Майкъл Конъли
Завръщането на поета (30)

Глава 30

В осем сутринта седях в мерцедеса си пред главния вход на „Ембаси Сютс“. В стойките за кафе имаше две големи чаши от „Старбъкс“, бях купил и кесия с понички. Бях взел душ, бях се избръснал и преоблякъл. Бях напълнил резервоара догоре и бях покрил лимита си за теглене от банкомата на бензиностанцията. Бях готов за деня в пустинята, обаче Рейчъл Уолинг не излизаше през стъклената врата. След като изчаках пет минути, понечих дай се обадя, но в този миг мобифонът ми иззвъня. Тя беше.

— Изчакай ме пет минути.

— Къде си?

— Трябваше да отида на съвещание в оперативното бюро. Идвам.

— Какво съвещание?

— Ще ти разкажа, като се видим. Вече съм на Парадайз.

— Добре.

Затворих и зачаках; зяпах рекламата отзад на таксито пред мен. Рекламираха представлението в „Ривиера“. Бяха изобразени красиво оформените задници на десетина жени, застанали голи една до друга. Това ме накара да се замисля за променящия се характер на Вегас и статията в „Таймс“ за изчезналите мъже. И за всички хора, които се бяха преместили тук със семействата си, само за да бъдат посрещнати от тази и хиляди други подобни реклами.

От отсрещната посока се появи типична феберейска кола, форд „Краун Виктория“, и спря до мен. Рейчъл спусна стъклото.

— Искаш ли аз да карам?

— Не — отвърнах, като си мислех, че това ще ми осигури известна власт над положението.

Тя не възрази. Остави форда на паркинга и се качи в моята кола.

Не потеглих.

— И двете кафета ли ще изпиеш? — попита ме Рейчъл.

— Не, едното е за теб. Захарта е в пакетчето. Не ми дадоха сметана.

— Аз го пия черно.

Взе едното кафе и отпи. Погледнах през предното стъкло, после в огледалото. И зачаках. Рейчъл се обърна към мен.

— Е, тръгваме ли?

— Не знам. Първо трябва да си поговорим.

— За какво?

— За това какво става.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво си правила толкова рано в оперативното бюро? Какво става, агент Уолинг?

Тя сприхаво въздъхна.

— Виж, Хари, забравяш нещо. Това разследване е от изключително голямо значение за Бюрото. Може да се каже, че директорът пряко участва в него.

— И?

— И затова, когато поиска да проведем съвещание в десет, ние, агентите от Куонтико и на терена, се събираме в девет, за да се уверим, че знаем какво ще му кажем и че никой няма да сгафи.

Кимнах. Сега загрях.

— А девет часът в Куонтико е шест във Вегас.

— Позна.

— И какво стана в десет? Какво казахте на директора?

— Това си е работа на ФБР.

Погледнах я. Усмихваше ми се.

— Но ще ти кажа, защото и ти ще ми разкриеш всичките си тайни. Директорът ще направи публично изявление. Прекалено е рисковано да не го направи. Ако по-късно независимо от нас се разчуе, ще изглежда като укриване на факти. Всичко зависи от овладяването на ситуацията, Хари.

Включих на скорост и потеглих към изхода на паркинга. Вече бях определил маршрута си. Щях да стигна по Фламинго до шосе 15 и оттам до Блу Даймънд Роуд. После щях Да продължа право на север към Клиър.

— И какво ще каже директорът?

— Привечер ще даде пресконференция. Ще съобщи, че Бакъс явно е жив и че го издирваме. Ще покаже снимката на Шанди, която е направил Тери Маккейлъб.

— Проверили ли са го добре?

— Да. Още няма следа от Шанди — сигурно просто така се е представил на Тери. В момента обаче правят фотоанализ и сравняват снимките на Тери със снимки на Бакъс. Според предварителните данни наистина е Бакъс.

— И Тери не го е познал.

— Обаче явно е усетил нещо. Направил е снимките, следователно е подозирал нещо. Но онзи е имал брада, носел е шапка и очила. Според специалиста по фотоанализ Бакъс също е променил носа, зъбите и навярно скулите си. Може да е направил много неща, даже да се е подложил на операция за промяна на гласа. Виж, прегледах снимките и не съм сигурна, а пък аз съм работила с Бакъс пет години — много повече от Тери. Тери се премести в Лос Анджелис, за да оглави представителството на „Поведенчески проучвания“.

— Имаш ли представа къде са му направили операциите?

— Почти сме сигурни, че знаем. Преди шест години в Прага изгоряла къщата на един хирург. В развалините открили трупа му и трупа на жена му. В къщата имало операционна и докторът бил наблюдаван от Интерпол. Жена му била медицинска сестра. Подозирали го, че срещу определена цена бил готов да промени лицето на всеки. Предполага се, че негов пациент го е убил, за да скрие следите си. В пожара бил унищожен целият му архив. Доказано е, че е било умишлен палеж.

— Какво го свързва с Бакъс?

— Нищо сигурно. Но както можеш да си представиш, след разкриването на Бакъс сме проверили всичко, което е правил като агент. Той често даваше консултации по разследвания в чужбина. В рамките на програмата за повдигане реномето на ФБР. Пътуваше в страни като Полша, Югославия, Италия, Франция, къде ли не.

— Ходил ли е в Прага?

Рейчъл кимна.

— Като консултант в разследване. Изчезнали млади жени, откривани в реката. Проститутки. Докторът, пластичният хирург де, бил подложен на разпит, защото направил операция на гърдите на три от жертвите. Бакъс присъствал и помагал в разпита му.

— И може да е разбрал за предполагаемите странични занимания на лекаря.

— Точно така. Според нас той е знаел и е отишъл там, за да промени лицето си.

— Това не е било много лесно. По онова време истинското му лице беше по първите страници на всички вестници и списания.

— Виж, Боб Бакъс е патологичен убиец, но е изключително умен. Освен измислените герои от книгите и филмите, няма по-интелигентен от него. Даже Бънди. Трябва да приемем, че още отначало е имал план за бягство. От самото начало. Когато преди осем години го прострелях и той падна през прозореца, сигурно вече е имал план. Говоря за пари, документи, всичко, необходимо, за да се измъкне. Най-вероятно ги е носил със себе си. Предполагаме, че от Лос Анджелис първо се е върнал на изток и оттам е духнал в Европа.

— И е изгорил апартамента си — добавих.

— Да, признаваме му го, което го праща във Вирджиния три седмици след като го прострелях в Лос Анджелис. Хитър ход. Подпалил е блока и после е заминал за Европа, където известно време е можел да се крие, да промени лицето си и да започне наново.

— Амстердам.

Тя кимна.

— Първото убийство в Амстердам е извършено седем месеца, след като пластичният хирург е изгорял в Прага.

Този път кимнах аз. Като че ли всичко си пасваше. После се сетих за нещо друго.

— Как директорът ще обяви изненадата, че Бакъс е жив след оная амстердамска история преди четири години?

— Той си има всевъзможни оправдания. Първо и най-важно, това беше при предишния директор. Затова може да му Прехвърли вината за всичко, каквото се наложи. Това е стара традиция във ФБР. Реалистично погледнато, това се случи в чужда страна и не беше наше следствие. И така и не се потвърди категорично. Имахме графологичния анализ, обаче той не може да се сравнява с пръстови отпечатъци и ДНК когато се касае за потвърждение. Така или иначе, директорът няма от какво да се опасява. Той трябва да мисли само за сегашното положение.

— Да овладее ситуацията.

— Кратък курс по феберейство.

— И вие сте съгласни с публичното му изявление, така ли?

— Не. Помолихме го да отложи с една седмица. Той ни даде време до довечера. Пресконференцията е в шест часа източно време.

— Все едно че всичко ще се случи днес.

— Да, наясно сме с това. Подливат ни вода.

— Бакъс сигурно ще се скрие, пак ще промени лицето си и няма да се появи още четири години.

— Сигурно. Но директорът няма да пострада. Ще се подсигури отвсякъде.

Замълчахме. Разбирах решението на директора, обаче то определено беше в негова полза, а не в полза на следствието.

Отбих в дясното платно, за да завия по Блу Даймънд Роуд.

— Какво стана в девет часа преди съвещанието с директора?

— Обичайната петминутка. Всеки агент докладва за хода на работата си.

— И?

— И няма почти нищо ново. Разговаряхме главно за теб. Разчитам на теб, Хари.

— За какво?

— За нови насоки. Къде отиваме?

— Те знаят ли, че пътуваме заедно, или все още трябва да ме следиш?

— Мисля, че предпочитат второто… всъщност съм убедена. Обаче това е скучно, пък и както казах, какво ще ми направят, ако узнаят, че пътувам с теб? Да не би да ме върнат в Майнът? Голяма работа! А и там беше започнало да ми харесва.

— Майнът може да не е голяма работа, обаче защо да не те пратят другаде? Няма ли оперативни бюра в Гуам и други такива места?

— Има, но всичко е относително. Чувала съм, че в Гуам не е толкова зле — там си имат работа с терористи, което е точно в центъра на обществения интерес. И след осем години в Майнът и Рапид Сити такава промяна не може да ми навреди, каквито и да са разследванията.

— Какво казаха за мен на съвещанието?

— Говорех главно аз, тъй като ти си моя задача. Казах им, че съм те проверила чрез лосанджелиското оперативно бюро и съм получила родословието ти. Освен това ги осведомих, че миналата година си минал зад стената.

— С други думи, че съм се пенсионирал ли?

— Не, че си се сблъскал с тях, минал си зад стената и пак си се върнал. Това направи впечатление на Шери Дей. Сега е готова да ти отпусне каишката.

Наистина се бях чудил защо агент Дей просто не ми закопчае белезниците.

— Ами бележките на Тери Маккейлъб?

— Какво по-точно?

— Сигурно с тях са се заели по-умни хора от мен. Какво са открили? Как тълкуват теорията за триъгълника?

— Серийните убийци извършват така наречените „триъгълни престъпления“. Често се среща. С други думи, жертвата може да се проследи през трите върха на триъгълника. Първо е върхът на произхода или пристигането, домът им или в този случай летището. После идва „върхът на плячката“ — мястото, където се срещат убиецът и жертвата, където пътищата им се пресичат. И накрая е върхът на ликвидирането. При серийните убийци трите върха никога не съвпадат, защото така е най-сигурно, че няма да ги заловят. Ето какво е видял Тери, когато е прочел репортажа във вестника. Оградил го е, защото детективът от Вегас е бил на грешен път. Не е мислил за триъгълник, а за кръг.

— Значи сега Бюрото работи върху триъгълника, така ли?

— Естествено. Само че някои неща искат време. В момента е по-важен анализът на местопрестъплението. Но имаме човек в Куонтико, който работи върху триъгълника. ФВР действа ефикасно, обаче понякога сме доста бавни, Хари. Убедена съм, че го знаеш.

— Разбира се.

— Това е надбягване между заек и костенурка. Ние сме костенурката, ти си заекът.

— Какви ги говориш?

— Ти се движиш по-бързо от нас, Хари. Нещо ми подсказва, че си разгадал теорията за триъгълника и си се насочил към неизвестния връх. Върхът на плячката.

Кимнах. Какво от това, че ме използваха? Позволяваха ми да остана в лова и нищо друго нямаше значение.

— Започваш с летището и свършваш със Зайзикс. Това оставя още един връх, мястото на срещата на хищника и жертвата, и мисля, че вече го знам. Отиваме там.

— Разказвай.

— Първо ми кажи още нещо за бележките на Маккейлъб.

— Струва ми се, че вече ти казах всичко. Все още ги анализират.

— Кой е Уилям Бинг?

Тя се поколеба, ала само за миг.

— Това е задънена улица.

— Защо?

— Уилям Бинг е пациент, на когото е извършена транплантация на сърце и който е бил на преглед и изследвания в Ласвегаския мемориален медицински център. Според нас Тери го е познавал и когато е дошъл тук, го е посетил в болницата.

— Разговаряли ли сте с Бинг?

— Още не. Опитваме се да го намерим.

— Странно.

— Какво, че е посетил някого в болницата ли?

— Не, не това. Че го е написал в папката, като че ли е нещо, свързано със случая.

— Тери е записвал всичко. От всичките му папки и бележници става ясно, че е записвал всичко. Ако е дошъл тук връзка със случая, може да е записал в папката името на и номера на болницата, за да не забрави да го посети или да му се обади. Може да има много причини.

Не отговорих. Това продължаваше да ме смущава.

— Откъде го е познавал?

— Не ни е известно. Може би от филма. След излизането на филма Тери е получавал стотици писма от хора, претърпели трансплантация на сърце. Бил е нещо като герой за много хора в същото състояние като него.

Докато карах на север по Блу Даймънд, видях знак за „Травъл Америка“ и си спомних касовата бележка, която бях намерил в колата на Тери Маккейлъб. Отбих, въпреки че бях напълнил резервоара на мерцедеса, след като сутринта бях напуснал дома на Елинор. Угасих мотора и се загледах в комплекса.

— Какво има? Бензин ли ще наливаш?

— Не, не ни трябва бензин. Просто… Маккейлъб е бил тук.

— Какво ти става? Изпадаш в ясновидски транс ли?

— Не. Намерих касова бележка в колата му. Чудя се дали това означава, че е ходил в Клиър. Където отиваме ние.

— Може никога да не узнаем, освен ако не идем там и не поразпитаме.

Кимнах, изкарах колата на Блу Даймънд и отново потеглих на север. По пътя изложих на Рейчъл своята теория за теорията. Тоест моето разбиране за триъгълника на Маккейлъб и мястото на Клиър в него. Виждах, че разказът ми е привлякъл вниманието й. Дори ми се стори развълнувана. Съгласи се с моите идеи за жертвите, причините и начина на избирането им. Съгласи се и че всичко това отразява жертвологията — неин термин — в Амстердам.

Около час разсъждавахме по въпроса и после се умълчахме. Вече наближавахме града. Голият скалист пейзаж отстъпваше на първите признаци за човешки живот, появиха се билбордове, рекламиращи бардаците, които ни очакваха по пътя.

— Някога бил ли си в някой от тях? — попита ме Рейчъл.

— Не.

Спомних си палатките за масаж във Виетнам, обаче премълчах.

— Нямам предвид като клиент, а като ченге.

— Не, но съм проследявал хора през тях. Искам да кажа, по кредитните им карти и с други средства. Хората там няма да са особено отзивчиви. Поне по телефона никога не съм попадал на такива. И просто няма смисъл да ходим при местния шериф. Щатът взима данъци от тия заведения. И голяма част от тях се връщат в общината.

— Ясно. Тогава как ще подходим?

Едва не се усмихнах, защото говореше в първо лице множествено число. Отговорих й със същия въпрос.

— Не знам — призна Рейчъл. — Може би просто трябва да влезем през парадния вход.

Което означаваше да играем с открити карти и направо да си задаваме въпросите. Не бях сигурен, че е най-правилната тактика, обаче тя представляваше властта, за разлика от мен.

Минахме през град Паръмп и след петнайсет километра стигнахме до кръстовище с табела „КЛИЪР“ и стрелка наляво. Завих и асфалтът скоро отстъпи мястото си на чакълен път, който вдигаше облак прах зад колата ми. Град Клиър можеше да види приближаването ни от два километра.

Тоест, ако ни очакваше. Обаче град Клиър, щата Невада, се оказа само група каравани. Чакъленият път ни отведе до ново кръстовище и нов знак със стрелка. Завихме на север и скоро стигнахме до открито пространство със стара каравана, около чиито нитове се очертаваха ръждиви петна. На покрива й имаше табела: „ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛИЪР. СПОРТЕН БАР. СТАИ ПОД НАЕМ“. Пред бара нямаше паркирани коли.

Подминах ремаркето с приветствения надпис и новият път навлезе в квартал с каравани, които се пържеха на слънцето като бирени кутии. Повечето не бяха в по-добро състояние от приветствения фургон. Накрая стигнахме до стабилна постройка, която приличаше на общински съвет. Продължихме и бяхме възнаградени с нова стрелка и нов знак, на който пишеше просто „ПУБЛИЧНИ ДОМОВЕ“.

Невада лицензира над трийсет публични дома из целия щат. Там проституцията е законна, контролира се и се наблюдава. Намерихме три от тия лицензирани заведения в края на улицата в Клиър. Чакъленият път се разширяваше и образуваше голямо колело, където три еднакви наглед бардака очакваха клиентите си. Казваха се „Предната веранда на Шийла“, „Ранчото на Тауни“ и „Светая светих на госпожица Дилайла“.

— Супер — отбеляза Рейчъл, докато разглеждахме обстановката. — Защо тия места винаги носят женски имена, като че ли ги притежават жени?

— Предполагам, защото „Светая светих на господин Дейв“ няма да привлече много мъже.

Тя се усмихна.

— Прав си. Много хитро. Даваш на заведението за унижение и робство на жените женско име и в края на краищата не звучи толкова кофти, нали? Всичко зависи от опаковката.

— Робство ли? Доколкото съм запознат, тия жени са тук доброволно. Някои даже са семейни и идват от Вегас.

— Ако вярваш на тия неща, значи си наивник, Бош. Това, че можеш да идваш и да си отиваш, не означава, че не си робиня.

Замислено кимнах. Не желаех да навлизам в спорове с нея по тоя въпрос, тъй като знаех, че това ще ме върне към собственото ми минало.

Рейчъл явно също предпочиташе да остави темата.

— Откъде да започнем? — попита тя.

Спрях пред „Ранчото на Тауни“. Хич не приличаше на ранчо. Три-четири каравани, свързани с покрити галерии. Погледнах наляво и видях, че „Предната веранда на Шийла“ има подобна конструкция и няма предна веранда. Заведението на „Госпожица Дилайла“ надясно не се различаваше от тях и останах с ясното впечатление, че трите привидно от-Делни публични дома не се конкурират, а всъщност са клонове на едно дърво.

— Не знам. Можем да хвърляме чоп.

Рейчъл отвори вратата на мерцедеса.

— Чакай малко — спрях я. — Виж какво имам.

Подадох й папката със снимките, която предишния ден ми беше донесъл във Вегас Бъди Локридж. Тя я отвори и видя анфаса и профила на мъжа, известен като Шанди, но всъщност вероятно Робърт Бакъс.

— Изобщо няма да те питам откъде си ги взел.

— Добре. Но ти ги носи. Ако идват от теб, ще имат по-голяма тежест, защото представляваш властта.

— Поне засега.

— Носиш ли снимките на изчезналите мъже?

— Да.

— Хубаво.

Рейчъл взе папката и слезе от колата. Последвах я. Заобиколихме мерцедеса отпред, спряхме за миг и отново огледахме трите бардака. Пред всеки бяха паркирани по няколко автомобила. Имаше и четири плоскоглави мотора харли дейвидсън, строени като свирепи хромирани чудовища пред „Светая светих на госпожица Дилайла“. На резервоара на единия бе нарисуван череп, пушещ джойнт. Димът образуваше ореол над него.

— Да оставим „Дилайла“ за накрая — предложих. — Може да извадим късмет, без да се наложи да ходим там.

— Заради моторите ли?

— Да. Това са Светците на пътя. Да не разлайваме кучетата.

— Съгласна съм.

Рейчъл закрачи първа към входа на „Предната веранда на Шийла“. Не ме изчака — знаеше, че ще я последвам по петите.