се по звука и пак скочи в мерцедеса. Зави надясно по първата пряка и се насочи към вертолетния вой. Шофираше със спуснат прозорец, без да я е грижа, че водата се стича в купето. Цялото й внимание бе насочено към грохота на хеликоптера в далечината.

Скоро го видя. Кръжеше надясно пред нея. Продължи натам и когато стигна до Рисида Булевард, пак зави надясно. Тогава установи, че всъщност хеликоптерите са два: единият ниско, а другият — над нея. И двата бяха червени, с бели надписи отстрани. Пожарникарите.

Пред нея имаше мост и Рейчъл видя, че колите на улицата са спрели и хората изскачат под дъжда и тичат към парапета. Гледаха към реката.

Тя отби, спря насред платното и направи същото. Стигна до перилата навреме, за да види спасяването му. Вдигаха опасания с жълти ремъци Бош от един дънер, заседнал в плитчините, където реката ставаше петдесетина метра широка.

Докато го изтегляха на хеликоптера, Бош се вторачи в бушуващите вълни под себе си. Скоро дървото се освободи и течението го запремята нататък. Дънерът набра скорост и изчезна под моста. Клоните му се трошаха като съчки в подпорите.

Рейчъл откъсна поглед от Бош едва когато го качиха в кабината и вертолетът започна да се отдалечава. И тогава хората на моста се развикаха и пак замахаха към реката. Тя погледна и видя…

Друг мъж във водата. Ала за него вече нямаше избавление. Той се носеше по очи с разперени ръце и отпуснато тяло. Около шията и трупа му бяха увити червено-черни въжета. Бръснатият му череп приличаше на изгубена детска топка, подскачаща по течението.

Вторият хеликоптер следеше тялото отвисоко и чакаше да се заклещи някъде като дънера, за да го извадят. Нямаше защо да бързат.

Когато течението се ускори, за да навлезе между подпорите на моста, плавното движение на тялото се наруши и вълните го преобърнаха. Точно преди то да се скрие под моста, Рейчъл зърна лицето му. Очите на Бакъс бяха отворени и й се стори, че се взират в нея.

 

 

Преди много години, когато служех във Виетнам, бях ранен в един тунел. Извадиха ме мои другари и с хеликоптер ме закараха в базовия лагер. Спомням си, че когато вертолетът се издигна и ме понесе надалеч от опасностите, изпитах въодушевление, напълно притъпяващо болките от раната ми и изтощението.

И тогава над реката пак се почувствах така. Всичко се повтаря, както казват. Бях успял. Бях останал жив. Бях в безопасност. Усмихвах се, докато един пожарникар с каска ме завиваше с одеяло.

— Водим ви в болницата, за да ви прегледат — надвика воя на перките и дъжда той. — Ще пристигнем след десет минути.

После вдигна палци и аз отговорих със същия жест. Пръстите ми бяха синкавобели и треперех, само че не от студ.

— Съжалявам за приятеля ви — прибави пожарникарят.

Гледаше през стъклото в долната част на вратата, която току-що беше затворил. Надигнах се и видях Бакъс във водата. Течението плавно го носеше по очи към моста.

— Е, аз не съжалявам — отвърнах, ала не достатъчно високо, за да ме чуе.

Отпуснах се на седалката. Затворих очи и кимнах на измисления образ на моя безмълвен партньор Тери Маккейлъб, който се усмихваше и стоеше на кърмата на яхтата си.