Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Narrows, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Лека корекция
- hammster(2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
Майкъл Конъли. Завръщането на поета
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров, 2004
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова
Формат: 84/108/32
ИК „Бард“, София, 2004
ISBN 954-585-549-5
Michael Connelly. The Narrows
Hieronymus, Inc., 2004
История
- —Добавяне
Глава 32
Жените на задната седалка бяха ядосани, ала това не я интересуваше. Никога не се бе приближавала повече до Бакъс от онази нощ в Лос Анджелис. Нощта, през която го беше видяла да пада през стъклото в бездната, сякаш погълнала и последната следа от него.
До този момент. И нямаше да допусне да я спрат възраженията на двете проститутки, които седяха отзад в колата на Бош. Смущаваше я само решението й да му позволи да шофира. Сега имаха две арестантки и ги возеха в частен автомобил. Това бе свързано с охраната им и Рейчъл още се колебаеше какво ще правят в спортния бар.
— Знам какво ще направим — докато се отдалечаваше от трите публични дома в края на улицата, каза Бош.
— И аз — отвърна тя. — Ще останеш с тях и аз ще вляза сама.
— Не, няма да се получи. Имаш нужда от подкрепление. Току-що доказахме, че не бива да се разделяме.
— Тогава?
— Ще заключа задните врати. Няма да могат да ги отворят.
— И какво ще им попречи да се прехвърлят отпред и да излязат?
— И къде ще идат? Нямат друг избор, нали, госпожи?
Бош погледна в огледалото.
— Върви на майната си — отговори Мека. — Не можете да се отнасяте така с нас. Не сме извършили никакво престъпление.
— Както вече ви обясних, можем — отегчено възрази Рейчъл. — Взети сте под федерална охрана като свидетели. Официално ще бъдете разпитани и след това ще ви освободят.
— Ами тогава ни разпитайте сега и да приключваме.
Когато бе проверила шофьорската й книжка, Рейчъл с изненада беше установила, че жената наистина се казва Мека Дорека Макинтайър. Какво име само!
— Е, Мека, не може така. Вече ти обясних и това.
Бош спря на чакъления паркинг пред спортния бар. Нямаше други коли. Той спусна всички прозорци с по два пръста и угаси мотора.
— Ще включа алармата — предупреди детективът. — Ако се прехвърлите отпред и отворите вратата, сирената ще се задейства. Тогава ще излезем от бара и ще ви настигнем. Затова не си правете труда, разбирате ли? Няма да се бавим много.
Рейчъл слезе и затвори вратата. Отново провери мобилния си телефон. Все още нямаше връзка. Видя, че Бош прави същото и поклаща глава. Реши, че ще използва телефона в спортния бар, ако имаше такъв, и ще се обади във вегаското оперативно бюро, за да съобщи какво е направила. Очакваше Шери Дей едновременно много да се ядоса и много да се зарадва.
— Между другото, имаш ли втори пълнител за зигзауъра? — попита Бош, когато стигнаха до рампата, водеща до вратата на караваната.
— Естествено.
— Къде е, на колана ти ли?
— Да, защо?
— Нищо, просто видях, че зад караваната ръката ти се заклещи под сакото.
— Не се е заклещила. Просто… и какво искаш да кажеш?
— Нищо. Щях да кажа само, че винаги съм носил втория си пълнител в джоба на сакото си. Това му дава тежест, нали разбираш. Затова, когато се наложи да отметнеш сакото, тежестта сама го отстранява от пътя на ръката ти.
— Мерси за съвета — спокойно отвърна тя. — Сега може ли вече да се съсредоточим върху работата?
— Естествено, Рейчъл. Ти ли ще водиш?
— Ако не възразяваш.
— Ни най-малко.
Бош я последва нагоре по рампата. На Рейчъл й се стори, Че зърва усмивка на лицето му в отражението върху стъклото на вратата. Отвори я и удари звънчето, което извести за пристигането им.
Влязоха в малко пусто помещение. Надясно имаше билярдна маса — зеленият филц беше избелял от времето и лекьосан от разлети чаши. Макар да не бе голяма, масата заемаше прекалено много пространство в тясната стая. Дори разбиването на топките сигурно налагаше да държиш щека-та под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
Наляво от вратата имаше бар с шест стола, три лавици с чаши и колекция от шишета алкохол. Не се мяркаше жива душа, но преди Рейчъл и Бош да извикат, черните завеси наляво от бара се разтвориха и отвътре излезе мъж. Очите му бяха сънени, въпреки че наближаваше пладне.
— Какво обичате? Малко сте подранили.
Рейчъл му показа служебната си карта и това като че ли го поразсъни. Беше шейсетинагодишен, предположи тя, макар че разрешената му от леглото коса и небръснатата бяла четина по бузите му може би затрудняваха преценката й.
Мъжът кимна, сякаш току-що бе решил някаква загадка.
— Вие сте сестрата, нали? — попита той.
— Моля?
— Вие сте сестрата на Том, нали? Той предупреди, че може да дойдете.
— Кой Том?
— Том Уолинг. Ти кой мислиш?
— Търсим човек на име Том, който вози клиенти от публичните домове. Той ли е Том Уолинг?
— Нали това ви казвам. Том Уолинг ми беше шофьор. Каза ми, че някой ден можело да го потърси сестра му. Обаче не спомена, че сте агент от ФБР.
Рейчъл кимна, като се постара да скрие изненадата си от дързостта и мащабите на плана на Бакъс.
— Как се казвате, господине?
— Билингс Рет. Собственик съм на това заведение и освен това съм кмет на града.
— Кмет на Клиър?
— Точно така.
Рейчъл усети, че нещо я потупва по ръката, и когато погледна надолу, видя папката със снимките. Бош й я подаваше, ала стоеше настрани. Изглежда, разбираше, че е настъпил внезапен обрат. Сега всичко бе свързано повече с нея, отколкото с Тери Маккейлъб и даже със самия Бош. Тя взе папката, извади една от снимките на Джордан Шанди, направени от Маккейлъб, и я показа на Билингс Рет.
— Това ли е човекът, когото наричате Том Уолинг?
Рет имаше нужда само от няколко секунди.
— Той е. Чак до шапката на Доджърс. Хващаме всички мачове по сателита и Том беше голям запалянко на Доджърс.
— Значи е карал една от колите ви, така ли?
— Единствената. Фирмата ми не е голяма.
— И ви е казал, че ще дойде сестра му.
— Не — каза, че можела да дойде. И ми даде нещо.
Той се обърна и погледна лавиците зад бара. Откри каквото търсеше на най-горната, свали го и го подаде на Рейчъл. Пликът остави правоъгълник в праха на стъклото — явно отдавна лежеше там.
Върху него беше написано цялото й име. Тя леко се завъртя, за да го скрие от Бош, и понечи да го отвори.
— Рейчъл — спря я детективът. — Не трябва ли първо да го обработиш?
— Няма значение. Знам, че е от него.
Тя разкъса плика. Вътре имаше картичка с ръкописен текст.
Скъпа Рейчъл,
Ако първа прочетеш тези редове, както се надявам, значи добре съм те обучил. Надявам се, че си в добро здраве и с бодър дух. И най-вече, надявам се, това означава, че си преживяла заточението си в оперативното бюро и отново си на върха. Надявам се, че онзи, който отнема, може и да дава. Никога не съм имал намерение да те обричам на гибел, Рейчъл. Сега моето намерение е с последното си действие да те спася.
Сбогом, Рейчъл
Рейчъл бързо го препречете и го подаде през рамо на Бош. Докато детективът четеше, тя продължи с Билингс Рет.
— Кога ви го даде и точно какво ви каза?
— Беше преди около месец, плюс-минус няколко дни, и тогава ми съобщи, че заминава. Плати ми наема, рече, че искал да запази стаята, даде ми писмото и каза, че било за сестра му, която можело да дойде да го търси. И ето, че вие дойдохте.
— Не съм му сестра — изсумтя Рейчъл. — Кога за пръв път дойде в Клиър този човек?
— Не мога да си спомня точно. Преди три-четири години.
— Защо?
Рет поклати глава.
— Нямам представа. Защо хората отиват в Ню Йорк? Всеки си има основания. Той не сподели своите с мен.
— Как стана така, че постъпи при вас като шофьор?
— Един ден висеше тука и блъскаше топките на билярда. Попитах го дали му трябва работа. Той отговори, че не би се отказал, и така се започна. Работеше на повикване, само когато някой поискаше кола. Повечето клиенти идват със свои коли.
— И тогава, преди три-четири години, ви се е представил като Том Уолинг, така ли?
— Не, представи ми се, когато нае караваната от мен. Това беше още когато пристигна в Клиър.
— Ами преди около месец? Нали казахте, че ви платил наема и си заминал?
— Да. Каза, че щял да се върне и искал да запази апартамента. Предплати го до края на август. Обаче тръгна да пътешества и оттогава не съм го виждал.
Отвън зави аларма. На мерцедеса. Рейчъл се обърна към Бош, ала той вече се насочваше към изхода.
— Аз ще се заема с това — заяви детективът.
Той излезе и я остави насаме с Рет. Рейчъл се обърна към него.
— Том Уолинг казвал ли ви е откъде е?
— Не, никога не е споменавал. Не говореше много.
— И вие никога не сте го питали.
— Маце, на такова място човек не задава въпроси. Хората, ето идват тук, не обичат да отговарят. Том въртеше геврека, получаваше по някой долар и от време на време идваше да поиграе на билярд. Не пиеше, само дъвчеше дъвка. Никога не си е имал работа с курвите и никога не закъсняваше с клиентите. Всичко това ме устройваше. Сега съм взел един шофьор, дето винаги…
— Не ме интересува какъв шофьор сте наели сега.
Камбанката зад нея иззвъня и когато се обърна, тя видя Бош. Детективът й кимна, че всичко е наред.
— Опитали да отворят вратата. Предполагам, че централното заключване не работи.
Рейчъл кимна и отново насочи вниманието си към Рет, гордия кмет на този град на бардаците.
— Господин Рет, къде е караваната на Том Уолинг?
— На хребета западно от града.
Рет се усмихна и показа гнилите си зъби.
— Искаше да е извън града. Каза ми, че обичал спокойствието. Затова го пратих там, зад Скалата на Титаник.
— Каква е тази Скала на Титаник?
— Ще разберете, когато стигнете там — ако сте гледали филма. А и един от ония модерни катерачи, дето идват тук, я надписа. Ще я видите. Тръгнете на запад по пътя зад бара и ще стигнете. Просто гледайте за потъващия кораб.