Майкъл Конъли
Завръщането на поета (28)

Глава 28

Миришеше ужасно, ала Бакъс знаеше, че ще понесе зловонието. Най-много го отвращаваха мухите. Те бяха навсякъде, мъртви и живи. Пренасяха бацили, болести и мръсотия. Докато се гушеше под одеялото със свити към гърдите колене, той ги чуваше в мрака — летяха, блъскаха се в прегради и стени, бръмчаха. Бяха навсякъде. Разбираше, че е трябвало да предвиди появата им, че те са част от плана.

Опита се да не ги чува. Опита се да мисли и да се съсредоточи върху плана. Това щеше да е последният му ден тук. Беше време да направи следващия си ход. Да им даде да разберат. Искаше му се да може да остане, за да ги наблюдава, да присъства на събитието, но знаеше, че има още много работа.

Затаи дъх. Усещаше ги. Мухите го бяха открили и пълзяха по одеялото, търсеха отвор, през който да проникнат до него. Той им бе дал живот, ала сега те искаха да се доберат до него и да го изядат.

Смехът му внезапно се изтръгна изпод одеялото и накацалите мухи се разлетяха. Разбираше, че не е по-различен от тях. И той се беше обърнал срещу родителя си. Отново се засмя и усети, че нещо влиза в гърлото му.

Пригади му се. Закашля се. Опита се да го изкара. Муха. В гърлото му бе влязла муха!

Бакъс скочи от леглото и едва не се препъна. Втурна се към вратата и изхвърча в нощта. Пъхна пръст в гърлото си и повърна. Свлече се на колене и избълва всичко. После извади фенерчето от джоба си и разгледа повърнатото. Видя мухата в зеленикавожълтата жлъч. Още бе жива — крилете и краката й бяха затънали в блатото на човешките секрети.

Той се изправи. Стъпка мухата и кимна. Избърса подметката си в червената пръст. Погледна към силуета на скалите, които се издигаха на трийсетина метра над него. По това време върхът скриваше луната. Но нищо, това само правеше звездите още по-ярки.