Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Narrows, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Лека корекция
- hammster(2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
Майкъл Конъли. Завръщането на поета
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров, 2004
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова
Формат: 84/108/32
ИК „Бард“, София, 2004
ISBN 954-585-549-5
Michael Connelly. The Narrows
Hieronymus, Inc., 2004
История
- —Добавяне
Глава 24
Хари Бош отвори вратата и Рейчъл видя, че е ядосан. Той понечи да каже нещо, ала я позна и се овладя. Това й подсказа, че очаква някого и че този някой е закъснял.
— Агент Уолинг?
— Чакате ли някого?
— Хм, не, никого.
Погледът му се откъсна от нея и се насочи към задния паркинг.
— Може ли да вляза?
— Разбира се. Заповядайте.
Той отстъпи назад и отвори вратата докрай. Рейчъл влезе в тъжно апартаментче, оскъдно мебелирано в потискащи тонове. Отляво имаше кухненска маса от 60-те години с бутилка бира, бележник и пътен атлас, разтворен на Невада. Бош бързо отиде при масата, затвори атласа и бележника си и ги постави един върху друг. Тя забеляза, че и шофьорската му книжка е на масата.
— Е, какво ви води тук? — попита детективът.
— Просто исках да разбера какво възнамерявате да правите — като скри подозрителността в гласа си, отвърна Рейчъл. — Надявам се, че днес не сме ви измъчили много.
— Не. Това си върви със службата.
— Определено.
— Как ви се сторих?
Тя направи още няколко крачки напред.
— Плащате за този апартамент с кредитна карта.
Бош кимна, но не изглеждаше изненадан нито от бързината, нито от спорната законност на разпитай. Рейчъл се приближи още повече и кимна към атласа.
— На ваканция ли заминавате? Искам да кажа, след като вече не работите по случая.
— Ще пътувам, да.
— Закъде?
— Още не съм сигурен.
Тя се усмихна и се обърна към отворената балконска врата. Видя скъпия черен самолет на пистата зад паркинга на мотела.
— Според данните от кредитната ви карта вие сте наели апартамента от близо девет месеца. Идвате и си заминавате, но често сте тук.
— Да, правят ми отстъпка за дългосрочен наем. Плащам по двайсетачка на ден.
— Това са доста пари.
Той се извърна и огледа жилището, сякаш го виждаше за пръв път.
— Така е.
И двамата продължаваха да стоят прави. Рейчъл знаеше, че домакинът й не иска тя да седне и да остане — заради госта, когото очакваше. Затова реши да прояви инициатива и седна, без да я канят, на овехтялата кушетка.
— Защо наемате този апартамент цели девет месеца? — попита тя.
Бош придърпа един от столовете край масата и седна срещу нея.
— Няма нищо общо със случая, ако имате предвид това.
— И аз не смятам, че има нещо общо. Просто съм любопитна, нищо повече. Не ми приличате на комарджия, искам да кажа, нямате толкова пари. А и този мотел явно е за победни хора.
Той кимна.
— Така е. И за хора с други пристрастия. Тук съм, защото Дъщеря ми живее във Вегас. С майка си. Опитвам се да я опозная. Предполагам, че тя е моето пристрастие.
— На колко е години?
— Скоро ще навърши шест.
— Страхотно. Майка й да не е Елинор Уиш, бивш агент от ФБР?
— Тя е. С какво мога да ви помогна, агент Уолинг?
Рейчъл се усмихна. Бош й харесваше. Беше делови. Очевидно не искаше никой и нищо да го застрашава. Зачуди се откъде идва това. От работата в полицията или от нещо друго?
— За начало можете да ме наричате Рейчъл. Но ми се струва, че по-скоро аз мога да ви помогна. Искахте да се свържа с вас, нали?
Той се засмя, ала явно не му бе смешно.
— Какви ги говорите?
— За разпита. Погледите, кимането и усмивките. Вие ме избрахте за свой съюзник. Опитахте се да ме привлечете на своя страна. Опитахте се да промените играта от един срещу трима в двама на двама. И хайде вече да минем на „ти“.
Бош сви рамене и погледна през отворената балконска врата.
— Просто стрелях на тъмно. Не знам… струваше ми се, че не се отнасят справедливо с теб, нищо повече. Преживял съм нещо подобно на собствен гръб.
— Бюрото се отнася така с мен от осем години.
Той отново се обърна към нея.
— Заради Бакъс ли?
— И заради това. Допуснах някои грешки, а Бюрото никога не забравя.
— И това съм го изпитал на свой гръб.
Бош се изправи и каза:
— Отворил съм си бира. Искаш ли и ти, или посещението ти е чисто делово?
— Бих изпила една бира, независимо дали съм дошла по работа.
Той взе отворената бира от масата и отиде в кухненския бокс. Остави шишето в мивката и извади други две от хладилника. Отвори ги и ги занесе при кушетката. Рейчъл знаеше, че трябва да е нащрек. В такива ситуации имаше незабележима граница между това кой кого играе.
— Чашите в бюфета са на мотела, обаче им нямам вяра-рече Бош и й подаде бутилката.
— Става и от шишето.
Тя се чукна с него. После отпи малка глътка. „Сиера Невада“, чудесна бира. Виждаше, че той я наблюдава, за да се увери, че наистина пие. Рейчъл избърса уста с опакото на дланта си, въпреки че нямаше нужда.
— Бива си я.
— Определено. Е, каква роля са ти поверили? Или трябва само да се навърташ наоколо и да си траеш — като агент Зиго?
Рейчъл кратко се засмя.
— Да, едва ли съм го чула да произнася цяло изречение. Но пък аз съм тук само от два дни. Повикаха ме, защото нямаха голям избор. Заради онази история с Боб Бакъс, а и джипиесът е бил пратен до мен в Куонтико, въпреки че от осем години не съм стъпвала там. Както разбра в караваната, възможно е всичко това да е заради мен. Може и да не е, но пак съм вътре.
— И откъде те повикаха?
— От Рапид Сити.
Бош сбърчи лице.
— Не, това е върхът — каза тя. — По-рано бях в Майнът, Северна Дакота. Оперативно бюро само с един агент. Мисля, че през втората ми година там имаше истинска пролет.
— Божичко, кофти работа. В Лос Анджелис, ако искат да те шитнат, ти уреждат така наречената „магистрална терапия“ — прехвърлят те в най-далечния отдел от мястото, където живееш, за да се налага всеки ден да се бориш с трафика. Една-две годинки двучасови преходи и човек си подава оставката.
— С теб така ли се случи?
— Не. Но ти сигурно вече знаеш.
Рейчъл не отговори и побърза да се върне на предишната тема.
— Бюрото разполага с цялата страна, че и отгоре. Не му викат „магистрална терапия“, а „работа при сурови условия“. Пращат те там, където никой не иска да ходи. А такива места има много, места, където могат да погребат агента, ако искат. Майнът е в резерват, а там не са особено любезни към феберейците. В Рапид Сити е малко по-добре. В бюрото поне има още агенти. Колеги, заточени като мен. Всъщност даже се забавляваме — работата е лека. Разбираш какво искам да кажа.
— Да. Откога си там?
— Общо от осем години.
— Леле мале!
Тя небрежно махна със свободната си ръка, сякаш всичко това беше минало. Знаеше, че го е закачила на въдицата. Като се разкриваше пред него, печелеше доверието му. Д имаше нужда от доверието му.
— Я ми кажи — рече Бош. — Защото си била вестоносецът, затова ли те нарочиха? Защото си застреляла Бакъс ли? Или защото той се е измъкнал?
— Заради всичко това и други неща. Общуване с врага, дъвчене на дъвка в час, обичайните глупости.
Той кимна.
— Защо просто не си отиде, Рейчъл?
— Защото не исках те да победят, Хари.
Бош кимна пак и тя зърна проблясък в очите му. Бе улучила с този отговор. Знаеше го, усещаше го — и й стана приятно.
— Може ли да ти кажа нещо неофициално, Хари?
— Естествено.
— В момента задачата ми е да те държа под око.
— Мен ли? Защо? Не знам дали си слушала в онова подвижно оперативно бюро днес, обаче мен ме изритаха от разследването.
— Да, и съм убедена, че просто си си вдигнал чуковете и се отказваш.
Тя се извърна и хвърли поглед към масата, атласа и бележника му. После отново го погледна и заговори строго, но спокойно.
— Задачата ми е да те наблюдавам и решително да те отстраня, ако се опиташ да се месиш в разследването.
— Вижте, агент Уолинг, съмнявам се…
— Стига с тия формалности.
— Добре, Рейчъл. Ако това е някаква заплаха, тогава ясно, разбрах те. Обаче се съмнявам…
— Не те заплашвам. Тук съм, за да ти съобщя, че нямам намерение да изпълня задачата си.
Той дълго и замислено се взира в нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че съм те проверила. Ти беше прав. Знам за теб, знам и какво ченге си бил. Знам какво се е случило с теб и Бюрото в миналото. Знам всичко това, знам и че ъ теб има много повече, отколкото личи на пръв поглед. И предполагам, че си се натъкнал на нещо, че си ни казал само толкова, колкото да се измъкнеш от оная каравана цял и невредим.
Рейчъл замълча и зачака.
— Ей, виж, ако това беше комплимент, приемам го — отвърна накрая той. — Но какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че и аз имам минало. И няма да стоя настрани, докато те преследват Бакъс и ме оставят да правя кафе в оперативното бюро. Не и този път. Искам първа да стигна там и тъй като това е комарджийски град, залагам на теб.
Бош дълго не помръдна и не отговори. Тя наблюдаваше тъмните му очи. Детективът обмисляше всяка нейна дума. Знаеше, че поема невероятен риск с него. Ала осемте години в затънтената провинция я бяха накарали да гледа на рисковете много по-различно, отколкото навремето в Куонтико.
— Ще те попитам нещо — рече накрая той. — Защо не са те затворили в хотелска стая и не са поставили отпред двама пазачи? Нали разбираш, в случай че се появи Бакъс. Както каза, възможно е всичко това да е заради теб. Първо Тери Маккейлъб, после ти.
Рейчъл поклати глава в знак, че отхвърля това предположение.
— Защото може би ме използват. Може да съм примамка.
— А използват ли те?
Тя сви рамене.
— Не знам. Нямам достъп до цялата информация в това разследване. Така или иначе, няма значение. Ако ще идва, Да идва. Няма да се крия в хотелска стая. Не и когато той е на свобода, а моите две приятелчета зигзауър и глок са при мен.
— Аха, агент с два пистолета. Интересно. На повечето ченгета с по два пистолета, които познавах, тестостеронът им идваше в повече. Не обичах да работя с такива хора.
Каза го с нещо като усмивка в гласа и Рейчъл разбра, че още малко и ще лапне стръвта.
— Не ги нося едновременно. Единият е за службата, другият — извън нея. И се опитваш да смениш темата.
— И каква по-точно е темата?
— Следващият ти ход. Виж, нали знаеш какво казват във филмите? Можем да го направим по трудния начин, а можем и…
— Да те фраснем по лицето с телефонен указател.
— Точно така. Ти работиш сам, не си мой тип, но явно имаш верен инстинкт и сигурно знаеш неща, които на нас още не са ни известни. Защо да не работим заедно?
— И какво ще стане, когато научат агент Дей и останалите от ФБР?
— Поемам риска. Но няма да е прекалено опасно. Какво ще ми направят? Ще ме пратят обратно в Майнът ли? Голяма работа.
Бош кимна. Тя го наблюдаваше, опитваше се да проникне зад тъмните му очи, за да види как действа умът му. Смяташе, че той поставя разследването над суетата и дребнавостите. Щеше да обмисли нещо и щеше да разбере, че това е верният път.
Накрая детективът отново кимна.
— Какво ще правиш утре сутрин?
— Ще те наблюдавам. Защо?
— Къде си отседнала?
— В „Ембаси Сютс“ на Парадайз след Хармън.
— Ще те взема в осем.
— И къде отиваме?
— На върха на триъгълника.
— Какво означава това? Къде?
— Утре ще ти обясня. Мисля, че мога да ти се доверя(Рейчъл. Но ще напредваме стъпка по стъпка. Идваш ли с мен?
— Да, Бош, идвам с теб.
— Сега ти ли започваш да се държиш официално?
— Изплъзна ми се от устата. Не искам да се държа официално с теб.
Тя се усмихна и видя, че Бош се опитва да прецени отговора й.
— Добре тогава, до утре — накрая каза той. — А сега е време да отида да видя детето си.
Детективът се изправи. Рейчъл също стана, отпи още една глътка бира и остави недопитата бутилка на масата.
— До утре в осем. Ще ме вземеш, така ли?
— Да.
— Сигурен ли си, че не искаш аз да карам? Държавата плаща бензина.
— Няма нищо. Можеш ли да намериш снимките на изчезналите? Имаше ги в изрезката от вестника, обаче агент Дей ми я взе.
— Ще се опитам. Сигурно има копия в оперативното бюро.
— И още нещо. Доведи двамата си приятели.
— Кои приятели?
— Зигзауър и Глок.
Рейчъл се усмихна и поклати глава.
— Ти нямаш право да носиш оръжие, нали? Поне законно.
— Нямам. И не нося.
— Сигурно се чувстваш като гол.
— Да, може да се каже.
Тя отново му се усмихна.
— Е, няма да ти дам оръжие, Хари. В никакъв случай.
Бош сви рамене.
— Трябваше да попитам.
Той отвори вратата и Рейчъл излезе. След като я затвори зад гърба й, тя слезе по стълбището на паркинга и вдигна поглед обратно към вратата. Зачуди се дали я наблюдава през шпионката. Качи се на колата, която й бяха дали от служебния гараж. Знаеше, че си навлича проблеми. Онова, което бе разкрила на Бош и което се беше съгласила да направи на другия ден с него, гарантираше заключителния етап от съсипването на кариерата й, ако нещо се объркаше. Ала това не я интересуваше. Намираше се в комарджийски град. Имаше доверие на Бош и той имаше доверие в нея. Нямаше да ги остави да победят.
Докато изкарваше колата на задна, забеляза, че в паркинга спира такси. От него слезе пълен мъж с изрусяла от слънцето коса и пъстра хавайка и плъзна поглед по номерата на стаите. Носеше дебел плик или папка, която изглеждаше пожълтяла и стара. Рейчъл го загледа. Мъжът енергично се качи по стълбището и отиде при номер двайсет и две, вратата на Бош. Тя се отвори преди новодошлият да почука.
Рейчъл излезе от паркинга и потегли по Ковал. Зави на първата пряка и спря на място, от което се разкриваше гледка към двата изхода на паркинга на жалкия мотел на Бош. Беше сигурна, че детективът крои нещо, и искаше да научи какво е.