Майкъл Конъли
Завръщането на поета (31)

Глава 31

Вътре ни посрещна сладникав мирис на парфюм, примесен с прекалено много благоухания. Посрещна ни и усмихната жена с лилаво кимоно, която ни най-малко не изглеждаше изненадана или смутена от идеята, че в публичния дом влиза двойка. Усмивката й изчезна и устните й се изпънаха, остри като нож на гилотина, когато видя разтворената служебна карта на Рейчъл.

— Много ми е приятно — с фалшива любезност каза жената. — Дайте да видя заповедта за обиск.

— Днес няма такава — спокойно отвърна Рейчъл. — Искаме да ви зададем само няколко въпроса.

— Не съм длъжна да разговарям с вас, ако нямате съдебно нареждане. Имам законно лицензирано заведение.

Две жени, облечени като модели на „Викторияс Сикрет“, седяха на една кушетка. Гледаха сапунена опера по телевизията и привидно не проявяваха интерес към словесната схватка, която се разиграваше на входа. В известен смисъл бяха привлекателни, обаче кожата около очите и устата им бе по-захабена. Не щеш ли, тая сцена ми напомни за майка ми и някои нейни приятелки. За това как ме гледаха като малък, за приготовленията им да излязат на работа през нощта. Изведнъж се почувствах зле на това място и ми се прииска да си тръгна. Дори се надявах жената с кимоното да ни отпрати.

— Никой не се съмнява в законността на заведението ви — Увери я Рейчъл. — Просто трябва да зададем няколко въпроса на вас и… вашия персонал. После си тръгваме.

— Вземете съдебна заповед и с удоволствие ще ви услужим.

— Вие ли сте Шийла?

— Можете да ме наричате така. Можете да ме наричате както ви отърва, стига да придружите обръщението със сбогуване.

Рейчъл вдигна мизата, като прибегна до неприкрита заплаха.

— Ако реша да поискам съдебна заповед, първо ще се обърна към шерифството и ще ги накарам да пратят кола тук, която ще виси отпред, докато се върна. Заведението ти може и да е законно, Шийла, обаче кой от бардаците ще изберат мъжете, когато видят шерифа отпред? Два часа път до Вегас, няколко часа чакане на съдията и после още два часа дотук. Работното ми време свършва в пет, така че сигурно ще се върна чак утре. Това устройва ли те?

Шийла реагира на мига.

— Ако ще се обаждаш на шерифа, кажи му да прати Денис или Томи. Те познават заведението и също са наши клиенти.

И се подсмихна, и не помръдна от мястото си. Беше изобличила блъфа на Рейчъл и нямаше повече какво да направи. Двете втренчено се наблюдаваха. Тъкмо се канех да се намеся и да кажа нещо, когато една от жените на кушетката ме изпревари.

— Ший? Хайде да приключваме с тая работа.

Шийла откъсна поглед от Рейчъл и се обърна към жената на кушетката. После отстъпи назад, ала гневът й продължаваше да кипи точно под повърхността. Не съм сигурен, че имаше друг начин да подходим към ситуацията, след като Шийла се нахвърли така срещу нас, обаче ми беше ясно, че блъфирането и заплахите няма да ни донесат нищо.

Настанихме се в малкия кабинет на Шийла и разпитахме жените една по една, като започнахме с нея и свършихме с две проститутки, които бяха имали клиенти по време на нашата поява. Рейчъл не ме представяше на никого, затова не възникна проблем с моята роля в следствието. Жените не можеха или не желаеха да разпознаят нито един от изчезналите мъже, които бяха погребани в Зайзикс. Същото се отнасяше за снимките на Шанди на яхтата на Маккейлъб.

След половин час не бяхме постигнали никакъв друг резултат, освен че мен ме болеше главата от интоксикация с ароматните свещички и във външния вид на Рейчъл започваха да се забелязват признаци на пренапрежение.

— Отвратително — изсумтя тя, докато вървяхме по розовия тротоар към колата ми.

— Кое?

— Това място. Не знам как го правят.

— Нали каза, че били робини.

— Виж, защо постоянно ме замеряш с моите камъни?

— Няма вече.

— Защо си толкова разстроен? През цялото време си мълчеше. Много ми помогна.

— Защото нямаше да го направя така. Две минути ми бяха достатъчни, за да разбера, че няма да постигнем нищо.

— Аха, а ти щеше да постигнеш нещо.

— Не, виж, тия места са като скали. Трудно се добива вода. И определено не биваше да споменаваш за шерифа. Нали ти казах, сигурно половината му заплата идва от бардаците в неговия окръг.

— Значи само ще критикуваш, без да предложиш решение.

— Виж, Рейчъл, насочи патлака си към някой друг. Няма защо да се сърдиш на мен, не съм ли прав? Ако си съгласна да опитаме нещо друго в следващия публичен дом, готов съм да го направя.

— Добре, действай.

— Чудесно. Дай ми снимките и ме чакай в колата.

— Какви ги говориш? Идвам с теб.

— Тук не е мястото за много церемонии, Рейчъл. Трябваше да го разбера, когато те поканих. Обаче нямах представа, Че Ще действаш толкова агресивно.

— Тогава ти се опитай да действаш с финес.

— Не бих го нарекъл „финес“. Просто ще го направя по стария начин.

— Това означава ли, че ще се съблечеш гол?

— Не, означава, че ще извадя портфейла си.

— ФБР не купува сведения от потенциални свидетели.

— Така е. Но аз не съм от ФБР. Ако намеря свидетел по своя начин, ФБР няма да е купило абсолютно нищо.

Поставих ръка на гърба й и леко я побутнах към мерцедеса. Отворих вратата пред нея и я настаних. Накрая й дадох ключовете.

— Включи климатика. Не би трябвало да се бавя много. Навих папката със снимките и я пъхнах в задния си джоб под сакото.

Тротоарът, който водеше до вратата на „Ранчото на Тауни“, също беше от розов бетон и започвах да разбирам, че този цвят е съвсем уместен. Жените, които бяхме видели при Шийла, бяха здрави ковчези с розова обшивка. Също като Рейчъл. Започваше да ми се струва, че краката ми са циментирани в кофи с розов бетон.

Позвъних на вратата и ми отвори жена с изрязани дънки и бюстие, което едва покриваше очевидно оперативно оформените й гърди.

— Влизай. Аз съм Тами.

— Мерси.

Влязох в антрето на караваната. На двете срещуположни стени имаше кушетки. Трите жени, които седяха там, ме погледнаха със заучени усмивки.

— Това са Жоржет, Глория и Мека — представи ги Тами. — А аз съм Тами. Можеш да избереш някоя от нас или да почакаш Тауни. Тя е отзад с клиент.

Погледнах Тами. Струваше ми се най-усърдна. Съвсем дребна, с едър бюст и къса кестенява коса. Някои мъже сигурно я намираха привлекателна, обаче не и аз. Казах й, че ме устройва, и тя ме поведе по коридор, който зави надясно, и ме отведе в друга каравана. Отляво имаше три стаи и Тами отключи вратата на третата. Влязохме и тя затвори вратата, но без да я заключи. Почти нямаше място да стоим прави, защото двойното легло заемаше повечето пространство.

Тами седна на леглото и потупа мястото до себе си. Седнах. Тя се пресегна към лавица, отрупана с изтъркани трилъри, свали нещо като ресторантско меню и ми го подаде. На корицата на тънката папка имаше карикатура — гола жена, застанала на четири крака, бе обърнала глава и намигаше на мъжа, готвещ се да проникне в нея изотзад. И мъжът беше гол, само с каубойска шапка и колан с два кобура на хълбоците. С едната си ръка размахваше ласо. Въжето се вдигаше високо над двамата и образуваше думите „Ранчото на Тауни“.

— Можеш да получиш тениска с тая карикатура — осведоми ме Тами. — За двайсетачка.

— Върхът — отвърнах и отворих папката.

Оказа се, че наистина е нещо като меню. Специално предназначено за Тами. Съдържаше само една страница с две колони. В едната се изброяваха половите актове, които жената бе готова да извърши, наред с продължителността на отделните сеанси, а в другата бяха цените на услугите. Два полови акта бяха обозначени със звездички. Отдолу се поясняваше, че звездичката означава личен специалитет.

— Така — вторачен в колоните, казах аз. — Мисля, че за някои неща ще ми трябва преводач.

— Ще ти помогна. Кои по-точно?

— Колко струва само да си приказваме?

— Какво имаш предвид, да ти приказвам мръсотии ли? Или ти да ми приказваш мръсотии?

— Не, само да си приказваме. Искам да те питам за един човек, когото търся. Той е от тия краища.

Тя рязко се изправи и между нас се появиха няколко сантиметра разстояние, което ме устройваше, защото парфюмът й беше истинско мъчение за изтормозеното ми обоняние.

— Най-добре да поговориш с Тауни, когато свърши.

— Искам да поговоря с теб, Тами. Имам стотачка за пет минути. Ще ги удвоя, ако ми кажеш нещо за тоя човек.

Тя се поколеба. Според менюто две стотачки нямаше да покрият даже едночасова работа. Обаче имах чувството, че Цените подлежат на допълнително договаряне — а и освен това никой не чакаше на опашка на розовия тротоар, за да влезе тук.

— Все някой ще приеме парите ми — прибавих аз. — Спокойно може да си ти.

— Добре, обаче давай бързо. Ако Тауни разбере, че не си клиент, ще те изрита и ще ме прати най-отзад в списъка.

Сега вече разбирах. Тя бе отворила вратата, защото беше неин ред. Можех да избера всяка от жените на кушетките, но Тами бе имала възможност първа да привлече внимание, то ми.

Бръкнах в джоба за парите и й дадох стотачка. Остатъка задържах в ръка, извадих папката и я отворих. Рейчъл беше допуснала грешката да пита жените при Шийла дали позна, ват някого от мъжете на снимките, защото нямаше моята увереност. Аз бях по-сигурен в теорията си и не подходих така с Тами.

Първо й показах анфасна снимка на Шанди.

— Кога за последен път го видя тук?

Тами дълго гледа фотографията. Не я взе от ръката ми, макар че щях дай я дам. След цяла вечност, когато вече си мислех, че вратата ще се отвори и Тауни ще ми заповяда да се махам, Тами най-после отговори:

— Не знам… поне преди месец, може би повече. Отдавна не се е мяркал.

Прищя ми се да се кача на леглото и да започна да подскачам, обаче запазих самообладание. Исках да си мисли, че знам всичко, което ми казва. Така щеше да се чувства по-спокойна и щеше да е по-отзивчива.

— Спомняш ли си къде си го виждала?

— Точно пред караваната. Извеждах клиент и Том чакаше отпред.

— Аха. Той каза ли ти нещо?

— Не, никога не говори. Всъщност изобщо не ме познава.

— И какво се случи после?

— Нищо. Моят човек се качи в колата и двамата потеглиха.

Започвах да схващам. Том имаше кола. Беше шофьор.

— Кой го повика? Ти ли, или клиентът ти?

— Сигурно го е повикала Тауни. Не си спомням.

— Защото винаги става така.

— Да.

— Обаче го няма от около месец, така ли?

— Да. Може би от повече. Това стига ли ти? Искам да кажа какво точно искаш?

Тя зяпаше втората стотачка в ръката ми.

— Две неща. Знаеш ли фамилията на Том?

— Не.

— Добре, как може човек да се свърже с него, ако му трябва кола?

— Сигурно му се обажда.

— Можеш ли да ми дадеш номера му?

— Просто иди в спортния бар, оттам му се обаждаме. Не знам номера наизуст. Написан е до телефона.

— Значи в спортния бар, добре.

Не й дадох парите.

— Още нещо.

— Все това повтаряш.

— Знам, обаче тоя път е наистина.

Показах й шестте снимки на изчезналите мъже, които беше донесла Рейчъл. Те бяха качествени и много по-ясни от ония, които бяха публикувани във вестника — цветни любителски фотографии, дадени на полицията от роднините и впоследствие любезно предоставени на ФБР.

— Някой от тия да ти е бил клиент?

— Виж, мой човек, тук не говорим за клиентите си. Много сме дискретни и не даваме такива сведения.

— Те са мъртви, Тами. Вече няма значение.

Жената се ококори, после се вторачи в снимките в ръката ми. Този път ги взе и ги разгледа като ръка на карти. По блясъка в погледай видях, че й се е паднало асо.

— Какво?

— Ами, тоя човек прилича на един клиент. Беше с Мека, Струва ми се. Можеш да я попиташ.

Чух двойно изсвирване на клаксон. Рейчъл губеше търпение.

— Иди при Мека и я доведи. Тогава ще ти дам втората стотачка. Кажи й, че имам малко пари и за нея. Ней казвай какво искам — кажи й, че съм поръчал две момичета едновременно.

— Добре, но с това приключвам и ще ми платиш.

— Дадено.

Тя излезе. Докато чаках, се огледах. На стените имаше ламперия от имитация на череша. Завесата на единствения прозорец бе украсена с волани. Наведох се и я дръпнах. Навън се виждаше само гола пустиня. Леглото и караваната спокойно можеха да са на луната.

Вратата се отвори. Обърнах се, готов да дам на Тами остатъка от парите и да бръкна в джоба си за дяла на Мека. На прага обаче не стояха две жени. А двама мъже. И бяха едри, единият дори по-едър от другия, и ръцете под черните им тениски бяха изцяло покрити със затворнически татуировки. Върху издутите бицепси на по-едрата мутра имаше череп с ореол и по това разбрах какви са.

— Какво става, готин? — попита по-едрият.

— Ти трябва да си Тауни — предположих аз.

Без да каже нито дума, той се наведе и ме сграбчи за сакото. Вдигна ме от леглото и ме запрати към коридора в ръцете на партньора си. Вторият ме блъсна в посоката, обратна на оная, от която бях влязъл в караваната. Разбрах, че клаксонът на Рейчъл е бил предупреждение, а не признак за нетърпение. Щеше ми се да бях се сетил — така Големия и Малкия стероид нямаше да ме изблъскат през задната врата в пустинята.

Паднах на четири крака и тъкмо се изправях, когато единият пак ме повали с ботуш. Опитах се да се надигна и тоя път ми позволиха.

— Попитах какво става, готин? Някаква работа ли имаш тук?

— Само задавах въпроси и бях готов да платя за отговорите. Не знаех, че това представлява проблем.

— Вече знаеш.

Те се приближаваха към мен. По-едрият беше пръв. И бе толкова грамаден, че не виждах братчето му зад него. За всяка тяхна крачка напред аз правех по една назад. И имах лошото предчувствие, че тъкмо това искат. Принуждаваха ме да отстъпвам към нещо, може би дупка в пясъка и скалите.

— Кой си ти, малкият?

— Частен детектив от Лос Анджелис. Просто търся един изчезнал човек, нищо повече.

— Да бе. Хората, дето идват тук, не искат да ги търсят.

— Вече ми е ясно. Ще се омета и вие няма…

— Извинете ме.

Всички спряхме. Беше гласът на Рейчъл. По-едрият се обърна и рамото му се сниши с няколко сантиметра. Видях, че Рейчъл излиза от задния изход на караваната. Държеше ръцете си отпуснати отстрани.

— Какво има, да не си довел майка си? — попита Големия стероид.

— Нещо такова.

Докато той гледаше Рейчъл, аз сплетох пръсти и го фраснах като с чук по тила. Той политна напред и се блъсна в партньора си. Обаче ударът само го изненада. Не го повали. Мутрата се завъртя и тръгна към мен, като размахваше юмруци. Видях, че Рейчъл пъха ръка под блейзъра си и се готви да извади пистолета, ала пръстите й за миг се омотаха в плата и тя закъсня.

— Стой! — извика Рейчъл.

Обаче Стероидите не спряха. Наведох се, за да избегна първия удар на по-едрия, но когато се промуших под ръката му, се озовах точно пред братчето му. Той ме сграбчи в мечешката си прегръдка и ме вдигна от земята. Кой знае защо, в същия момент забелязах, че от трите задни прозореца на задната каравана ме наблюдават жени. Бях събрал публика, за да присъства на собствената ми гибел.

Ръцете ми бяха обездвижени в прегръдката на противника ми и усещах огромен натиск върху гърба, а в същото време въздухът напускаше дробовете ми. Точно тогава Рейчъл най-после измъкна оръжието си и стреля два пъти във въздуха.

Пуснаха ме на земята. Рейчъл заотстъпва заднешком от караваната, за да е сигурна, че никой не може да мине зад нея.

— ФБР — извика тя. — Легни на земята. И двамата — на земята.

Мутрите се подчиниха. Веднага щом успях да си поема въздух, се изправих. Опитах се да поизтупам дрехите си, но само вдигнах облак прах. Погледнах Рейчъл и кимнах. Тя остана на разстояние от мъжете на земята и ме привика с показалец.

— Какво стана?

— Разговарях с една от жените и я помолих да повика друга. Тогава обаче се появиха тия момчета и ме замъкнаха тук. Мерси, че ме предупреди.

— Наистина се опитах да те предупредя. Изсвирих с клаксона.

— Знам, Рейчъл. Успокой се. Нали затова ти благодаря. Просто не загрях веднага.

— И какво ще правим?

— Не ми пука за тия горили. Остави ги на мира. Обаче вътре има две жени, Тами и Мека. Трябва да идем при тях. Едната познава Шанди и мисля, че другата може да разпознае един от изчезналите като свой клиент.

Рейчъл смели информацията и бавно кимна.

— Добре. И Шанди ли е клиент?

— Не, той е нещо като шофьор. Трябва да отидем в спортния бар и да поразпитаме там.

— Тогава не можем просто така да оставим тия двамата. Може да ни пресрещнат в бара. Пък и отпред имаше четири мотора. Къде са другите двама?

— Не знам.

— Ей, я стига! — извика Големия стероид. — Издишахме се с пясък.

Рейчъл се приближи до двете мутри.

— Добре, ставайте.

И ги изчака да се изправят. Те я зяпнаха злобно. Рейчъл отпусна пистолета си и им заговори спокойно, като че ли винаги така се запознаваше с хората.

— Откъде сте, момчета?

— Защо?

— Защо ли? Защото се опитвам да ви опозная. Трябва да реша дали да ви арестувам.

— За какво? Той пръв започна.

— Поне аз видях нещо друго. Видях двама здравеняци да нападат по-дребен от тях.

— Беше влязъл в чужда собственост.

— Доколкото знам, влизането в чужда собственост не е основателно оправдание за нападение. Ако искате да проверим дали греша, продължавайте…

— Паръмп.

— Моля?

— От Паръмп сме.

— Вие ли сте собственици на тези три заведения?

— Не, само ги охраняваме.

— Ясно. Е, знаете ли какво, ако намерите другите двама, чиито мотори са отпред, и се върнете в Паръмп, ще забравя за случилото се.

— Не е честно. Той беше вътре и разпитваше…

— Аз съм от ФБР. Не ме интересува дали е честно. Съгласни ли сте?

След малко по-едрият се раздвижи и закрачи към караваната. По-дребният го последва.

— Къде отивате? — изсумтя Рейчъл.

— Тръгваме си. Нали така ни каза.

— Добре. И да си сложите каските, господа.

Без да се обръща, по-едрият вдигна мускулестата си ръка и ни махна да се разкараме. По-дребният го видя и повтори жеста.

Рейчъл ме погледна.

— Надявам се да подейства.