Майкъл Конъли
Завръщането на поета (26)

Глава 26

Гледах през шпионката. Мислех си за агент Уолинг и се питах как жестоките условия във ФБР и Дакота не са й отнели огъня и чувството за хумор. Тя ми харесваше, чувствах я близка. Смятах, че мога дай се доверя, и в същото време разбирах, че ме е изиграла професионалистка. Бях сигурен, че не ми казва всичко, което крои — никой не го прави, — но ми беше казала достатъчно. Искахме едно и също, може би поради различни причини. Но нямах колебания в решението си на другата сутрин да взема със себе си пътник.

Шпионката изведнъж се изпълни с изкривения образ на Бъди Локридж. Отворих вратата преди да почука и бързо го дръпнах вътре. Чудех се дали Уолинг го е видяла.

— Идваш в най-неподходящия момент, Бъди. Някой заговори ли те на идване?

— Къде, тук ли?

— Да.

— Не, просто си слязох от таксито.

— Добре, тогава защо закъсня?

Той се оправда, че в „Беладжо“ нямало таксита — отговор, на който не повярвах. Докато вземах двете папки, които носеше, забелязах, че единият джоб на дънките му е издут.

— Глупости, Бъди. В тоя град може би наистина трудно се намират таксита, но не и в „Беладжо“. Там винаги чакат коли.

Пресегнах се и потупах пълния му джоб.

— Отбил си се да поиграеш, нали? Джобът ти е пълен с жетони.

— Виж, спрях да изиграя две бързи игри на двайсет и едно. Обаче извадих късмет, мой човек. Я погледни.

Той бръкна в джоба си и извади шепа петдоларови жетони.

— Страшно ми вървеше, а човек не бива да бяга от късмета си!

— Страхотно. Това ще ти помогне да платиш за стаята, в която си отседнал.

Бъди огледа апартамента ми. През отворената балконска врата нахлуваше ревът на трафика и самолетен вой.

— С удоволствие — отвърна той. — Няма да остана тук.

Едва не се засмях, като имах предвид какво съм видял на яхтата му.

— Е, върви където искаш, защото повече не ми трябваш. Благодаря, че ми донесе папките.

Бъди се ококори.

— Какво?!

— Имам си нов партньор. От ФБР. Затова можеш да се върнеш в Лос Анджелис, когато пожелаеш, или да играеш на двайсет и едно, докато разориш „Беладжо“. Ще ти платя самолетния билет, както обещах, пътуването с хеликоптера до острова и четирийсет долара за стаята. Това е наемът за един ден тук.

Повдигнах папките.

— И ще прибавя двеста долара за времето, което изгуби с идването си тук.

— Няма да стане, мой човек. Бих толкова път и мога да ти помагам. И по-рано съм работил с агентите, когато им помагахме с Тери.

— Това е било преди, Бъди, не сега. Стига. Ще те закарам до хотела ти. Сам каза, че такситата били редки, пък и без това отивам натам.

Затворих балконската врата, изведох го от апартамента и заключих. Взех папките, за да ги прочета по-късно. Докато слизахме по стълбището на паркинга, се огледах за човека от охраната, ала не го видях. Потърсих с поглед Рейчъл Уолинг, но не забелязах и нея. Обаче видях съседката си Джейн да слага кутия от обувки в багажника на една кола, бяло монте карло. Багажникът беше пълен с други, по-големи кутии.

— С мен ще ти е по-добре — продължи да ме убеждава Бъди. — На феберейците не можеш да им имаш вяра, мой човек. Тери беше работил там и въпреки това не им вярваше.

— Знам, Бъди. От трийсет години си имам вземане-даване с Бюрото.

Той поклати глава. Джейн се качи в колата си и излезе на заден. Зачудих се дали я виждам за последен път. Зачудих се дали признанието ми, че съм ченге, не я е уплашило и не я е накарало да духне. Може да бе чула част от разговора ми с агент Уолинг през тънките стени.

Забележките на Бъди за Бюрото ми припомниха за нещо.

— Знаеш ли, когато се върнеш, агентите ще те потърсят за разговор.

— За какво?

— За твоя джипиес. Открили са го.

— Леле, върхът! Искаш да кажеш, че не е бил Файндър, така ли? Шанди ли е бил?

— Така смятам. Обаче това изобщо не е върхът, Бъди.

— Защо?

Отключих мерцедеса и се качихме. Докато палех двигателя, погледнах Бъди.

— Всичките ти координати са изтрити. Сега в паметта има само едно място и там не можеш да ловиш риба.

— Уф, по дяволите! Трябваше да се сетя.

— Така или иначе, феберейците ще те питат за всичко това, за Тери и последния клиент. Също, както те разпитвах аз.

— Значи изостават след теб, а? Дишат ти праха. Велик си, Хари!

— Не особено.

Знаех какво предстои. Бъди се завъртя на седалката си и се наведе към мен.

— Вземи ме с теб, Хари. Казвам ти, че мога да ти помагам. Интелигентен съм. Чаткам ги нещата.

— Закопчай си колана, Бъди.

Включих на задна преди той да успее да го направи и Въди за малко не заби лице в арматурното табло.

Насочихме се към ларгото и бавно се приближихме към „Беладжо“. Беше привечер — тротоарите изпускаха топлината и започваха да се оживяват. Неоните от всички фасади от двете страни на улицата осветяваха здрача като залез. Почти. Бъди продължаваше да ме увещава да го включа в разследването, обаче аз го режех на всеки завой. Когато заобиколихме огромния фонтан и спряхме под портика на казиното, казах на портиера, че сме дошли да вземем някого, и той ме упъти към тротоара, като ме предупреди да не паркирам там.

— Кого сме дошли да вземем? — оживено попита Бъди.

— Никого. Просто така му казах. Нали искаше да ми помогнеш, Бъди? Тогава остани в колата няколко минути, за да не я вдигнат. Само ще се отбия вътре за малко.

— Какво ще правиш?

— Да проверя дали един човек е там.

— Кой?

Изскочих от колата и затворих вратата, без да му отговоря, защото знаех, че при Бъди всеки отговор води до нов въпрос, а аз нямах време за това.

Познавах „Беладжо“ така, както познавах завоите на Мълхоланд Драйв. Там бившата ми жена Елинор Уиш си изкарваше прехраната. Неведнъж я бях наблюдавал как го прави. Бързо прекосих разкошното казино, заобиколих игралните автомати и стигнах до залата за покер.

Работеха само две маси. Още бе съвсем рано. Обходих с поглед тринайсетте играчи и не видях Елинор. На подиума забелязах управителя. Познавах го от едно време, когато идвах тук с Елинор и после се мотаех наоколо да я гледам как играе. Приближих се до него.

— Как я караш, Фреди?

— Тая вечер е тъпкано със задници.

— Хубаво. Поне има какво да зяпаш.

— Не се оплаквам.

— Знаеш ли дали Елинор ще идва?

Елинор имаше навика да съобщава на управителите, че възнамерява да играе в конкретна вечер. Понякога й пазеха място на масите на богаташи или опитни играчи. Друг пъти организираха частни игри. В известен смисъл бившата ми благоверна представляваше нещо като атракция във Вегас. Привлекателна жена и адски я биваше на покер. Това бе предизвикателство за някои мъже. Далновидните казина го знаеха и го използваха. В „Беладжо“ към Елинор винаги се отнасяха добре. Ако й трябваше нещо, от чаша алкохол до апартамент или отстраняване на груб играч от масата, тя го получаваше. Ней задаваха въпроси. И тъкмо затова обикновено играеше там, когато изобщо играеше.

— Да, ще дойде — потвърди Фреди. — Засега нямам нищо за нея, обаче ще дойде.

Изчаках, преди да му отправя нов въпрос. Трябваше да го изработя фино. Облегнах се на парапета и небрежно се загледах в крупието, който дораздаде ръката. Картите шумоляха по синия филц като тих шепот. Играеха петима души. Наблюдавах лицата на двама, когато погледнаха последната карта. Търсех някакви издайнически признаци, но не видях нищо.

Трима от петимата се отказаха веднага. Останалите двама продължиха и единият от мъжете, които бях наблюдавал, обра пода с три седмици.

— По кое време каза, че ще дойде? — попитах Фреди.

— Хм, по обичайното. Към осем.

Въпреки опита си да се държа небрежно, виждах, че Фреди се колебае. Явно разбираше, че би трябвало да помага на Елинор, а не на бившия й мъж. Бях научил каквото ме интересуваше, затова му благодарих и се отдалечих. Елинор имаше намерение да сложи дъщеря ни да спи и да дойде на Работа. Мади щеше да остане с бавачката.

Когато се върнах на изхода на казиното, в колата ми нямаше никого. Огледах се за Бъди и го видях да приказва с един от портиерите. Повиках го и му махнах за сбогом. Той обаче дотича при мен и ме хвана на вратата на мерцедеса.

— Изчезваш ли?

— Да, нали ти казах, че ще вляза само за няколко минути. Благодаря, че остана при колата, както те помолих.

Той не загря.

— Няма проблем. Намери ли го?

— Кого?

— Онзи, когото беше влязъл да видиш.

— Да, Бъди, намерих го. Чао…

— Стига, мой човек, хайде да го направим заедно. Тери беше и мой приятел.

Това ме накара да се замисля.

— Разбирам, Бъди. Но най-доброто, което можеш да направиш сега, ако искаш да направиш нещо за Тери, е да се прибереш вкъщи, да изчакаш агентите и да им разкажеш абсолютно всичко, каквото знаеш. Не скривай нищо.

— Даже това, че си ме пратил на яхтата да открадна папката и да взема снимките ли?

Опитваше се да ме дразни, защото най-после разбираше, че е извън играта.

— Не ме е грижа дали ще им кажеш — отвърнах. — Нали ти обясних, че работя с тях. Те го знаят и без да се срещат с теб. Обаче, да сме наясно, не съм ти казвал да крадеш нищо. Аз работя за Грасиела. Яхтата и всичко на нея е нейна собственост. Включително папките и снимките.

Сръгах го яко в гърдите.

— Разбра ли, Бъди?

Той заотстъпва.

— Да, разбрах. Аз само…

— Хубаво.

После му подадох ръка. Той с нежелание я стисна.

— Пак ще се видим, Бъди.

Той пусна ръката ми. Качих се в мерцедеса и затворих вратата. Запалих и потеглих. В огледалото го видях да влиза през въртящата се врата и разбрах, че до края на вечерта ще изгуби всичките си пари в казиното. Имаше право. Човек не бива да бяга от късмета си.

Часовникът на таблото показваше, че Елинор ще излезе за работа чак след час и половина. Можех веднага да отида там, ала знаех, че е най-добре да почакам. Исках да видя дъщеря си, но не и бившата си жена. Трябваше да й го призная — Елинор бе достатъчно любезна да ми позволи да посещавам детето, когато тя е на работа. Това нямаше да е проблем. И не ме беше грижа дали Мади е будна. Исках само да л видя, да чуя дишането й и да я погаля по косата. Но всеки път, когато пътищата ни с Елинор се пресичаха, над отношенията ни властваше гневът. Затова щеше да е най-добре да отида в къщата, когато нея я няма.

Можех да се върна в мотела и да оползотворя оставащото време в четене на папката за Поета, обаче не исках. Парадайз Роуд бе много по-свободен от ларгото. Винаги е така. Пресякох Хармън, завих на север и почти веднага влязох в паркинга на „Ембаси Сютс“. Помислих си, че Рейчъл Уолинг може да иска чаша кафе и по-пълно обяснение за утрешната екскурзия. Обиколих паркинга, като се оглеждах за служебна кола, която щях да позная заради евтините тасове на колелата и държавните номера. Не видях такава. Извадих мобифона си, обадих се на услуги и взех номера на „Ембаси Сютс“. Обадих се и поисках да ме свържат със стаята на Рейчъл Уолинг. Телефонът многократно звъня, но никой не вдигна. Затворих и се замислих. После пак отворих мобифона и се обадих на мобилния, който ми бе дала. Рейчъл отговори веднага.

— Здрасти, Бош съм. Какво правиш? — попитах колкото се може по-небрежно.

— Нищо, мотая се.

— В хотела ли си?

— Да, защо? Какво има?

— Нищо. Помислих си, че може би ти се пие кафе или нещо подобно. Навън съм и имам малко време за убиване. До една-две минути мога да пристигна в хотела ти.

— Ами… благодаря, но тази вечер ще си остана в стаята.

„Естествено, че ще си останеш — помислих си. — Нали не си там?“

— Честно казано, уморена съм от полета. Винаги ми става на втория ден. Освен това утре трябва да ставаме рано.

— Разбирам.

— Не, не, че не искам. Може би утре, съгласен ли си?

— Добре. Уговорихме се за осем, нали?

— Ще те чакам долу.

Затворихме и за пръв път усетих тежестта на съмнението в стомаха си. Тя кроеше нещо, играеше ме по някакъв начин.

После обаче се опитах да се успокоя. Рейчъл имаше задача да ме следи. Беше ми го признала. Подозренията ми може да бяха напълно погрешни.

Направих още една обиколка из паркинга в търсене на краун виктория или ЛТД, но не забелязах нищо. Върнах се на Парадайз Роуд. От Фламинго завих на запад, прекосих ларгото и продължих по магистралата. Отбих към паркинга на един ресторант край „Палмс“, казиното, любимо на много тукашни жители, защото се намираше далеч от ларгото и привличаше множество известни личности. Последния път, когато с Елинор бяхме разговаряли човешки, тя ми бе казала, че възнамерява да се прехвърли от „Беладжо“ в „Палмс“. „Беладжо“ все още било мястото, където се стичали парите, обаче повечето отивали на масите за зарове. Покерът изисквал други умения и бил единствената игра, в която не играеш срещу казиното. Носели се слухове, че всички звезди и спортисти, които идвали от Лос Анджелис в „Палмс“, играели покер и губели много пари, докато се научат.

В бара на ресторанта си поръчах пържола по нюйоркски с печен картоф. Сервитьорката се опита да ме убеди месото да е алангле, обаче аз решително отказах. В краищата, където бях отраснал, никога не бях получавал храна с розова вътрешност и не изпитвах никакво удоволствие от нея. След като тя отнесе поръчката ми в кухнята, се замислих за военната кухня във Форт Бенинг, в която бях попаднал веднъж. В десетки огромни казани варяха почти цели телета. Готвачът изгребваше с черпак мазнината и я изсипваше в кофа. Вонята в тази кухня бе най-ужасното нещо, което бях помирис-вал, докато два месеца по-късно не влязох в тунелите и веднъж не попаднах на мястото, където виетнамските партизани криеха мъртъвците си от военните статистици.

Отворих папката за Поета и почнах да я чета подробно. Мобифонът ми иззвъня. Отговорих, без да погледна на дисплея кой се обажда.

— Ало?

— Хари, Рейчъл се обажда. Още ли искаш да пием кафе? Промених решението си.

Предположих, че е побързала да се прибере в „Ембаси Сютс“, за да не я хвана в лъжа.

— Хм, току-що си поръчах вечеря в другия край на града.

— Мамка му, съжалявам. Е, това ще ми е за урок. Сам ли си?

— Да. Нося си някои неща, върху които да поработя.

— Е, знам как е. Почти винаги вечерям сама.

— Аз също. Ако изобщо вечерям.

— Наистина ли? Ами детето ти?

Вече не изпитвах доверие към нея. Не знаех какво замисля. И не бях в настроение да разказвам тъжното си брачно минало и родителско настояще.

— Хм, виж, започват да ме гледат накриво. Май че в ресторанта е забранено за мобифони.

— Е, не бива да нарушаваме забраните. Тогава до утре сутринта в осем.

— Добре, Елинор. Дочуване.

Тъкмо се канех да затворя, когато чух гласа й.

— Хари?

— Да?

— Не съм Елинор.

— Моля?

— Току-що ме нарече Елинор.

— Уф, грешка. Извинявай.

— За нея ли ти напомням?

— Може би. Нещо такова. Не точно сега, по-скоро каквато беше преди.

— Е, добре, надявам се това „преди“ да не е било много отдавна.

Говореше за провала на Елинор в Бюрото. Толкова голям провал, че не можеше да става и дума даже за заточение в Майнът.

— До утре, Рейчъл.

— Лека нощ, Хари.

Затворих и се замислих за грешката си. Тя идваше от подсъзнанието, ала след като беше излязла наяве, причината бе очевидна. Не ми се мислеше за това. Исках да се върна към папката. Знаех, че ще съм в свои води, когато прониквам в кръвта и безумието на друг човек и в друго време.