Майкъл Конъли
Завръщането на поета (35)

Глава 35

Елинор Уиш отвори вратата и това ме изненада. Тя отстъпи назад и ме пусна да вляза. — Не ме зяпай така, Хари — каза бившата ми жена. — Останал си с впечатлението, че постоянно ме няма, че работя всяка нощ и я оставям с Марисол. Не е така. Обикновено работя само три-четири нощи седмично.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам, и тя забеляза бинта на дясната.

— Какво ти се е случило?

— Порязах се на парче метал.

— Какъв метал?

— Това е дълга история.

— Онова нещо в пустинята днес ли?

Кимнах.

— Трябваше да се сетя. Ще те боли ли, когато свириш на саксофон?

Отегчен от пенсионерския си живот, преди година бях започнал да взимам уроци от един пенсиониран джазмен, на когото се бях натъкнал в хода на едно разследване. Веднъж, когато отношенията ни с Елинор бяха добри, бях взел инструмента със себе си и й изсвирих една мелодия, наречена „Приспивна песен“. Харесай.

— Всъщност и без това вече не свиря.

— Защо?

Не исках дай казвам, че учителят ми е починал и музиката за известно време е отпаднала от живота ми.

— Учителят ми искаше да премина от алт на тенор — най-малко на петнайсет-двайсет километра разстояние от него.

Тя се усмихна на неубедителната ми шега и с това приключихме темата. Бях я последвал до кухнята, където имаше покрита с филц маса за покер — с петна от мляко с корн флейкс, благодарение на Мади. Елинор беше раздала шест ръце открити карти за упражнение. Седна и започна да събира картите.

— Не спирай заради мен — казах. — Отбих се само да видя дали може да сложа Мади да си легне. Къде е тя?

— Марисол я къпе. Обаче тази вечер исках аз да я приспя. Последните три нощи бях на работа.

— Уф, добре, няма нищо. Тогава само ще й кажа здрасти. И чао. Довечера си заминавам.

— Тогава защо не я приспиш ти? Купих й нова книжка. Ей там е, на плота.

— Не, Елинор, ти я приспи. Само ще остана, за да я видя, защото не знам кога ще се върна.

— Още ли работиш по случая?

— Не, днес като че ли приключих.

— Гледах новините по телевизията. Не казаха почти нищо. Какво се е случило?

— Това е дълга история.

Не ми се разказваше пак. Отидох при плота, за да погледна книжката, която беше купила. Казваше се „Големият ден на Били“ и на корицата имаше маймуна, изправена на най-високото стъпало в нещо като церемония за награждаване на олимпийски шампиони. Тъкмо й връчваха златен медал. Лъвът беше получил сребърния, а слонът — бронзовия.

— Ще се върнеш ли на работа в управлението?

Канех се да отворя книгата, обаче я оставих и погледнах Елинор.

— Все още обмислям. Но нещата вървят натам.

Тя кимна, като че ли беше решено.

— Имаш ли някакво предложение?

— Не, Хари. Искам да постъпиш така, както желаеш.

Зачудих се защо, когато хората ти казват каквото искаш Да чуеш, винаги звучи подозрително и поражда съмнения. Дали Елинор наистина искаше да постъпя така, както желая? Или го казваше само за да ме разколебае?

Преди да успея да отговоря, дъщеря ми влезе в кухнята и се закова на място. Носеше пижама на сини и оранжеви райета, тъмната й коса бе мокра и вчесана назад.

— Представям ви едно момиченце — заяви тя.

С Елинор широко се усмихнахме и едновременно разтворихме ръце за прегръдка. Мади първо отиде при майка си естествено. Обаче се почувствах малко като в ония случаи когато протягаш ръка на някого, но той не я вижда или просто не й обръща внимание. Отпуснах ръце и след малко Елинор ме спаси.

— Иди да прегърнеш татко.

Мади дойде при мен и аз я вдигнах. Тежеше не повече от осемнайсет кила. Направо е удивително, че можеш да държиш всичко важно за теб на тоя свят само с една ръка. Тя отпусна влажната си главичка на гърдите ми, но аз нямах нищо против да намокри ризата ми. Това изобщо не беше проблем.

— Как си, миличка?

— Добре. Днес те нарисувах.

— Наистина ли? Може ли да видя?

— Пусни ме на земята.

Направих го и тя тичешком излезе от кухнята, като шляпаше с боси крачета по каменните плочи. Погледнах Елинор и се усмихнах. И двамата знаехме тайната. Каквото и да имаше или нямаше помежду ни, винаги щяхме да имаме Мадлин и това може би щеше да е достатъчно.

Отново чухме тупкане на детски крачета и Мади влезе в кухнята с един лист — държеше го високо като хвърчило. Взех го и го разгледах. Мъж с мустаци и тъмни очи. Ръцете му бяха протегнати напред и в едната държеше пистолет. В другия край на листа имаше втора фигура, нарисувана с червено и оранжево. Веждите образуваха строг черен клин, което показваше, че това е злодеят.

Приклекнах, за да разгледам рисунката заедно с дъщеря си.

— Тоя с пистолета аз ли съм?

— Да. Защото си бил полицай.

Кимнах.

— Ами кой е тоя злодей?

Тя посочи с пръстче другата фигура.

— Това е господин Демон.

Усмихнах се.

— Кой е господин Демон?

— Той е борец. Мама казва, че ти се бориш с демоните, а той е най-главният сред тях.

— Разбирам.

Погледнах над главичката й Елинор и се усмихнах. Не се сърдех за нищо. Просто обичах дъщеря си и обожавах начина, по който виждаше своя свят. Буквалността на мирогледа й. Знаех, че това няма да продължи много, и затова ценях всеки негов миг.

— Може ли да взема рисунката?

— Защо?

— Защото е красива и искам да си я имам. Трябва да замина за известно време и искам да мога да си я гледам. Тя ще ми напомня за теб.

— Къде отиваш?

— Връщам се на онова място, което наричат Града на ангелите.

Мади се усмихна.

— Това е глупаво. Ангелите не се виждат.

— Знам. Но виж, мама ще ти прочете нова книжка за маймунката Били. Затова сега ще ти пожелая лека нощ и ще дойда да те видя веднага, щом мога. Съгласна ли си, миличка?

— Да, татко.

Целунах я по бузките и здраво я прегърнах. После я целунах по темето и я пуснах. Изправих се с рисунката в ръка и й подадох книгата, която щеше дай чете Елинор.

— Марисол? — извика бившата ми жена.

Салвадорката се появи след секунди, сякаш бе чакала в съседната дневна. Усмихнах се и й кимнах, докато тя получаваше инструкции.

— Моля те, заведи Мади в стаята й и я сложи да си легне. АЗ ще дойда веднага щом се сбогувам с баща й.

Дъщеря ми излезе с бавачката си.

— Съжалявам — каза Елинор.

— За кое, за рисунката ли? Не мисли за това. Харесва ми. Ще я залепя на хладилника си.

— Просто не знам откъде го е измислила. Не съм й казвала точно, че се бориш с демони. Сигурно ме е чула по телефона или нещо подобно.

Кой знае защо, предпочитах да знам, че е казала на дъщеря ни точно това. Смущаваше ме мисълта, че Елинор е разговаряла по тоя начин за мен с друг човек, за когото в момента не споменаваше. Опитах се да не ми проличи.

— Няма нищо. Само си помисли — когато Мади тръгне на училище и другите деца се хвалят, че татковците им са адвокати, пожарникари, доктори или нещо друго, тя ще има коз. Ще им каже, че татко й се бори с демони.

Елинор се засмя, но се сети за нещо и усмивката й се стопи.

— Чудя се с какво ще каже, че се занимава майка й.

Не можех дай отговоря, затова смених темата.

— Харесва ми това, че представата й за света не е обременена от скрити значения — отново загледан в рисунката, отбелязах аз. — Толкова е невинна, нали разбираш?

— Да. И на мен ми харесва. Но ще те разбера, ако не искаш да си мисли, че буквално се бориш с демони. Защо ней го обясни?

Поклатих глава и си спомних нещо.

— Като малък, когато още живеех с майка си, тя имаше плимут „Белведере“ с автоматични предавки. Струва ми се, че адвокатът й го беше дал да го използва или нещо подобно. За две години. Така или иначе, майка ми изведнъж реши, че иска да отиде на екскурзия из страната. Затова натоварихме багажа си в колата и заминахме, само двамата.

— Някъде на юг, не си спомням къде, спряхме да налеем бензин и отстрани на бензиностанцията имаше две чешми. На едната пишеше „БЕЛИ“, а на другата — „ЧЕРНИ“. Помислих си, че от крановете текат бели и черни струи, и отидох при чешмата с надпис „ЧЕРНИ“, за да видя какъв цвят е водата. Преди да стигна до нея, майка ми ме дръпна и ми обясни нещата. А аз не исках да ми обяснява нищо, исках просто да ме остави да видя водата.

Елинор се усмихна.

— На колко години си бил?

— Не знам. На седем-осем.

Тя се изправи и се приближи към мен. Целуна ме по бузата и аз й го позволих. Леко я прегърнах с ръка през кръста.

— Успех с демоните, Хари.

— Мерси.

— Ако някога промениш намеренията си, аз съм тук. Ние сме тук.

Кимнах.

— Тя ще промени твоите намерения, Елинор. Само почакай и ще видиш.

Бившата ми жена се усмихна, но доста тъжно, и нежно погали брадичката ми с длан.

— Ще провериш ли дали вратата е заключена на тръгване?

— Както винаги.

Пуснах я и тя излезе от кухнята. Сведох очи към рисунката на човека, който се бореше със своя демон. Дъщеря ми ме беше нарисувала усмихнат.